проявления. С изграждането на железопътни линии и шосета вече се предотвратяват най-тежките пристъпи на глад по време на суша, а това е добър отговор за Божията грижа, проявена чрез европейците към местните племена. Затова в средата на XX век белгийските мисии декларират 5,4 млн. християни (от тях 80% католици).
Тези новоповярвали африканци, приели Христос, са обгрижвани духовно от шест хиляди европейски мисионери и от голям брой африканци — петстотин свещеници и двайсет и пет хиляди и петстотин катехети, първи приели вярата.
При голямото разнообразие на религиозните традиции в християнска Европа нормално е да се очаква по-голямо разнообразие сред християнството в Африка. От първото ми пътуване до Ангола през 1987 г. вече имах впечатление за духовния колорит от църкви и местни вярвания, така преплетени като ритуали, че трудно могат да се различат. В малкото храмове в Луанда служеха и европейски мисионери, и посветени в духовен сан от тях негри. Езикът на вярата? Панафрикански: смесица от езикови понятия на местното племе с езика на господстващата колониална държава на съответната територия: — в Конго и Сенегал — френски, в Южна Африка — английски, в Ангола — португалски, в Намибия — немски… В големите градове с християнско (или мохамеданско) изповедание има църкви и джамии, в тях се говори ясно за Христос или Мохамед. Но в малките селища и колиби, където не минават пътища, коли, чуждоземци — вярата във всемогъщото Същество се изразява чрез заклинания, танци край огъня, чрез песни и викове, отправени към Него…
С приемането на християнството вярата на някои африкански племена се променя така, че в много случаи те се отнасят със страхопочитание към великия Бог Христос. Открили са, че Той „наказва лошите и награждава добрите хора“; Той не се вижда с очи, но вижда всичко. Местните хора трудно приемат догматическите формули, църковната йерархия, триединството, затова ги обясняват чрез своите представи и разбиране. По тези причини френските изследователи са нарекли църквите и вярата на африканските племена от последните три века синкретична — сбор от племенни вярвания плюс пренесена от Европа вяра за спасителната мисия на Иисус Христос. На Черния континент идеята за продължаващия път на душата чрез Христос се посреща двузначно: в блажено месиански дух за бъдещето на душата след смъртта на тялото и скептично-бунтарски. Отношението към Христос се определя от личното (и колективното) отношение на европейските мисионери към негрите. За чернокожите племена остава отворен въпросът: щом Бог Христос е само добро, само любов и смирение, защо белите господари най-често са богати, надменни, жестоки? В случаи на агресия от страна на бялото малцинство местните хора са готови да разрушат всичко, донесено от Европа, включително и християнските църкви като символ на чужда вяра…
През 1925 г. в Южна Африка възниква мощно движение на религиозна основа „китауала“, което намира широк отзвук сред безправните негри в мините и селскостопанските зони.
То бързо се превръща в бунт срещу мисионерите на християнската религия, като призовава за нов център на молитвен живот, основан върху вярата на дедите и тяхната родова нравственост. Тази съпротива напомня колко чувствителни са човешките сетива към възвишения образ на Божията любов в мисията на християнството и колко активна може да бъде реакцията срещу него, когато то не откликва на своята земна цел за грижа и обич към нуждаещите се. Иначе в големите градове може да има множество храмове на католически или протестантски мисии, а Църквата на живота да се окаже извън тях.
Примери на пророчески откровения при африканците са съществували и съществуват. В миналото те били хора гадатели, които виждали живота напред. В запазените експонати от културата на династия Ифе през X век в Нигерия се намират рисунки и символи, от които става ясно, че по земята живеят хора от друга раса с бял цвят на кожата. От тези изображения се разбира, че чуждоземците ще пристигнат при местните хора и ще живеят заедно… Особено загадъчен е произходът на рисунката, известна като „Бялата дама“. Фреската е открита към средата на XX век върху скала в планината Брандберг в Южна Африка, където живеят племената на малките по ръст бушмени. Изображението е на пленителна висока женска фигура, облечена в бяло, със светла кожа, с лотос в едната ръка; тя е в обкръжението на няколко ловуващи от местното племе. Коя е тя — реално присъствала там жена от друг континент или небесната царица, появила се в небето над дивните планини? „Бялата дама“ досега задава мистични въпроси на специалистите, пристигнали с изследователска цел тук.
Освен прорицатели в много общини съществуват учители с духовен заряд, които казват на нуждаещи се хора в тяхното племе как е най-добре да постъпят в критична ситуация. Има и лечители по свръхестествен начин, ясновидци…
В научноизследователската книга от Катрин Кокри-Видрович и Анри Монио „История на Африка от 1800 г. до наши дни“, издадена във Франция през 1974 г. и преиздавана оттогава четири пъти, преведена на много езици, пише: „През 1921 г. в «белгийската» част на страната на баконго Симон Кимбангу, обучаван от протестантски мисионери, проповядва Евангелието и лекува болни вследствие на едно откровение. Славата му се разпростира по двата бряга на Конго, наричат го месия, това е Христос на негрите, селото му става новият Йерусалим… Той е арестуван и депортиран…“
Африканският „Христос“ има съдбата на Истинния, но в този остър период на криза за обществото на баконго Бог проявява Своята безмерна любов и помага да се приеме новата религия. Заедно със запомнения случай в Конго от началото на XIX век християнството бавно започва да налага нова нравствена ценност. След Кимбангу почти в целия район на Централна Африка идват нови чернокожи проповедници, които връщат силата на култа, борят се срещу магията и магьосничеството в смисъла на ретроградното им проявяване чрез призоваване на зли духове. Мисионерите учат, че стихийният бунт е самоунищожителен, а чрез търпение в определено време и място ще настане момент за мирно решение на спорни социални въпроси. Те подготвят хората към по-добър живот чрез труд, кротост на характера, обич помежду им…
В африканската практика често се образуват местни църкви чрез отцепване от европейското външно мисионерство. Те се стремят към жива, дейна религия, която се основава на родово-племенната традиция от дедите, но добавят от християнството вярата за спасените души на страдащи и онеправдани. Както и да се наричат тези църкви, те внушават на своите последователи, че Съществото над тях знае всичко за земята и хората, „може да чува и да говори“.
Такива до днес са лъчите на просвещението за онези африканци, които все още не са се разделяли с Африка, за да отплават с кораби към далечните брегове на други континенти.
И да се върнат отново тук като администратори, икономисти, търговци, мисионери, пренасящи Словото Божие. А с него да посеят и сладките, и горчивите плодове на човешката цивилизация.
След уморителния полет до Хараре в Зимбабве исках да си почина. Знаех за двете етнически групи машона и матабеле, населяващи тази част на някогашна Родезия (земята на Сесил Родс) в Южна Африка. Заради благодатния климат и природни богатства Зимбабве се нарича Африканска Швейцария и европейците са предпочитали да се поселят тук, а не в други страни на гореща Африка.
Столицата Хараре от пръв поглед показва продължително европейско присъствие, а островърхите кули на протестантските църкви напомнят, че на хиляди километри от Йерусалим християнството е част от вярата в Иисус Христос.
Според данни в страната има 2 млн. християни, но по-голямата част от населението изповядва традиционни религиозни вярвания или участва в независими африкански секти, които смесват християнската догматика с местни култове.
Преди да се събудя, чух мъжки глас: „Аз съм тук!“ Кой беше този, тук?
По обед отпътувахме с кола към Тенге-ненге, неголямо африканско селище с интересен живот и чернокожи жители, повечето от които са художници. Тайничко бях приготвила багаж за нощуване там, но след като пристигнахме, почти веднага се разбра, че това е неизпълнимо — няма обичай за подобно гостуване, освен ако някой европейски художник не е решил да се обучава при местните самобитни колеги.
Пък те, неграмотни или полуграмотни, са научили английски думи, колкото да разбират идващи тук
