Мариана Тинчева-Еклесия
Южният кръст над Африка
Погледнете лицето на земята. Вие ще намерите градове без укрепления, без науки, без йерархически ред; ще видите хора без постоянни жилища, които не знаят да употребяват монети, които нямат понятия за изящните изкуства, но вие не ще намерите нито едно човешко общество без вяра в Божеството. Нито един град, в който да няма негово светилище, да не се извършват молитви, жертви, клетви…
Южният кръст е съзвездие, видимо само от Южното полукълбо на земята. По него са се ориентирали древни навигатори, плавайки към отдалечени брегове, за да пренасят търговски стоки и новини за събития… Под него днес летят самолети, свързващи хора от различни континенти. Така от древността та до наши дни заедно с размяната на екзотични цветя, плодове, дървета, пускала корени и новата вяра в Бога.
„Когато настана четиринайсета нощ, откак се носехме по Адриатическо море, към среднощ корабниците взеха да угаждат, че се приближават до някаква земя… а всички на кораба бяхме двеста седемдесет и шест души… И след като се спасиха тия, които бяха с Павла, познаха, че островът се казва Малта. Туземците иноплеменници показаха към нас необикновено човеколюбие: приеха ни всички и понеже валеше дъжд и беше студено, накладоха огън…“ (Деяния на светите апостоли, 27: 27, 37; 28:1–2)
Още в първите десетилетия след Рождество Христово чрез вярата на апостолите и техните последователи християнството достига бреговете на Африка. Най-близо до Палестина са северните земи на Египет, откъдето през следващите векове лицето на Бога с ново име — Христос, се пренася на юг към сушата с камилски кервани от уста на уста. Африканските племена имат номадски, пустинен начин на живот и свое разбиране за духовния свят. Вярата се нарича анимизъм — представа за съществуването на духове, които управляват хората и всичко в природата.
Според научна, неокончателна класификация от XX век деленето на религиите е:
• световни — към тях се отнасят юдаизмът, християнството, будизмът, ислямът;
• национални (политеистически, древни) — на вавилонци, асирийци, египтяни, китайци, индуси, перси, гърци, римляни;
• племенни — на племена, които нямат здрава държавна организация, а живеят свободно.
За да помогне на туземните племена в приемането на Спасителя, Бог допуска чудеса: „И случи се, че бащата на Поплия лежеше, страдайки от огница и коремна болка; Павел влезе при него, помоли се и като възложи върху му ръце, изцери го. След тая случка и другите на острова, които имаха някаква болест, идеха и се изцеряваха; те ни почетоха с много по-чести, а на тръгване снабдиха ни с потребните неща“ (Деян. 28:8–10).
… Докато в полет от София към Хараре, Зимбабве, прекосявахме екватора, няколко човека, за първи път прелитащи над него, символично бяха окъпани с бутилка шампанско.
Всеки пътуваше към Черния континент със своя цел. Моята беше да видя как живеят хората на юг от Сахара; да разбера каква е тяхната вяра. Но Африка е толкова огромна, различна, многоплеменна, че подобна амбиция не е по силите на един човек. Вече бях прочела много по темата и в багажа си носех най- ценни страници. Знаех, че непременно ще попадна под езиковата бариера на местни африканци, които не общуват на друг език освен на племенния си. Така още от древността някои изследователи със специална цел да проучат мистиката и ритуалите на племената са се заблуждавали, че малокултурните народи не вярват в Бога. Всъщност цивилизованите хора не са знаели речта, логиката и символите на местните номади…
Християнството в Африка още през първите векове стига навътре до феодални държавици с родовообщинен начин на живот. Започналите арабски завоевания през VII в. в Египет продължават на юг към Нил и се спускат до Нубия. Завоевателите в началото поддържат договорни отношения с християнските царства Алоа (просъществувало до началото на XVI в. и Макура (до XIII в.). През XI в. обаче нова арабска вълна прониква в Нубия и в степите на днешен Судан, като постепенно ислямизира населението, а така принуждава християните да се върнат в Египет. Сходна съдба през Средновековието имат и държавните образувания в Западна и Източна Африка по на юг към екватора.
До европейското проникване в Африка континентът се развива неравномерно. В труднопроходимите гори и саваната, в пустините Сахара и Калахари преживяват изолирани номадски племена, някои в стадия на неолита. Най-първични са бушмените, които живеят в родовообщинен строй. Те също вярват, че има Същество над тях, което дарява живот, свети и помага в улова за храна.
Новата история на Африка и разпространението на християнството в нея започва от средата на XVIII век, когато започва търговията с роби. С нея постепенно се оформя триъгълник за обмен между Европа, Америка и земята на робите негри. Изчезват цели местни племена, разрушават се градове и селища, центрове на местни напреднали цивилизации. Със завоевателите на континента, открили в африканските земни недра богати находища на злато, диаманти, рудни изкопаеми, пътуват католически и протестантски мисионери, които носят вярата в Иисус Христос. През 1868 г. католическите отци на Светия Дух основават мисия в днешна Танзания. На тяхно място през 1878 г. идват белите братя на кардинал Лавижри.
Към края на XIX в. (статистика от 1895 г.) в страната са се установили общо около триста мисионери. Белите хуманисти имат за цел да се спре търговията с негри, като се замени с „разрешена търговия“ със селскостопански продукти. Немецът Крапф тръгва през 1837 г. от Занзибар, изследва Кения с нейните природни забележителности и население. Чарлз Ню създава зад Момбаса първата методистка мисия. Легендарният Ливингстън обикаля с камилски кервани Централна Африка от Кап до Ангола и днешните земи на Конго. В продължение на 30 години (1842–1872) той е воден от желанието да спре търговията с роби и да наложи сред местното население нови полезни дейности, навици, вяра. Така племето ибо в Нигерия, неподатливо на усилията на мисиите, започнали дейност още през 1857 г., по-късно започва масовото си покръстване по селата. Но сред други племена, обезкръвени от робството, озлобени от грубото отношение към тях, местните негри трудно могат да приемат религията на любовта.
Едва когато започват да се изграждат болници и европейски лекари помагат по време на епидемии, суша, висока смъртност, местните негри приемат с вяра и „ангелите на Христос“. Единайсет болници в Западна и шест болници в Екваториална Африка, обслужвани от френски военни лекари от края на XIX век до началото на Втората световна война, са прегледали и са помогнали на близо четири милиона африканци, една пета от населението на континента по онова време.
В британските протекторати броят на леглата за африканци е нищожен; медицинските грижи в отдалечените райони се осигуряват в импровизирани пунктове. Само белгийските дружества организират лагери с добро медицинско оборудване, което поставя в първите десетилетия на XX век началото на нова социална политика в полза на местните хора.
За да бъде преподавана и изучавана една религия зад граница, се изисква грамотност от нейното население. До 1939 г. в Британска Западна Африка образованието е привилегия за незначително малцинство. Там началното училище е в ръцете на протестантски мисионери и се осигурява на местния език.
Всяка територия има няколко средни училища, а в цялата Западна Африка има три висши учебни заведения, които подготвят учители и специалисти за различни райони.
Животът на европейските мисионери в Африка никак не е лесен — те наистина са Христови пратеници в горещи места, където трябва да бъдат свидетели на крайно нисък жизнен стандарт, бедност, болести, смъртност. Често ислямизираните райони се противопоставят на евангелизацията по-активно, отколкото местните племена с анимистична представа за Бога. Така или иначе новите европейски мисионери трябва да дадат отговор за потисничеството и неправдата, което техните административни представители налагат в Африка.
Както навсякъде по света Бог се свързва със светлината, с по-добър живот във всички негови
