пак ще дойде за поучение.
— Ха! И какво ще внесе в светата обител плевенската послушница? — Хадживълковица видя, че Анастасия излиза последна от стаята. — Я да видя, дай да видя, момичке! — втурна се да разгледа написаното, но понеже свечеряваше, не видя добре буквите и помоли момичето да прочете:
„… От бога нищо не може да се укрие. Бог всичко знае. Той знае не само щото правим, но и всичко, което си мислим…“ — прочете към края наслуки на глас, а хаджийката не можа да скрие завистта, която хапеше сърцето й.
— Да, да, бог вижда всичко и всичко знае… Той знае по кого губиш ума си, ама даскал Ботьо ще иде в Русия и ще те забрави! — тръгна да изпроводи послушницата до вратата.
— Нека замине! Тъкмо от него ще стане по-добър наставник! — Анастасия отвърна, пък сърцето й се сви: „Ако замине в Русия, майчице, ще се върна в Плевен и там ще го чакам!“ — помисли, отвори вратата, прекрачи прага и се учуди. — А? Няма я сестра Теофания! — огледа наоколо, но като не видя калугерката, тръгна към махалата над църквата. Натам живееше Стамболията. Никой не чу какво му беше казала Теофания в онази неделя, когато чумата косеше наред, а Млъчко беше броил на пръсти дните, че да срещне отново видението си. И не тръгна повече към Цариград по кирия.
Къщата на Стамболията не беше голяма — като за самотник човек, който нямаше потреба ни от двор, ни от домашен добитък, освен воловете, с които теглеше стока по разни градове на Империята. Докъде беше неговото място не се знаеше, понеже нямаше и плет, та към двете му одаи се вървеше направо през неразораната поляна и край кладенеца, от който можеше да се вади вода… Беше ноември към края, леден вятър навяваше на кълбета трънаци и ги хвърляше в неразбория. От комините на всички калоферски къщи се вдигаше пушек, а тук-там в мрачината се виждаше през прозорците светлина от огнища. Анастасия излезе от оплетията на пътя по крайните къщи, тръгна към собичката на Стамболията и в душата й се надигаше нещо хем светло, което да я поведе, хем смутно, дето често-често потуля светлото. Щом наближи, помисли да викне отдалече и да извести русчуклийката, че трябва да тръгват… Но отиде до къщата, взря се в прозорчето, откъдето идваше светлина и от дъха й стъклото се замъгли. Расото на монахинята беше някъде към вратата, калимавката и забрадката се виждаха недалече от одъра, а върху голяма мечешка кожа пред огнището Стамболията се задъхваше от жаравата на копнежите си и даряваше монахинята със сила, която снагата му беше потуляла много години.
— Боже! — Анастасия изтри стъклото. — Ако знае майка игумения, ще отпрати от манастира и двете… — стисна таблицата за прочитание, спомни си: „Бог знае всичко и всичко вижда“…
— Виждаш ли, господи, колко жадно е тялото й? — послушницата се взираше отново и отново, не смееше да прекрачи встрани, за да не чуят вътре стъпките, да не стихне възхвалата на мига, който опложда и греха, и възторга, и бъдността…
„Мили деца, поразгледайте около себе си, погледнете и над вас на небето; над него денем видите слънце, нощем месец и премного звезди. На земята пък има толкова много неща, които не могат да се преброят и изкажат. Знаете ли кой е направил всичко това?“ — Анастасия беше донесла таблицата за поучение в килията на „Св. Атанас“, и като прочете началото, замълча.
— Бог, Бог е направил всичко това — момчетата отговориха вкупом, вместо да повторят думите на послушницата.
— Бог е направил всичко това, вие казахте, защото е дал тялото и душата, той е вселил в нас живота, Божията сила е преголяма, Бог може да направи всичко, и нашата душа да се раздели от тялото… — момичето отново замълча.
Даскал Ботьо зачака да чуе думите по-натам, ала Анастасия погледна навън, сякаш се плашеше от мислите, които искаше да изрече.
— Мили деца, тук ми се ще да попитам добрия и твърде учен наш наставник: Щом Бог праща и милостта, и страданието, защо сипе всичките злочестини върху душите на някои клетници, а други, непокътнати от мъка и недоимък, живеят с неговата небесна милост?
— Госпожице, трябваше да запиташ само мен! — даскал Ботьо отсъди строго, защото знаеше, че питането на послушницата по-късно ще бъде чуто от мъже и жени извън „Св. Атанас“.
— Аз пък питам сега! — каза гръмко. — Ако Бог наистина имаше милост, щеше ли да ни прати чума, от която почина толкова много народ… Щеше ли да затрие моя баща и моя брат, щом рисуваше образа божи? — в душата й се надигаше мъст, но нямаше против кого да запрати мъката си.
Даскал Ботьо отиде до нея и се вгледа в лицето й…
— Досега никой не е проумил подредбата на стихиите, няма и никой да я проуми — отговори на послушницата и на себе си. — Всичкият ни живот е безмилостен, но преди да вдигнем очи към небето за изповед, по-добре е да потърсим правдата в нас, да дадем утеха на страдащия, вода на жадния, букви на непросветения, добруване на народа — отвърна достойно за своя ум. — Да дадем обич на ближния! — наставникът се обърка от думите си за обичта, затова сне таблицата от стената. Каза на Анастасия, че ще я изпроводи до даскал Брайко, за да вземе от него други таблици за поучение, а на момчетата заръча да вървят и никому да не споменават за питането на плевенската послушница, защото народът нарича тези слова светотатство!
ЗА КАРЛОВО
ДО ГОСПОДИН РАЙНО ПОПОВИЧ15
Прегръщам ваша любима ми ученост, като ви молитствувам вседушевно.
Получих със задоволство вашето твърде мило за мене писмо от 23 м. месец март и уведомен от него за вашето твърде скъпоценно за мене добро здраве, много се зарадвах. И аз по божия милост съм здрав. Получих часовника ми, засега върви добре, а занапред не зная как ще върви. Моля ви да изпитате момата. какво е научила и ако е станала способна, да я преведем в Плевен, за да продължи делото, за което бе определена. И ако не е още способна, да се упражни още, като и ваша ученост й давате надлежните упътвания. Ако пък се е подготвила, пишете ми, ваша любима ми ученост, всичко за мое знание. Поздравявам, молитствувайки, игуменката и всички преподобни, които се подвизават в свещения манастир… Ако тази година изобщо е мирно в тези места и намеря вместо мене да оставя надзирател за новоустроеното училище в Плевен, ще дойда идната пролет, ако съм здрав. Това (пиша) искрено, а годините ви да бъдат от бога твърде много, щастливи и най-спасителни.
Писмото за господни Попович пристигна в Калофер, но наставникът беше заминал до Пловдив за три недели. Когато се върна в Карлово, дълго се бави по свои работи, а като отиде в Калофер, старата Хадживълковица забрави да даде писмото на господина. Забрави ли, или някъде го беше потулила — не се разбра. Затова Анастасия продължи да ходи в хаджийската къща и в килията на „Св. Атанас“.
„Има вече 1200 години откак са преминали нашите прадеди — българи отсам Дунава и се заселили в тия места, в които ние сега живеем и които от тяхното име и до днес се наричат с едно общо име — България! …“ — послушницата преписваше всички взаимоучителни таблици в килията си, та когато се върне в Плевен и отвори училище за момичета, да им даде същите знания, с които тук я даряват родолюбивите даскали… Хаджи Ана, монахинята от Заара, която в първите дни съпровождаше Анастасия до къщата на хаджи Вълко, също искаше да се върне в своя град, да бъде наставница на моми, да ги учи на ръкоделие и богословни книги, да им дава напътствия за това, кой мъж е добър за венчавка и от кого да се крият, но…
— Защо са потребни светски знания за жената? — попита веднъж в собичката на Анастасия.
Тя имаше благодетелна душа, ала взорът й не виждаше бъдното.
