Двете влязоха в църквата „Св. Николай“.
— Господи, боже наш, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших този ден с думи, дела и помисъл! — отец Дамян произнасяше бавно, а след него мъже и жени повтаряха в шепот. Отец Сандул мина край иконостаса, видя Анастасия сред народа, кимна на поп Дамян — поиска нещо да му пошушне, но свещеникът продължи. — Прати ти своя ангел-спасител да ме закриля и пази от всяко зло, защото ти си пазител на душите и телата ни и тебе — Отца, Сина и Светого духа, възнасяме слова сега и всякога, и вовеки-веков. Амин!
Хората се раздвижиха да си тръгнат, но клепалцето на вратата ги спря, пак се обърнаха към олтара. Отец Дамян сне епитрахила17 от врата си и се зачуди какво слово да стъкми.
— От калоферския манастир днес пристигна калугерица по име Анастасия — свещеникът погледна към нея. Някой удари клепалото пак. — Там тя е учила писане, смятане, политични науки… Момата иска да даде свойто знание и на други момичета, както повеляваше и владишката майка Евгения.
Хората се огледаха в кръг, понечиха да тръгнат към вратата, но свещеникът ги спря.
— Първа за града и за България Анастасия Димитрова ще събира женски деца да ги дарява с грамотност. Който има вяра в тази наставница, нека да прати утре детето си в църковната килия.
— Не е ли грях, отче? — прекъсна го стар мъжки глас.
Свещеникът не отговори.
— Срамотно е жена да бъде наставница и да учи момичета! — издумаха неколцина.
— Човечно е! — гласове други подеха и народът така се разцепи, сякаш в църквата падна гръм.
Ненадейно Цвета вдигна ръце над всички; с нечакана сила на тялото тя си проби път до вратата да спре излизащите и гласът й надделя:
— Чакайте! Тази нощ Бог е минал в съня на Анастасия — обърка се, не знаеше как да продължи. — Бог имал книга в едната ръка и й рекъл, че носи голяма заръка за женски деца… Бог протегнал книгата над главата й…
Анастасия отиде до иконата с разпятието, затвори очи, наведе главата си и прошепна:
— Прости й, Господи, тя влиза в грях с името ти и с тази неистина по съня заради моя утеха; заради децата на всички неуки хора… Помилуй, Господи, умъдри ги и ги поведи като твои чеда. Не искам да им пиша грях, защото те са невинни. Незнанието е виновно, Господи, страхът от пробудата на жената… Чуй ме, Боже, прати им добри сънища, та от утре…
До късно градът не заспа.
Цвета в просъница чуваше ударите на клепалото, наставническия, спокоен глас на отец Дамян — и всеки път се будеше, страхуваше се момичето й да не закъснее… Малко преди зазоряване Анастасия стана, облече вълнения фустан, плетената фланела, наметна големия шал от майка Евгения и излезе. В есенния следобед не беше успяла да види всичко от Плевен, трябваше да познае града сега, под светлината иа звезди и предчувствия. Къщите му — с пропукани, стари стени, одаите — с едно огнище и рогозка за съня на много деца… Зад прозорците гаснеха свещи, а наставницата вървеше бавно, питаше се колко години трябва да минат, за да има в одаите много светлина, легло и храна за всекиго. Колко години трябва да изтекат, докато хората съберат грошове за едно голямо училище с двайсет стаи! Всеки ден в него да се събират момичета и момчета, да се просвещават на български език, аритметика, история, учението за Бога и звездите, за луната и човешкото тяло. Вече толкова години Анастасия се плашеше от собствения си глас, криеше го в диплите на дрехите, под лепежите на стените, между листите на богоучението. Вярваше, че той е и в неизречените мечтания на други хиляди люде, които от сутрин до вечер мелят жито, по късни звезди зачеват деца и се молят за бъдещето им.
Момата се сведе да надзърне в прозорчето на ниска къщица, подадена изпод земята. Бедна млада жена шиеше рокля от ново платно. Пред пламъка на свещта, без да затваря очите си, десетгодишно момиченце чакаше разсъмването над църквата… Анастасия се обърна натам и видя как от равната тепсия на земята слънцето се издига.
— Когато децата изучат А, честит да бъде този, комуто се падне Б, после този, комуто се падне В и тъй до последната буква. Когато изучат всички букви, да им раздадем знания и честит да е онзи, който ги има!
Когато девицата се върна в къщи, намери майка си будна. Анастасия не посмя да тръгне първа към църквата, мислеше, че там няма да има деца, а не дойдат ли днес, навярно няма да дойдат и утре, и в други ден… Цвета се облече набързо, излезе да види чакат ли хора около килиите на църквата, пък като стигна там, стори й се невярно, та потърка очите си с пръсти и погледна пак. Пое въздух с пълни гърди, затича се към копторчето, бутна вратата и скокна през прага:
— Там са! Там са, дете мое! Събрали са се и чакат…
Анастасия опря длан о челото й.
— Ако духовниците не бяха позволили момичетата да учат в килиите на църквата, ти щеше ли да дадеш одаята ни?
Цвета замлъкна — как ще даде одаята си за просвещение на девиците? Но докато умът й се луташе да търси верен ответ, усети Димитър Ковача до себе си да надига с плещи копторчето и да вика, че ще срути покрива, ако Чутурката откаже!
— Воистина! Воистина, детето ми! Давам и одаичката, и двора, и хляба си, само да останеш при мен! Дано Бог те пази от злоезичници…
Анастасия целуна ръката й, облече се в нови дрехи и излезе от бащиния двор сама. Недалече от плета я чакаше епископ Агапий, за да й каже, че я окриля, но няма да дойде да благослови този първи ден, защото из града дълго ще питат той ли даде нужното позволение? Ще го нарочат за греховното начинание…
— Сполай, отче, сама ще вляза в килията този ден, а ти ще ме пазиш в бъдеще! Кир Райно Попович вярва в мен, подкрепяше ме и даскал Ботьо Петков… С твоя милост и твоя воля трябва да тръгвам вече — мама каза, че пред килията чакат. — Анастасия се сведе, сякаш чакаше владиката да вдигне ръка.
— Благославям те, духовно мое дете и възхвална дъщеря на моята майка! Пламенно молитствувам идните ти дни! — той се взря в лицето на Анастасия, поиска да докосне жаравата на челото й, но ръката му се уплаши. Тръгна към къщата на хаджи Йоца, спря…
Деца и родители вече чакаха нетърпеливи пред църквата. Облечени в чисти дрехи, като за празник, всички гледаха към къщата на Ковача и не смееха да питат на глас: „От копторчето на Димитър ли ще излезе даскалицата на нашите деца?“ Но… като я видяха силна, строга, с големи очи — мома с мъдро чело и благодатно лъчение, рекоха: „Тъй да е!“
Анастасия пристъпи към хората. Жадно огледа килията — голяма, в есенна светлина, с икони по стените и протрити църковни книги на лавиците. Наставницата се поклони, влезе тихо и спря край прозореца. След нея пристъпиха петнайсетина момичета — тръпни, безпаметни, тихи; насядаха върху голия под и впериха очи в даскалицата, сякаш от нея започва и с нея свършва всичкото чудо на този свят. Между момичетата имаше едно в платнена нова рокля, без палто и наметало, което трепереше от есенния студ.
— Как ти е името? — наставницата отиде до него — беше детето, което, чакаше разсъмването пред пламника на свещта.
— Ваклина. Ваклина е името ми, наставнице — малката стана, протегна ръка да докосне дрехата на учителката и така да повярва, че е от плът. — Не бях те виждала по-преди, но тази нощ дойде в съня ми… същата! — момичето на Васил кондурджията не знаеше как да разкаже съня си, трябва ли да говори…
— Как ме видя в съня си? — Анастасия прегърна слабите му рамене, беше десетгодишно, бледолико, премръзнало.
— Ей така… ти ме повика в една къща голяма, голяма… голяма като целия град… Събираха се и други моми, ама твоята дреха беше алена… — то пак докосна наметалото на даскалицата.
— Виждаш ли — сънищата срещу събота се сбъдват! — отдели го от себе си и въздъхна; силните очи на момичето й спомниха за благородната майка Евгения, какво ли би казала тя на децата и родителите, ако в този миг беше тук?…
Даскалицата погледна през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там майки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине напред — епископът я беше изпратил да види как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:
