гледаше я с добри очи, радваше й се, отвори вратата докрай, че да покани познайницата си в дюкяна. — Завчера чух вестта, че си отворила училище за момичета, хвала ти! — окуражително й говореше както преди.
— Отворих училището — не знаеше какво да добави. — То е по волята на доброплодната майка Евгения, вечна й памет…
— Много злочестини се стовариха върху душата ти, Сийо, безмерно жаля за брат ти, иконописеца, той можеше да бъде пръв образописец в града… — Пенчо замълча.
Замълча и Анастасия. Не искаха да говорят за мъртвите и злините, споходили града. В този обеден час край дюкяна не минаваха купувачи, нямаше и мъже в ракиджийницата на дядо Гънчо, която беше на двайсетина крачки. Анастасия поиска да тръгне, пък не й стигнаха силите: голям, мъдроок беше станал синът на Влад Петков — и брадата му вече беше съвсем мъжка.
— Този дюкян на баща ти ли е? — огледа голямата стая с подредени шаяци и боядисани прежди.
— Тате го купи за мен — спря виновно. — Добра търговия върви с другите градове, носят ни и от селата… — Пенчо долови, че наставницата не го слуша, че умът й е някъде другаде. — Сийо, помниш ли аленото ширитче и новото школо?
— Помня го, чорбаджи Пенчо! — Анастасия въздъхна, пак понечи да тръгне, но в този миг вратата отвори Гергана и влезе с малко дете.
— Добър ти ден, наставнице на момичета, из града се носят думи за теб…
— Гергано, похвални думи си чула за даскалицата, нали? — предвари я Пенчо, защото не знаеше Гергана какво ще каже.
— Всякакви думи — отвърна спокойно. — Но като ги чух, реших да отида в школото и да запитам даскалицата ще ме вземе ли за поучение наедно с другите моми? — лицето на Гергана беше хубаво, хем свенливо, хем отворено. — Ако наставницата склони, ще искам от свекъра си един топ плат за нови дрехи на момичетата в училището. И ти ще склониш, нали? — тя се обърна към Пенчо, остави детето на стола, протегна ръка към моравото сукно. — Този плат искам да дадем за момите.
— Как не! — веднага се съгласи стопанинът на дюкяна.
— Сполай ти за думите, благороднице, отишла си в добър дом, при добри стопани, но и душата ти е добра! Как да не те взема в школото? — Анастасия отиде по-близо до детето на стола, видя, че е момиче и по прилика на Пенчо Влад Петков.
— Ангелина я кръстихме. Да отрасне здрава, един ден и нея ще наставляваш! — Пенчо видя, че Анастасия поклати глава: „Как не?“ — и отново въздъхна. Никой не й беше казал, че се е оженил за внучката на хаджи Тодор, че има дете… Но и никой в Плевен не знаеше Верую на даскал Ботьо Петков, което биеше в душата й по-силно от клепалото на „Св. Николай“.
— Останете със здраве! — поклони се, отвори сама вратата и се упъти към владишкия конак, където епископ Агапий си похапваше печен сом, пък отец Сандул угоднически дотуряше ядене върху софрата на владиката и искаше да изкопчи истината.
— Та… дадохме едната килия за наставление на момичетата, нали ваше високопреосвещенство? — обърна се в гръб, да не се гледа лукавото му лице.
— Дадохме… Такава беше волята на блаженопочиващата ми майка! — Агапий разбра накъде клони питането на свещеника, познаваше и подлата му душа.
— Царство небесно на вечнопаметната Евгения, ама… аз мислех в тази голяма килия да се отделя с поп Петър, щото с него имаме духовно братство.
— Друга килия ще изградим за свещениците. По-право напролет ще захванем друго училище за момичета, тогава…
— Ново училище за момичета? — поп Сандул не издържа на почудата и се обърна.
— Училище за момичета! — владиката го отсече. Не искаше да му додява повече с питания.
— Ваше високопреосвещенство ще даде грошове и благословия за мирско женско школо? — отиде до софрата и се прекръсти. — Боже, чувай и опази от такава неправда! Даскалицата говори непозволени неща — искаше да продължи, но в този миг на вратата застана Анастасия.
— Добър ден, твое високопреосвещенство и мой духовен баща, попречих ли на раздумката с новия духовник? — даскалицата остана на прага, но епископът я покани да влезе.
— Имахме приказка с отец Александър за училището. Ще ми кажеш ли добри думи за днешния ден? — владиката обърса пръстите си, спря да дъвче, очакваше Анастасия да му отвърне нещо нерадостно, но не отпрати свещеника.
— Денят е светъл и милостив, твое високопреосвещенство, но сякаш хората на града нямат милост! — не знаеше как да подхване. — Тази заран на ябълковото дърво в нашия двор беше вързана магия…
— Магия ли? — епископът се вдигна.
— И не това ме плаши за бъдните дни, ами злодеянието, скритата завист на оная ръка, която е накатранила портата ни, накатранила е пътните вратници на момичетата, дето дойдоха в събота да отворим училището…
— От днешния ден? — Агапий отиде до прозореца, ала почудата не мина през сърцето му, чакаше такава вест.
— Че откога, ваше високопреосвещенство? — намеси се поп Сандул. — Хората знаят, че дръвчето се сече, докато е младо. Щом пусне дълбоки корени, един ден ще даде издънки… — навреме се сети да замълчи, затътри крака към вратата и излезе.
— Анастасийо, предраго мое духовно дете, началото на общополезните работи винаги има спирачи и тези, които са първи, трябва да водят борба — владиката искаше да окуражи наставницата, отиде при нея, положи ръце на раменете й, а очите му силни, замъглени от неясни страсти, поглъщаха сякаш цялото й същество.
— Законът на твоите уста е за мен по-добър от хиляди късове сребро и злато! Много години твоите ръце ми даваха и храна, и подслон; ти и майка Евгения ме вразумявахте, вашето слово беше светило за мен, днес вашата воля е светлина за пътя ми! — Анастасия гледаше голямата прошарена брада на владиката, слушаше гласа му на вехтозаветен пророк, усещаше как ръцете му я притискат… Беше похитително мощен, непоклатим в благодеянието да изпълни заръката на своята майка. Беше хубав! Макар да прехвърляше петдесетте, мъдростта и знанието светеха от лицето му, а снагата му…
— Отче! — Анастасия усети брадата му над челото си. Владиката притискаше момичето към себе си като своя духовна дъщеря, но тялото му трепереше, жадно да всели жива плът.
„Прости ми, Господи!“ — епископ Агапий изрече в ума си молитва за неизвършен, но помислен грях. После каза на наставницата, че доброто се създава с труд и се урежда с мъка! Ето що тя трябва да изгори магията от дървото и да продължи напътствията на момичетата, да прегази хулите на злоезичниците, да забрави… Анастасия излезе, без да чува думите на духовника — знаеше, че в огъня на градината ще изгаря още и още магии, а църковната килия скоро ще стане тясна за всички събудени момичета!
Дядо Гънчо мина покрай заградката на църковния двор, тръгна право към школската одая, ала нещо го спря. Спря го дишане невидимо и недоловимо, което кръжеше наоколо, пък той не можеше да го разбере чие е. Момиче беше — момата на чорбаджи Иванчо Костов, взел надмощие в абаджийския занаят и бързо замогнал с грошове над другите плевенски първенци.
— Христинке, защо си се скрила тук? — старецът надникна под прихлупения храст, недалеч от прозореца на килията.
— Чакам някого — момичето, шестнайсетгодишно, бе клекнало с наведена глава и наистина се притуляше.
— Даскалицата чакаш, знам те, дяволче малко, я излез! — дядо Гънчо взе да мами девицата като врабче, провря се под дряновия шубрак и я хвана за ръката. — Не се бой! И аз съм тръгнал при даскалицата, та двамата ще си помагаме в приказките. Ела, пиленце, ела синигерчето ми! — сладко нареждаше: — Искаш да учиш буквите и числата, нали? Знам ги тези неща, добра река пробие ли земята веднъж, иди че я спирай! — измъкна момичето, огледа лицето му и видя, че е досущ като синигерче — малко, плахо, пъстрооко и добро.
— Дядо, ти защо търсиш наставницата? — попита, пък погледът й се насочи към вратата на църквата.
— Даскалицата иска да скова сандъци за пясъчници, дето момите да пишат буквите — така каза.
