— Милостиви отче, ако доброненавистници пропъдят един ден наставницата и децата, давам къщата си за това благо! — и хукна към църквата не само да види, ами ако някой поиска да стори зло на този пръв и свят ден, тя да го спре…
„Време е!“ Анастасия помисли, седна на столчето, разтвори тъничка книга и без да гледа в листите, повика прехласнатите очи:
— Сладки мои, многопохвални българчета, нашето отечество, нашата родина е майка България. Майка я наричаме, защото ни е хранила с хляба си, поила с водата си, научила на езика си като майка; и ни брани, и пази, додето сме живи… А къде се намира България? — даскалицата спря.
Децата свенливо наведоха погледи, някои надникнаха през прозореца да видят навън къде е България, други отпратиха питащи очи към вратата. Стана тихо.
— Върху земята, госпожице — рече момичето на Стефан бъчваря, седнало до нозете и. — А какво ли ще е това земя!
Анастасия стана, направи кръжило с двете ръце, като да поеме огромна, невидима топка.
— Земята е една голяма, голяма звезда, досущ като звездите, които нощем виждаме по небето като блещунки. Върху тази наша земя-блещунка има много вода и голяма суша. Върху сушата пък са наредени много държави и много хора живеят из тях както ние, българите, живеем на нашата майка-земя България. Сиреч кой е нашият бащин език? — пак попита наставницата.
— Българският — вкупом изрекоха всички зад прага.
— И кое е най-свято за всеки от нас? — Анастасия продължи питането си към мъже и жени, а те се смълчаха, раздвижиха се и понечиха да си тръгнат.
— Народността и науката са най-свети за всеки човек. Има хора, които си меняват вярата и народността, ала те носят тежък грях и тях праведните не ги любят… Пък науката! — учителката наведе глава, затвори очи, а когато ги отвори отново, обърна поглед навън. — Слънцето свети върху земята, а учението вътре в човека грее, еднакво за всички — и за мъжете, и за жените… Майката е най-първа наставница на децата, как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безкнижовна?…
Анастасия прелисти книгата, взря се в изписаните там букви, а над църковния купол, високо и звънко, сякаш от самото разбудило се небе, чуваше как кънти библейският глас на сътворението: „И рече бог — да бъде светлина! И стана светлина. И като видя бог, че светлината беше добро, и различи бог светлината от тъмнината. И нарече бог светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро. Ден Първи.“
На вечерня някой пак удари клепалото. Свещеникът каза, че наставницата събира още, още деца! И мръкна.
2.
В понеделник сутрин, когато момичетата трябваше да се съберат отново за втория учебен ден и да слушат напътствията на наставницата, Анастасия излезе от копторчето, тръгна по пътечката към градината, но се закова на място: от най-ниския клон на ябълковото дърво вятърът вееше рошава топка, окачена на връв. Момата забърза натам, да види какъв е този знак, ала отново спря. Пътната вратница беше намазана с катран, до нея димеше мокра шума, запалена преди съмване. Мешанът беше правен от лоша ръка и личеше, че е за даскалицата, за начинанието й да мъти главите на момичетата с науки: „Кир Райно Попович каза, че е потребна голяма сила против доброненавистниците, но защо захващат злото си от този ден?“ — тя скъса връвта и видя, че топката беше правена от парцали, косми, конци, корени. Поиска да скрие магията от Цвета, зарови я в шумата, дето димеше огънят, но… накатранената порта… Тя щеше да остане така месеци, навярно години!
Малко след изгрев слънце в килията дойдоха шестнадесет момичета. Някои от тях бяха дъщери на плевенски занаятчии, други — кираджийски момичета, трети, пристигнали от крайните махали на града, гледаха наставницата като в сън.
— Мили деца, всяка заран ще тръгвате щом изгрее слънцето и ще носите по една цепеница за огнището — в църковната килия беше студено и от дишането се вдигаха кълба. — Ще дохождате от първия до петия ден на неделята… — сети се, че децата навярно не знаят да отброяват дните и тя вдигна своята лява ръка, пък с дясната захвана да показва от показалеца. — Вдигнете и вие едната си ръка, захванете си показалеца. Днес е първият ден и ще останем тук, докато слънцето прекоси кубето. Утре е вторият ден, след утре иде третият — и проследи дали всички момичета повтарят подир нея. — Всяка заран ще броите на пръсти по един ден. Ваклина, защо гледаш навън?
Момичето на кундурджията наистина държеше показалеца си и беше обърнало лице към прозореца.
— Гледам кога слънцето ще стигне кубето, наставнице… Питам се дали хората, като минават по улицата, ще видят пътната ни вратница.
— Какво да видят на пътната вратница? — сърцето на наставницата се обърна.
— Тази заран някой я е накатранил. И на Влъчка пътната вратница е накатранена. Мама каза, че било позорен знак за момите, които идват за учение — девицата погледна към затворената врата на килията, отвън чакаха майките на децата, говореха нещо.
— Не е позорен знак, момичето ми, ти трябва да идваш всяка заран… Друго имаше ли на портата? — сети се да попита за топката от парцали, косми, корени…
— Друго? Какво друго, наставнице? Нямаше нищо друго, ама катрана не можахме да изтрием!
Анастасия потърси с поглед момичето на дюлгерина, ала Влъчка тази сутрин не беше сред девиците; стреснали се бяха хората от лошия знак.
— Мили деца, по вашите порти имаше ли катран? — със страх попита към всички учителката.
— Имаше — отвърнаха неколцина, пък другите си мълчаха.
— Сладки мои момичета, и да видите лош знак по къщите си, и да чуете хулни думи, всеки ден трябва да идвате тук! Всеки ден, докато свършите пръстите на ръката, а после пак ще започнете! — бавно, отчетливо изговаряше наставницата. — Най-похвални от всички моми на града, вие колкото и да научите, ще просветлите разума си, ще знаете кое подобава да вършите и кое да отбягвате. Съвършенствата на мъдростта са живото въздържание, целомъдрието и всички добри почести — наставницата гледаше как децата жадно поглъщат словата й. — Хората казват, че смъртта е страшна, но невежеството от смъртта е още по-страшно! Така говорете и на други моми, упътвайте ги да идват с вас, да изучат буквите и числата, да четат и смятат… Разгледайте тази книжчица — тя взе от пода книгата и посочи първия лист. — Тук пише „славянобългарское детоводство“. Много благоплодни мъже са давали грошове, за да имаме смислено нравоучение. То е потребно за вас.
Анастасия започна да чете написаното и след всеки ред караше момичетата да повтарят:
— „Безместно и срамно е, кога седим на стола, да се обтягаме или да подлагаме единия крак под другия; или когато кашляме и кихаме, подобава да подлагаме пред устата или на носа кърпата, за да не попръскаме другиго. Гнусно е да храчим на земята пред човек или да сътворяваме някое друго злоприятно роптание… Когато чакаш да се обогатиш от злополучието на другиго, сам ставаш злополучен…“
Слънцето се накланяше към кубето на „Св. Николай“, когато наставницата затвори книгата.
— Мили деца, опитайте да намерите в къщи по една широка дъска и я донесете тук, че да повикаме добър дюлгерин, който да направи от дъските сандъчета. Сандъчетата ще напълним с пясък, а върху пясъка…
Девойките се надигнаха и си тръгнаха. Някои от тях бяха осем-деветгодишни деца, други, вече моми, трябваше да мислят за жених, за свои деца. Анастасия остана сама в килията. Страхуваше се да излезе навън, очакваше, че някоя от жените ще каже за накатранената пътна вратница, друга ще я сподири с лоши думи… Но децата бяха дошли в понеделник! Момичетата отново бяха тук, по-силни от хулите. Нещо светло, сладко, съдбовно стопли душата на даскалицата, тя наметна големия плетен шал и тръгна към конака да каже на епископ Агапий за злодеянието на онази ръка, по тъмно вапцала портите в черно — като предвестие за поличба!
Щом излезе от църковния двор, мина край дюкяните по чаршията, взе да оглежда кой какво е турил за разпродажба и изведнъж — от една вратница, дето пишеше с бели букви „Бояджийница“, излезе Пенчо.
— Добре си дошла, Анастасийо! — подаде ръка към момата. — Станала си още по-силна и по-хубава! —
