Анастасия милееше да остане още някое време в Калофер, но по-голямо беше стремлението й да се върне в Плевен. Преди да тръгне, плевенската послушница разлисти псалтирчето в килията си и на глас прочете псалом:
— „Господи, ако аз съм направила нещо достойно за покаяние, без да моля прошка от Теб, ако има неправда в ръцете ми, ако със зло съм отпратила ономува, който е бил с мене в мир, нека Твоята сила ме стъпче в прахта!…“
Пътната вратница на манастира хлопна зад гърба й. Беше есента на 1840-а.
ТРЕТА ЧАСТ
ТОЗ, КОЙТО СЕ Е РОДИЛ, ТРЯБВА ДА РАДВА СВЕТА!
1.
Хората, придошли последните години в Плевен, не познаха Анастасия. Като видяха вързопа с дрехите й, помислиха, че при тях идва мома от друг град. Упътила се беше към бащиния двор с ниска дървена порта и прогнил плет, но свърна. Вървеше бавно, да види пазара и всичките къщи, да мерне школото на Бояджията пак варосано отвън, а вътре украсено. Напред по улицата криволичеше волска кола, натоварена с дялани камъни за зид. Откъм другия край също идваше кола, пълна с жълта кал; плевенци бяха захванали градежа на ново училище с много стаи, за много момчета, които да се учат по таблиците на взаимното учение. Недалеч от новоградящото се училище беше църквата „Св. Николай“ гиздава, ненагледна! Между улицата и вкопаните в земята стени бяха килиите на свещениците; най-голямата и светла от тях, беше отредена за епископ Агапий. Анастасия погледна вътре да види има ли някой, но като не намери човек, продължи към конака, вдигнат недалече от чаршията. Пред конашката порта куче лавна на чуждо, но щом на чардака излезе човек, то сви опашка и млъкна. Пръв се показа отец Сандул, дошъл лани от Самоков, защото хората там твърде не го любеха. Като видя жена, той така се смая, че вдигна ръка над челото си да догледа хубаво коя е.
— От манастира в Калофер пристигам, отче — Анастасия премина калдъръмената пътека и спря по- близо до очите му. — С дар, с благи надежди ме окриляше епископ Агапий и нашата благочестива майка Евгения, рекох първо тях да видя.
— Тук е епископът — свещеникът отвърна и понечи да викне към одаята на владиката, но отец Агапий бе вече зад гърба му.
— Анастасия! — завтече се по стълбите да я посрещне. — Чакахме те! — щом стигна, вдигна ръце да прегърне момичето и забеляза: очите й излъчваха неукротимото тайнство и силата на жена, която дарява. Епископът прочете в лицето й копнежите по Ботьо Петков, тъгата от раздялата с него. С никого не споделена, любовта към един мъжествен човек искаше да се умножи в добри дела за много хора. Луди коне тичаха в тялото и душата на Анастасия — Агапий ги чу… Двамата тръгнаха към стобора, където чешмата с чучурите даваше благодат на конашкия двор.
— Къде е майка Евгения? — първо попита момата, стори й се странно, че епископът я води към градината.
— Ето тук! — той посочи високата пръст и кръста, прободен в нея.
Владиката се прекръсти, после наведе глава за поклон. Анастасия стисна дрехата си.
— Кога… кога си отиде? — не искаше да се довери на думите, нито на овлажнелите си вече очи. Никой, никой друг човек не можеше да й даде повече упование и разсъдък от жената, която я повика за духовно общение!
— Само преди осем дни… Тя така много искаше да те дочака!
Анастасия отиде до гроба, хвърли шепа пръст върху пръстта, под която лежеше Евгения, и зарида, не разбираше как ще изкупи греха на това закъснение. Епископът спря зад гърба й.
— Сега ти трябва да изпълниш това, което майка ми много копнееше да се сбъдне, но нямаше живот… Още утре трябва да стане!
— Утре е събота, отче, и първият ден на октомври…
— Утре е празник, детето ми, покров на св. Богородица, хората ще ти се доверят — сложи ръка върху рамото й. — Последното й желание беше да отвориш училището веднага, на другия ден от завръщането си… Една неделя преди да издъхне прие монашеско име.
— Но никой в града не знае за това училище…
— Някои хора знаят, ще дойдат с момичетата си. Сега ще говоря с отец Дамян, та на вечерната служба да извести!
Отец Сандул стоеше зад гредата на чардака да подслуша — беше чувал и похвални, и хулни думи за пратеницата в калоферския манастир. Щом видя, че владиката и момата тръгнаха, бързо се скри. Отец Агапий забърза към дома на поп Дамян, пък Анастасия пое към бащината си къща.
От дълги месеци върху рогозка в копторчето на Ковача мъждукаше Цвета. Тя вече не беше онази жена, която целият град прекоросваше Чутурката. Смалила се беше снагата й, залости сърцето си за надежди, скри се за хорските очи; и кандило не палеше вече. Рече си: „Бог навярно не вижда? Че може ли пред милостивите му очи върху една женска душа толкова злочестини да връхлетят?“ В един ден беше оплакала два гроба, след месеци и сеновалът се срути, дворът през лятото лумна в бурени — вече три зими откакто ковачницата запустя без чук, без огън, без мъжка опора…
Анастасия спря очи върху светците, нарисувани с въглен върху варосаните стени на копторчето; огледа запустението на двора и бутна вратата:
— Тук ли си, мамо?
Цвета се надигна едва, разтърка очите си, защото й се струваше лъжовно, и в миг се усети като земя, дълго чакала дъжд.
— Сийо! Честита да си, че се завърна при мен! — вдигна ръце към момичето.
— А при кого да отида, мамо? Ти си ми останала едничка на този свят! — коленичи върху рогозката, целуна ръката на майка си и се притисна към нея.
Като усети дишане тъй близо до себе си, Цвета чу повика за живот… отново!
— Моя си! Никъде не те пускам вече и не те давам никому! Бог едничък знае колко се молих за теб и колко те чаках…
— В Плевен оставам, мамо. Утре ще съберем момичета, равни по ум, различни по родословие и заможност… Ще отворим училище за първа грамотност на девиците; те ще дойдат с бащи и майки, та всички да видят…
— Училище за момичета няма! Когато ти седна в новото школо на Бояджията, градът дълго време те сочеше с укор. Даже тези, дето имаха вяра в теб, не вдигнаха глас да те защитят. А утре? Утре сигурно с камъни ще те замерят и дълго ще береш срам за науките си в Калофер.
Анастасия се вдигна и спря до вратницата на одаята.
— Няма училище за момичета! Но кога ще започнат да учат девиците, ако не бъде и утре? — моминското й стремление беше силно и конете, които препускаха в него, никой не можеше да укроти! — Тази вечер поп Дамян ще каже пред всички за начинанието… Мамо, едничка моя опора, ще дойдеш ли с мен: на вечерня?
Цвета стана безмълвно, облече дрехите си, събра косите…
