Анастасия и я посочи с ръка, някой го дръпна за лакътя.
— Още веднъж ако си отвориш устата, ще я запуша с юмрук!
Пенчо изрече толкова повелително, че го чуха всички наоколо. Чуха го и мъже, и жени; и стари, и млади, повториха думите му наум, но никой не можеше да повярва, че синът на Влад Петков може да изговори такова хулство на глас. Приказката на чорбаджи Иванча секна! След гласа му се смъкна и голямата тежка десница; народът се раздвижи да си отива, защото не искаха да слушат препирни между чорбаджии, ала владиката стъпи до Анастасия.
— Вие, бащи и майки, които сте първи поучители на децата си, като не знаете кое е благонравно и кое злонравно, как можете да наставлявате отроците си? — гласът му беше укорителен, властен, но и мелодичен както на неделните литургии. — Направлявате ги само за благополучни женитби, оставяте им стада овце, волове, земя, а разума, които е най-голямото украшение и най-предпочетен за наставление, не го имате за нищо! Тези родители, дето искат сами да украшават децата си, да им правят големи къщи с преукрашения, да събират богатство и имане многочислено, а умственото украшение забравят, те самите трябва да бъдат презирани, защото са нищи, жалки и не милеят за народно добро! — епископ Агапий сечеше думите си от преизподнята на заклейменото зло и това сякаш беше първата му призната благословия на школото.
Влад Петков сложи топа със сукното до вратата, хората безмълвно се сбутаха, а чорбаджи Иванчо разпори с гърдите си стълпената навалица, с едри стъпки се упъти към къщата си в Горни Плевен. Докато гледаха как напористо върви натам и как се вееше дългата му дреха, някои жени си помислиха, че ще доведе дъщеря си Христинка в школото на Анастасия. Но когато гърбът на чорбаджията се скри зад последните къщи, никой не видя накъде свърна, кого търси… Чак заранта в църковната килия дойде вест, че абаджията повикал сина на коняра си и без венчавка, без нечие друго знание, същата нощ го направил жених на Христинка. Да й отмъсти за унижението, което му била сторила този ден! Да я съсипе заради греха, дето преди пет недели искала да се просвещава тайно в школото.
Две недели преди Коледа епископ Агапий замина за Враца. И там го чакаха църковни работи, и там синовете на Димитраки Тошев — Замфираки и Тодораки — бяха захванали битка за имоти в близки села. Говореше се за намесата на владиката в тези свади, ето защо той трябваше да си иде!
Преди да тръгне, високият архиерей заръча на плевенската наставница да остави в школската одая една кутия за волни спомоществования, които по-заможни родители на момичетата имат на сърце да дарят за женското ограмотяване; училищното настоятелство трябваше да дава на даскалицата две хиляди гроша годишно. Епископът повели още Анастасия да обхожда далечни махали на града, да изисква в школото децата на невежествени родове.
— Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят, любородно мое дете, ала се пази от лукави човеци! — владиката намери потребно да се раздели с наставницата както подобава, затова я потърси в школската одая: знаеше, че отец Сандул подава ухо да подслушва какво се говори в килията.
— Блажени са изгонените заради правда, отче, защото един ден те ще получат велика отплата — момата отвърна на духовния пастир; вярваше, че преди файтонът да стигне Враца, набезите срещу училището ще се умножат. Вдигна всички ученички да отидат да изпроводят високия архиерей, да му дадат своята вярност и благонадеждност…
Светли и благословени от висока ръка бяха тези недели наистина. Ала няколко дни след заминаване на владиката, Чутурката легна в копторчето и не можеше да излезе в двора: тежеше в гърдите й, не искаше да тури в устата си хляб, взе да олеква. Анастасия слагаше ръка на челото й, питаше от какво е мъката й, пък тя отвръщаше винаги: „От нищо, от нищо, момичето ми!“
От нищо ли?
Ами това, че Исин Ибрахимов натовари цялата си покъщнина и отиде да живее в другия край на Плевен, за да не е на един стобор с даскалицата? Исин не избяга току-тъй от комшулука! Миналата неделя Халиде, като дошла да види майка си и сестрите си, водила и момиченцето си Фатме. Наставницата я поздравила, взела да говори с дружката си през плета, донесла на детето няколко ябълки и рекла, че не е лошо мюсюлманите да отворят училище за момичета, та турските женски деца да се просветляват. Исин бил наблизо, мятал някакви дърва из двора и му се завило свят от това, което отвърнала Халиде.
— Преди години ти ме спаси от зла участ, Сийо, ти измоли писмо от Фатме ханъм, та ако не беше ме защитила, нито мен щеше да има днес, нито детето ми.
— Нищо не съм сторила — даскалицата рекла скромно.
— Имай Фатме като свое момиче и я упътвай, защото животът ни при Сабри е злочест! — тя бутнала момичето си към плета, тъй както преди години Цвета повела Анастасия към архиерейската майка Евгения в църквата. Исин не повярвал на думите, тъй като не чул и какво си прошушнали по-натам, взел да беснее, да блъска, да пита защо даскалицата хвърля зараза за школски науки и в главите на туркините, не стига ли й килията на „Св. Николай“… Няколко дни хокал на глас, после от страх за женска бунтовност преселил домочадието си далече. Далече! На половин час път пеша. И не му идвало на ум, че от началото на света та до днес една обич втурне ли се в човека като поличба, не може да я спре нито конницата на султана, нито волята на мютевелията!
Дядо Петър Райкин пък изпрати при даскалицата в школото всичките си женски внучета. Сутрин, като ги изпровождаше до портата, им заръчаше да слушат наставницата, да изпълняват нейните заповедности, да я почитат!
— Анастасийо, помниш ли, че дадох кончето си на твоя баща да те откара в Калофер за поучение? — в гласа му се четеше гордост.
— Помня, дядо Петре, и за отплата искам да дам знанията си на женските деца в твоя род — отвърна му честно.
— Анастасийке, ако щеш води ме със себе си в крайните махали да събираме женски чада! Не ходи сама, сиротинке, хора като чорбаджи Иванчо има много, ще те ударят с приказка, може и камък да вдигнат! — той обличаше протънена бозова дреха да върви с Анастасия, а в копторчето при болната Цвета пращаше някой от внуците си, да помогне на страдащата.
Дядо Петър беше спрял да старее. Досущ като дядо Гънчо, от години наред двамата старци си оставаха същите. Сякаш получаваха живителна сила в отплата на благите си дела, сякаш съдбата ги крепеше на света, за да бъдат кантар на злосторниците, да не се обърне коренът на живота, да не надделее безчинството над доброто.
До Коледа девиците в школото станаха трийсет и пет, та вече не ги побираше църковната одая. Те сядаха близко-близко една до друга и слушаха думите на учителката.
— Като се събира човек с хората, трябва да е облечен с чисти дрехи, ръцете му трябва да са чисти, а също и ноктите. И като се случи да облече някога нова дреха, да не се оглежда и обръща, да не попитва другите всеки час: „Какво ви се вижда? Добра ли е?“
Наставницата нарочно беше избрала тези редове за прочитание от благонравието, понеже за самия празник момите щяха да се съберат, да облекат новите сукнени дрехи и да пеят пред къщите на благодетелни плевенци: „Достойно ест!“ Така беше намислила Анастасия и вече виждаше как ученичките ще тръгнат от килията, ще вървят по улиците на града, плевенци ще гледат и ще се умиляват… Но това, което се случи само един ден преди Коледа, отнесе до възбог просветителните стремления, а в душите на злосторниците заби нож!
Късно вечерта в четвъртък, с кираджиите за петъчния пазар в града, от Враца беше пристигнал и отец Кънчо, който не отседна с другите врачани в стария хан, правен още преди години от чорбаджи Георги Михайлов. Духовникът потърси подслон в одаите на владишкия конак; на отец Сандул каза, че е пратеник на владиката и носи заръка от него. Като спомена това, поп Кънчо погледна торбата си, сложена до вратата. Преди да заспи той тури драгоценния армаган до главата си, пък връвта, с която беше вързано гърлото на торбата, мушна под бузата — да не се случи нещо за срам!
Как отец Сандул пристъпял през нощта на пръсти и опипвал тайнството в торбата, се узна след месеци, когато епископ Агапий отново дойде в Плевен. Но този петък заранта преди Коледа отец Кънчо станал рано, умил се, отишъл до „Св. Николай“ и каквато му била заръката — изчакал да се съберат много хора за утринна служба, та да ги викне около школската килия. Плевенци прииждали в църквата като на свет ден, палили свещи, слушали пението на отец Дамян, а когато си тръгнали, врачанският Духовник извел
