наставницата и момите пред всички.
— Както повелява наше високопреосвещенство отец Агапий Врачански, тук пристигнах с негова благословия, за да пренеса в дар на училището къс от честното дърво, изографисано от най-добри образописци с мъдрото преподобие на духовния ни пастир и неговата незабравима майка Евгения! — свещеникът извади от кожената торба икона, загърната в кърпа. Ръцете му бавно отвиха дървото и го обърнаха към народа: върху иконата, голяма три педи, бе изрисуван образът на Богородица по приличие на майка Евгения, а отдясно до нея владиката Агапий в архиерейско облекло с корона на главата и със скиптър в ръка, а от устата му излиза надпис: „Всие упование възлагам на теб, майко божия“. Отдолу с красиви славянски букви беше подредено: „Духовен плод ти положи първа и стана предводител на всички благонравности“.
Свещеникът прочете на глас писанието с червени букви, а хората, изправени по-назад, пристъпяха, бутаха се да видят изографисаното. Иконата блестеше от чистите нови бои и в този ден още никой не мислеше, че парчето смокиново дърво и възхвалата, написана върху него, ще оцелеят столетие; ще се спасят от безпощадните челюсти на дървоядите, ще надживеят тленната плът и човешката памет, за да бъдат повторени от най-добри летописци в страниците на историята.
— Преподобният ни отец изпраща и други дарове, които ще оставя на наставницата, пък тя, като препита ученичките и отличи най-прилежните между тях, ще им ги даде за вечен спомен — от малка кесия свещеникът извади девет сребърни позлатени кръстчета, по четирите краища с блестящи зелени камъчета, с изображение на разпятието от едната страна, а от другата — монограма на владиката. Поп Кънчо извади и кесия с грошове, без да спомене колко са. Тях наставницата трябваше да раздаде на най-бедните моми от школото. Подир кесията с грошовете измъкна голяма книга, печатана на български през 1820 година в Букурещ. Под първия лист се четеше: „Подарявам на наставница Анастасия Димитрова настоящия Доксастарион и пламенно я молитствувам, аз Врачански Агапий“. Попът прочете написаното наум, понеже случайно го мерна в мига, докато даваше книгата на наставницата — владиката не беше му заръчал да го прочете всеослушателно.
Никой не видя кога отец Сандул пролази до дрехата на врачанския духовник, за да слуша по-добре думите му. Никой не съзря и уголемените очи на злонравника, щом мерна един от позлатените кръстове, окачен на верижка, да се спуска от ръката на даскалицата. Поп Кънчо върза торбата с връвта, да се види, че няма повече дарове и пак отвори устата си.
— Наше високопреосвещенство Врачански Агапий заръча да попитам наставницата от какво има потребност, та с негова благословия и с ваша помощ да го сторим сега, за да върви пробуждането напред! — той замълча, като чакаше да чуе повече думи от народа, но народът жужеше като пчела до плодоносен цвят, без да го докосне. Анастасия обърна глава към ученичките.
— От какво друго имат потребие девиците? — не се замисли дълго. — Най-първо искам да дам благодарностите си на негово високопреосвещенство, а после да измоля още една килия за девиците. От ден в ден тяхното число се уголемява и вече нямаме място за чинове, за пясъчници и полукрузки…
— Още една килия ли? — отец Сандул надигна глас, ала сега никой не го чу.
— В килията идват за поучение не само девици, но и всякакви хора с дарба да търсят знания. Да беше лете, щяхме да се съберем на поляна и да говорим благонравни обикновения, пък сега…
— Наставнице, я кажи онова, дето си разправяла пред момите за бащината земя. Ваклина не го е запаметила както подобава и вика, че на небето има друга земя — кундурджията намери потребно точно в този момент да попита. — Като кажеш на мен, ще го чуят и вразумят всички, а преди час нищо не доловихме от думите на свещеника в църквата…
— Поп Дамян е сладкогласен и речта му се чува, но нали много народ шепти молитвите си, така надделяват над едногова — Анастасия побърза да защити свещеника, понеже знаеше за скритото роптание на духовниците. О, ако не беше закрилата на самия владика, надали и тази година щеше да се отвори училището. — Пред девиците бях казала, че звездите, които ни се виждат на небето като блещунки, навярно са такива големи земи, щото на тях свободно могат да се сместят много човеци. Ние не знаем има ли там човеци, но знаем това, че ако можеше човек да се качи на една звезда и да погледне от там, той или не щеше да види нашата земя, или щеше да я види като една блещунка — място за много добри и лоши човеци.
Хората слушаха наставницата и от студа из устата им излизаха кълба дим като от лули. Никога не бяха се питали колко голяма може да бъде земята и колко човеци има на нея. За много плевенци светът беше събран от синорите на крайните ниви до одаите, в които заспиваха вечер. Пък даже да знаеха, че отвъд хълмовете има други хора и градове, те надали биха тръгнали да видят чужда подредба.
— Но как може да види и познае човек земята, по която върви, щом той не може да я вземе в ръце и да я разгледа отведнъж? Спротив земята човек е по-малък от самата мравка спротив църковното кубе. Ето защо много години ходил по пътищата, плавал с гемии по голямата вода, докле разбере, че земята има вид на кълбо и от небето се вижда… — Анастасия вдигна ръката си към зимното небе и тъкмо пое въздух да продължи, отец Сандул скочи до нея.
— Невернице, ти трябва да се сведеш под епитрахила и прошка да молиш от Бога! Само покаянието може да бъде изпрошение на греховете ти! — той свали ръката на даскалицата.
— Какъв е моят грях, отче? — едва сега го забеляза и наведе глава учудено.
— Ти, вместо да начеваш в ума на хората Божието слово, всяваш в главите на тези клети чада, че земята е блещунка, както са блещунки и други звезди, а мравката върху кубето… Исусе, не мога да изговоря такива слова срещу теб! — попът се прекръсти и обърна очи молитвено към небето.
— Аз не исках да хуля Бога, отче, исках да кажа колко е малък човекът спротив земята и колко велика е нашата майка природа.
— Замълчи! — поп Сандул сложи ръка на устата й. — В небето няма други човеци и други земи. Бог е един. Той чува хулните ти слова и ще те накаже! Сведи се под епитрахила и се отречи!
— Не съм казала нищо, достойно за покаяние, отче! — Анастасия сне шала от главата си. — Смели мъже от други народи са изгаряли върху огъня на позора, защото са гледали отвисоко и са разбрали, че земята е кръгла…
— Покай се! — поп Сандул натисна главата на даскалицата, положи епитрахила над нея. — Господи и Бог наш Исус Христос, из щедростта на своето човеколюбие прости ти чаду Анастасии все согрешения твои…
Анастасия мълчеше. Гласът на свещеника беше толкова силен, че не се чуваше какво шепти народът. Пратеникът на врачанския владика се втурна сред хората да им каже, че думите на даскалицата не са светотатство и отец Сандул сигурно има зъб да говори така.
— Боже, ти който видя накатранените порти, виждаш ли и катрана в душата на тази неверница? — плевенският духовник се отклони от словото за опрощение.
— Ти ли намаза с катран бащината ми порта и пътните вратници на момите, дошли за първия ден на школото? — Анастасия бутна ръката на свещеника и се взря в лицето му, побеляло от мъст.
— Аз бях и не съм сам! — отговори високо.
— И магията ли ти върза на клона? — момата стисна позлатеното кръстче, сякаш искаше да го запрати в гърдите му.
— Магия ли? — поп Сандул сколаса само да попита, защото някои дръпна расото му и той се прекатури назад.
— Благочестиви християни! — поп Кънчо застана на мястото на отец Сандул. — Преподобният ни владика каза, че ще изпрати моми от Враца да се просветляват при даскалицата, та да се пръсне искрата из другите градове — гласът му надделя над всички, а момите от школото взеха да пеят „Достойно ест“.
3.
Епископ Агапий пристигна в Плевен отново чак когато ледовете в реките започнаха да се пукат, а очите на хората се обърнаха към нивята с надежда за плодородие. Тази година пролетта се втурна отрано. Дървесата отвориха пъпки в края на март, пък щедростта на слънцето бе в незапомнена сила.
Когато файтонът с високия архиерей влезе в града и се отправи към чаршията, някои плевенци рекоха, че видели на седалката друг човек, че отец Агапий не е сам, че с него идва жена… Жена?! Кочияшът карал
