лудо сякаш да прикрие лицето на другия пасажер, но… Когато поп Петър отвори конашката вратница и от файтона излезе епископ Агапий, след него се измъкна една девица около двадесетте, която имаше прилика с херувимите, рисувани по черковните стени: очите й бяха тъмни, големи, дълбоки за светлина, кожата прозрачно бистра и гладка; косите, оплетени в дълга плитка, увенчаваха няколко пъти главата.
„Такава хубост не е на добро!“ — поп Петър поиска да затвори очите си, но не можа — момичето не даваше покой на мисълта му.
— Добър ден, отче! — непознатата се поклони, усмихна се на посрещача, а той отвърна сякаш сърдито.
— Добре си дошла! — и тогава даде нужните почести на владиката.
— Това момиче, Цвята Кръстенякова се именува, ще живее в къщата на хаджи Йоца Христовица, а в школото на Анастасия ще добива науки — бързо, някак с половин уста обясни епископът.
— Много добре сте наумили, ваше високопреосвещенство, бива ли само плевенските моми да се просветляват? — лъжлива усмивка се плъзна по лицето на поп Петър, съмишленик на отец Сандул.
— Бива или не бива, аз зная по-добре и тези дни ще си видим сметките! — заплашително го прекъсна Агапий.
— Какви сметки ще видим, ваше високопреосвещенство? Християните си плащат владищината, идват редовно на служба, носят дарове… — свещеникът или беше забравил сплетнята около Анастасия, или добре прикри почудата си и поиска да отклони гнева на владиката.
— Нямам на ум данъците и даровете, а посрамлението преди Коледа! — Агалий Врачански едва сега видя, че до конашката вратница стои и отец Сандул, който не смееше да пристъпи, защото знаеше какво го чака. Духовният пастир спря за миг, помисли дали веднага да наложи думата си и отсъди: — Ти, чадо Божие, до Великден да си намериш подслон другаде, далеч от моята епархия!
— Земята е майка на всички и всички сме нейни чада — злосторникът поиска да се опъне, понеже волята на владиката му се стори прибързана и пресилена.
— Тук аз съм духовен пастир и аз направлявам духовността! — властният глас откънтя като камък в каменоломна.
— Бог види и посрамлението на човешкото стадо, и греха на духовните му пастири — хапливо отвърна поп Сандул, разбрал, че от тази вечер за него няма място във владишкия конак.
— Вън! Вън, светодавецо! Аз съм виновен, че те приех при себе си, и подслон ти дадох, и грошове… — брадата на епископа се тресеше. Беше забравил, че със себе си води момиче.
Поп Сандул обърна гръб, тръгна да събере дрехите си и молитвените книги; владиката заръча на кочияша да закара Цвята до къщата на хаджи Йоца и да доведе поп Дамян от дома му!
Какво можеше да направи поп Дамян, щом плевенци, минали по чаршията, чуха с ушите си и видяха с очите си всичко? Само след час по дворовете и дюкяните се разнесе, че епископ Агапий е в конака, че позорно изгонил отец Сандул заради наставницата Анастасия и… И! Че във файтона се возил с херувимче, което ще добива школски науки в килията на „Св. Николай“… Това, че момичето е херувимче и ще учи при Анастасия, тръгна от устата на поп Петър. А другото, — че като се изучи в Плевен Цвята Кръстенякова ще отвори училище за момичета във Враца — него пусна нарочно хаджи Йоца. Като го обяви по чаршията, както му е редът, надвечер мина край конака, отби се при владиката и от вратата рече:
— Ама, дядо владика, каква мома си довел! Медовина капе от устните й, та майка й как я пуснала тъй далече? — хитро подпитваше и чакаше духовникът да я отпъди, пък той, не само че не се докачи, ами думите му дойдоха гордост.
— Кръстеняка е от богат, знатен род, познавам го от години. Нали детето му идва с мен — от какво да се бои?
— Тъй де, ама Цвята е много хубава, изкушителна… — не мислеше да спира задявките, но щом видя дядо Гънчо да ситни по пътя към конака, викна към него. — Ето го най-прилежния ученик на Анастасия!
— Кой, кой? — владиката вдигна ръка, защото освен стареца по пътя нямаше друг човек.
— Дядо Гънчо е ученик на Анастасия, отче, не знаеш ли?
— Наставницата има заръка да просветлява момичета, този старец комай наближава осемдесетте.
— Наближава ги, но мерака си пази. По Нова година обиколи доста къщи да търси еднородци и сега три дни в неделята — от пладне до надвечер — в къщата му се събират двайсетина мъже и жени, жадни за грамотност. Наставницата ги учи.
— Наистина ли? — владиката хем се учуди, хем скокна от радост и поиска по-скоро да види Анастасия.
— Откакто се помина и Чутурката, момата остана съвсем сама, нийде никого няма, клетата — хаджи Йоца се върна в далечни спомени и от незасенчена своя тъга въздъхна.
— И за кончината на Цвета не знам, вечна й памет! Тя беше смирена, богочестива жена — и неговите очи се замъглиха от неясни спомени за младостта му, за напътствията на майка Евгения, за срамните думи против неговото целомъдрие, откакто ктиторницата почина… — Не е лесно никому на този свят!
Дядо Гънчо се беше облякъл в бяла риза и какъвто беше тънък и бял, от десет крачки приличаше на монах след четирийсетдневни пости — толкова беше отслабнал.
— Добър ден, твое високопреосвещенство, и добре си дошъл в Плевен! — старецът се поклони, поиска да целуне ръката на епископ Агапий, но на духовника изведнъж се стори, че този човек има по-голяма прилика със светците, отколкото негово преподобие, затова го благослови.
— Кажи, чадо Божие, какво те носи насам?
— Ваше високопреосвещенство, дойдох тук да питам ще започнем ли ново женско училище, че да помагам додето имам сили.
— Ти колко сили имаш? — засмя се епископът.
— Охооо! Сила имам вол да обърна, нищо че съм изпосталял. Когато човек пости, тялото му е пъргаво, мислите са смирени.
— Аз по-добре знам какво е доброто от постите — спря го, понеже от някое време владиката напълня. — За училището не мога да ти дам дума, в града има първенци, те ще решават. Не искам всичките грехове да се пишат на моя душа.
Дядо Гънчо се сконфузи, че додява на владиката, сиреч си пъха носа, дето не му е мястото, и да се оправдае, сви рамене.
— Чорбаджии в града дал бог, ваше високопреосвещенство, но понякога от сиромаха по-добра работа чакай. Вършим я ние, понеже тя ни е от сърцата, пък богатите… Знаеш ли какво каза наставницата Анастасия за богатите и учените човеци?
— Знам приказката за богатите и учените, ти ми кажи какво мислиш — добра ли е наставницата?
— Похвална ни е даскалицата, ама школото й е тясно… ако може да се нарече школо килията. За момчетата има училище, пък за момите… — дядо Гънчо разбра, че повече приказки с владиката не са потребни, затова си тръгна. Като отмина десетина крачки, наум му дойде да каже: — Захвалям ти, че си изгонил отец Сандул и си му дал да разбере кой е духовен пастир! — приличаше на дете, спечелило бой с петли.
…Градежът на ново девическо училище в Плевен не започна нито тази пролет, нито през есента, нито в пролетите и летата на идущите години. Защото катранните двери на невежеството, залоствали разума от векове, не се отварят в един миг, с една ръка. Та даже тази ръка да се крепи на владишкия жезъл!
— Твое високопреосвещенство, Анастасия сигурно няма да отвори дума за ядовете си с мюсюлманина от съседния двор, но Исин се премести към Балъклия да не гледа и слуша напътствията на даскалицата — хаджи Йоца се върна на приказката си, защото искаше да осветли владиката по всички чудачества, станали тази зима.
— Какво има вземане-даване с мюсюлманина? — духовникът тръгна към портата, искаше да се прибере, да почине от дългия път.
— Вземане-даване няма с него, но един ден рекла на Халиде, неговото момиче: защо и мюсюлманите не отворят училище за женски деца…
— Боже! Не казах ли на наставницата да мери приказките си? — епископът се ядоса, обърна се към
