стъкмеи, напет, хубав — не приличаш много на нашенци — обърна се да го огледа, а като влезе в голямата одая, посочи и рече. — Това е наставница Анастасия Димитрова от Плевен. Тези тук са момите, които уча на каквото аз знам.
Захари Княжески отиде до Анастасия, подаде ръка пръв, щом даскалицата отвърна, той се наведе, целуна леко до китката; после вдигна глава, взря се в лицето й и повтори:
— Анастасия Димитрова ли?… Анастасия Димитрова?… Не сме ли се виждали по-преди? Чувал съм името ви — очите му бяха дълбоки, кестеняви, големи — изворни за благородство и мъдрост.
— Откъде да ме знаете, ваше искрено благородие? — наставницата се смути, опита се да оправи забрадката, и връхната дреха.
— Зная ли? — продължи да мисли. — Не съм идвал във вашия град… А вие не сте ли минавали друг път през Заара?
— За първи път идвам в това чудно място — отвърна с желание да му помогне. — Дълги години живях във Враца, после някое време бях в Калофер…
— В Калофер? — внезапна мисъл го осени.
— С хаджи Ана бяхме в „Богородично Въведение“… Оттогава имаме дума да се срещнем отново, та едва преди малко влязох и аз.
— Бяхме в калоферския манастир, но Анастасия учеше светски науки при даскалите Попович, Хаджи Генович, Ботьо Петков — хаджийката бързо добави.
— Ето откъде зная наставницата! — Захари Княжески се засмя и усмивката му приличаше като майски венец върху глава на момиче. — Даскал Ботьо Петков ми е говорил за вас. Да, да — зная името ви от даскал Ботьо. И в България, пък и в Одеса, докато учехме наедно, той говореше с добро сърце за вас.
— Даскал Ботьо ли? — лека тъга мина по лицето на Анастасия. — В Заара пристигнах от Калофер с ваши търговци, та там се видяхме е мъдроучения наставник след като е свършил одеската семинария. Станал е по-силен, по-храброборен отпреди, но това му костува скъпо, предраги ми господине. Волята му за народно добро е все тъй велика, а заптии някакви го отведоха в Карлово при валията… пишат му несторени грехове.
Белите, подредени зъби на Захари Княжески се скриха, лицето му се осени, но пак погледна Анастасия и рече:
— Въпреки всичко, наставнице, аз вярвам в силите на даскал Ботьо! Негова мъдрост има такова верую, че ще надвие и хулите на мюдюрина, и упрека на валията… Даскал Ботьо се слави с велика духовна мощ!
Анастасия не беше чувала досега един благородник да хвали и се прекланя пред друг благородник: една сила да слави друга, по-голяма от нея. Наставницата не беше вкусвала тази наслада, удостояваща само велики човеци, жадни да оплождат себе и мнозинството с по-голямо добро. Не беше вкусвала от този плод, защото полумислещите и полуграмотни несретници бяха зли, дребнави, суетни и мамеха с пустословието си народа.
Хаджи Ана дойде близо до своя гост да му поднесе столче.
— Та ще ни каже ли сега благородният господин Захари какво го доведе при нас?
— Толкова драго е на сърцето ми да видя тези момичета тук, че не смея да кажа каква е волята ми — Захари Княжески не седна на стола, а отиде близо до малката Анастасия, която, свела глава над гергефа, не намираше смелост да погледне госта. — Добре ли се учиш при хаджи Ана?
— Хубаво ми е тук, ама по-добре попитай наставницата за другото… — боеше се да не би благородникът да си замине преди да каже за какво е дошъл.
— Ето защо дойдох в школото и не искам да крия своята тайна! — той замълча. Очакваше, че всички ще се изненадат от думите му. — Искам да отведа това момиче Анастасия Тошева и нейната братовчедка Санда Милкова да учат в Русия, та като се върнат…
— Да отведеш тези деца в Русия? — хаджийката сякаш не чу добре думите, седна, без да се нада на столчето, отредено за госта.
— Ще ги отведа в Одеса в пансиона за благородни девици на госпожа Василева. Там ще учат френски и петокласна грамотност, та щом дойдат в Заара да отворят петокласни училища за девици! — думите му не искаха да щадят никого, макар да гледаше как очите и на ученички, и на наставници се уголемяваха.
— И кой ще плаща на госпожа Василева за благодеянието й? — хаджи Ана попита, понеже знаеше, че родителите на тези деца нямаха грошове за подобна милост.
— Вече имам подкрепата на княз Самарин, мой предан другар, който милее за безотрадния български род така дълбоко и честно, както малцина милеят от нас, българите…
— Руски княз да плаща за две безславни наши момичета? — хаджийката съвсем се обърка.
— Князът ще подкрепи с благородството си тези момичета и още три наши момчета — Марко Паскалев, Атанас Иванов, Димо Милков. Вече склоних родителите им да ги пуснат.
— Хаджи Захари, какво говориш? — Ана Михалкова стана, отиде по-близо да разгледа неканения гост. — Коя майка и кой баща ще пуснат мома да замине в Русия за пет години?
Анастасия Тошева и близкоседящата до нея Санда станаха.
— Мама и татко казаха „Да!“ — изрекоха в един глас като да пееха, а плевенската наставница хвана ръката на хаджи Ана.
— Защо да не отидат тези деца в Русия? Как благородната ми хаджийка е пътувала до Ерусалим, останала е в далечна земя, после отново е дошла при свои и ето — вече раздава грамотност… — искаше да утеши тревогата й.
— Много българи са ходили до Ерусалим, отидох и аз с тях. Но малки моми да учат в Русия — това е нечувано! — взорът на хаджи Ана все така не можеше да види по-далеко от високия зид на къщата и от листите на богоучението.
— Ако е нечувано досега, ще се чуе и помни в годините занапред… Когато аз отидох в Калофер да уча светски науки с момчетата, беше нечувано. А сега…
— Сега ми каза, че си изгубила всичко! — беззлобно я прекъсна с истината.
— Вярно е. Ала духовният ми баща, епископ Агапий, беше казал, че доброто се създава в мъки, пък началото почва с неверие… Така беше с моето мирско школо, така е с науките на тези момичета.
— Твоята наука е силна и ти можеш да им я дадеш в Заара… Или да ги пратим в Плевен — вместо да ходят при чужди хора в далечна страна — хаджийката се страхуваше от неизвестността.
— Моята наука е малка, хаджи Ано. Да беше дошла с мен в Калофер и да чуеш заръката на даскал Ботьо сега… Знанието е такава вода, че колкото и да пием от изворите й, си оставаме жадни. За народ като нашия е потребна голяма, мощна река и могъщи водители, добили грамотност извън Империята. Майка Евгения беше казала същото! — Анастасия замълча, защото времето на добри поуки и безгрижни дни при архиерейската майка й се сториха безпощадно отминали, така далечни, че не можеше да ги обземе с думи…
Захари Княжески се поклони.
— Наставнице, толкова драго ми е, че се срещнах с вас и ви зная! Ако останете по-дълго в Заара, ще дойдете ли у дома на гости да си поговорим? — той взе ръката й. Сложи устните си върху нейните пръсти като дар за словата, които току-що беше изрекла.
Домът, в който живееше хаджи Захари Княжески в Заара, беше недалеко от елинското училище и двете църкви, увенчали с хубостта си чаршията. Къщата на смелия пожертвувател беше висока, градена навярно, преди двайсетина години, но спротив отсрещната къща хаджийският дом изглеждаше малък. По-натам по улицата бяха наредени дюкянчета — ниски, спретнати и примамливи, та от вратите им постоянно влизаха и излизаха купувачи на дребни стоки… Хората в Заара бяха заможни! Имането им не беше дар небесен, а справедлива отплата за многото труд да отглеждат и събират плодовете на чернозема наоколо.
В шестте недели до новата 1850 година плевенската наставница остана в дома на хаджи Ана като при своя сестра и изпитваше сестринска милост към нея. Помагаше й в къщната работа, помагаше и в ограмотяването на девиците, като им впаметяваше важни години от славянобългарската история, говореше им за размещението на други държави върху земята, започна да ги учи да смятат числата от едно до сто със знаците „и“ и „без“; учеше ги на благонравие, без да чете от книга.
Това, което мъдрият благородник Захари Княжески беше изрекъл в хаджийския дом — че двете
