Наставницата не разбра — ратаят за къщата ли говори, или за намереното дете. По-скоро искаше да срещне сина на Влад и от него да чуе истината.
— Откъде идвате по това време, мирни пътничета? — заякнал от много работа и с наследен дар да среща хора, ханджията излезе на прага с фенер да види друмниците.
— Тръгнали сме от Заара за Русчук — отвърна Захари Княжески. — Ще ни дадеш ли подслон за тази нощ и за идната?
— Влизайте! Конете оставете на пътя — момчето ми ще ги прибере в яхъра; ще ги назоби и напои; невестата ще ви извърти качамак, ще ви постели одърчета… — Миладин гощаваше с благи думи, та човек и да няма потребност, ще влезе да поседи в хана му.
Анастасия остана в кръстопътя на неизречени думи, поколеба се накъде да върви, тръгна по колцината плевенци, упътени към чаршията, но се върна при човека, комуто трябваше да даде благодарност.
— Ще остана при вас, хаджи Захари, пък утре каквото е речено — то ще бъде!
…Катинарът на школската одая при църквата „Св. Николай“ беше провесен на връвчица до прозореца, а БЕЗБОЖНИЦА, написано на вратата, беше зачертано. Видимо бе, че ръката, отключила катинара, с много усърдие е заличила и написаното с големи букви. Анастасия, господин Княжески и неговите ученици, застанаха пред мирското школо, ала наставницата не посмя веднага да отиде дотам, да отвори вратата и да види има ли някой вътре.
— Божеее! Ама наставницата се върнала! — Чу зад гърба си женски глас и се обърна — беше млада жена, която помнеше отпреди, но не се сети веднага за името й.
— Ти?… Как беше името ти? — знаеше я с добро.
— Христина се казвам, наставнице, дъщеря съм на чорбаджи Иванчо, дето веднъж те посрами пред хората, но… баща ми почина тази зима — искаше да каже и друго, ала спря.
— Лека му пръст! Така е усещал тогава човекът, така и говореше… Ти разбираш ли се с мъжа си? — искаше да отклони спомена за чорбаджията.
— Защо да не се разбираме? Беше момче неуко и нямащо, ама надарено с добро сърце. Него баща ми прати да добие грамотност в мъжкото школо, пък сега искаме да дадем дъщеря ни в женското школо — най-сетне каза това, дето премълча отпреди. — Зная, че лоши хора те пропъдиха далече от Плевен, но ти нали пак ще учиш момичетата?
— Знам ли?… Ако хората имат вяра в мен… Наставницата помоли Захари Княжески и учениците му да останат пред църквата, пък сама тръгна към вратата на школото, изкачи стъпалата, спря, за да чуе сърцето си, да види отблизо ръждивия катинар до прозореца… после натисна с гърди и прекрачи прага.
— Наставнице! — едногласно изрекоха двайсетина девичи уста преди Анастасия да огледа пясъчните сандъчета, полукрузките, таблиците, младата, силна снага на Ваклина, застанала пред една таблица.
— Наставнице! — момичето повтори след всички и не намери повече думи, с които да срещне учителката си.
Сред ученичките в одаята имаше няколко, дето Анастасия помнеше отпреди; зад пясъчните сандъчета на първия и втория чин се виждаха моми в различна възраст, дошли за грамотност тази пролет. Наставницата отиде до таблицата, където стоеше Ваклина, поиска й показателната пръчка, после огради кръг във въздуха и рече:
— Ако се случи така, че от утре се загубя за човешкия свет, няма да жаля! Доживях да видя плод от дървото, което в мен отглеждаха други човеколюбиви хора. Доживях да видя, че една мома, отрасла от моето знание, дава бъдеще с мъдростта си на други деца, за да не угасне искрата! — даскалицата сне пръчката и обзе раменете на своята ученичка.
— Наставнице, в твоето школо е даскалица Мита Банкова, но тя боледува от две недели, повика ме да я отменя… Аз обикалям селата край Плевен, там събирам будни моми и доколкото мога, давам им буквите и числата. — Ваклина отвърна с обич на обичта й.
— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница виждаше на вратата големия катинар, виждаше и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше виждала да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й гледаха в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…
Анастасия тръгна към първия чин. Огледа буквите, изписани върху пясъчното сандъче, върна наставническата пръчка на Ваклина и като се сети, че навън я чака Захари Княжески със своите ученици, попита.
— Сладки мои девици, ще ме изпроводите ли до вратата? Трябва да тръгвам…
Децата обърнаха очи към Ваклина, искаха тя да им каже, че трябва да тръгнат подир даскалицата, пък Ваклина остави пръчката пред нозете на Анастасия.
— Няма ли да останеш при нас, наставнице? От разни градове идваха да те търсят, ето две момичета от Калофер, едно от Котел. Толкова дълго те чакахме… — гласът й бе откровен като звънчето, което баща й направи и окачи до вратата на школската одая, когато Ваклина стана наставница.
— Ще остана при вас, сладки мои момичета. Как може да не остана в Плевен? — отвори вратата, а когато след нея тръгнаха всичките двайсетина моми, Захари Княжески и учениците му се втурнаха да докоснат недосегаемото на този свят — душата на жив огън!
В Плевен Анастасия Тошева и Санда Милкова бяха облекли женските дрехи, с които искаха да се представят и в пансиона на госпожа Василева. Захари Княжески беше донесъл теркове от Одеса, добри шивачи бяха ушили тънки светски одежди, та сега момичетата изглеждаха спретнати, сякаш купени от чужда земя. И момчетата този ден бяха стъкмени в нови дрехи по европейски терк, а в своето превъзходство по осанка и образ, Захари Княжески изглеждаше бляскав!
„Кой ли е този знатен мъж с Анастасия?“ — плевенци питаха на ухо, обръщаха се да видят по-добре непознатия, докато седмината бавно минаваха по чаршията.
„Господинът сигурно е заместител на епископ Агапий в сърцето на даскалицата… Най-после и тя си намери жених!“ — одумваха тихо, ала никой не смееше да я спре, да попита… Както подобаваше, и речта на Захари Княжески беше като облеклото му — чисто, префинено, всяващо уважение. Като усети, че тукашните хора подават ухо за словата му, той рече на Анастасия.
— Госпожице, моят град Заара се слави с имотни стопани, но и Плевен, дето го виждам за пръв път, изпълва душата ми с умиление. Хвала на такива стопани!
— Работни са хората и нравът им е добър — отвърна нарочно, щото наближаваха бояджийския дюкян на Пенчо и Анастасия видя, че има някой вътре…
Господин Захари пак рече по волята на учителката.
— Нравът им наистина трябва да е добър, защото никъде не чух свади и крамоли, а това, което са сторили с школото… — той замълча. Още мислеше за стореното през есента, но преди малко, като видя, че доброто е надделяло, и в неговото сърце се върна почит. — Това, което училищните настоятели са сторили с школото след твоето заминаване, е препохвално! — той се обърна към децата: — Деца, вие също мислите, че отключването на женското школо е похвално деяние, нали?
— Радостта ни беше голяма! — отвърна Анастас Иванов, най-възрастният от учениците.
Анастасия надзърна през прозорчето на дюкяна, който Влад Петков бе дал на първородния си син. Вътре беше и Пенчо, и хубавата Гергана, и дъщеря им, която дойде на свет, докато даскалицата учеше светски науки в Калофер.
— Боже мили, ама нашата учителка се е върнала! — Гергана първа позна Анастасия и хукна да я посрещне.
— Анастасия ли? — Пенчо попита, остави свитка боядисана прежда на тезгяха, завтече се към вратата, че предвари и невестата си. — Анастасийо, бива ли толкова дълго да се криеш от нас — почудата му беше такава, че не забеляза друмниците от Заара.
— Не съм се крила от добри хора, Пенчо… Миналата есен загубих всичко, а сега, като стигнах отново в града, се питам как съм живяла цяла зима далече от свои — тя се обърна към предводителя на учениците. — Този наставник ми помогна да се възродя от лошите спомени… Той ми даде надежда, че доброто, което е било преди, може да се повтори отново. Не си ли слушал за мъдроучения наставник от Заара, когото русите са нарекли Княжески, името му е Захари.
Тя хвалеше благородника, а когато погледна към Пенчо, видя смут в лицето му. Добродетелният син на
