Бащите на младоженците рекоха да приближат Емин, да го умирят и изкарат извън поляната, щото хората тук бяха невинни, но турчинът, като вдигна ръка и замахна с ножа, порна бузата на чорбаджи Коста и така му остави спомен от сватбата за цял живот! Четиримата мюсюлмани с него видяха, че работата ще стане хептен на беля, хванаха ръцете му, вързаха го и насила го натовариха на каруцата. Тъй…
Откакто по тези места не минаваше строгият Хюсеин паша, от тогава мина доброто време между християни и мюсюлмани.
Влад Петков, вече на възраст, който помнеше и пишеше историята на Плевен ту в църковната кондика на „Св. Николай“, ту в свои тайни тефтери, понечи да върви към турския конак, че да обади на Али бей за случилото се.
— Остави бея, тате, като идвах насам го видях пиян — Пенчо беше дошъл да обади на Влад, че някакви кираджии от Ловеч го търсят в къщата.
Чорбаджи Цочо Минчов и другите чорбаджии, дето допреди четвърт час седяха на столчета край софрата, сега се бяха събрали в един край, искаха да вървят към чаршията.
— Трябва да съберем мехкемето18, да отсъдим в кого е вината и такива неща повече да не се чуват за срам на града! — чорбаджи Маринчо държеше за добрата слава на Плевен като за своя милост.
— Ако беше жив Осман бей… — Влад Петков, поклати глава, въздъхна, не се доизрече — мъката му беше колкото за предишния мютевелия, сина на Фатме ханъм, толкова и за сговора, който цареше тогава между управниците, пък от тук — и между всички плевенци.
Нали злото не идва само, то води след себе си зла орисия, миналия октомври, откакто във Враца убиха епископ Агапий, след десетина дни пък султанът отне пашалъка на известния с много честност и строгост Хюсеин паша. На негово място за водач на видинския вилает султанът изпрати Семи паша, който на втория ден от пашалъка си вдигна толкова данъците за българи и турци, че веднага спечели омразата на народа. Неделя подир фермана за обирджийството почина Осман бей… А щом за водач на мюсюлманите в Плевен дойде Али бей, когото рядко можеха да видят трезвен, камо ли да отсъди правда, с живите се раздели и Фатме ханъм. Едни турци казваха, че умряла от мъка по своя син, други разправяха, че краят й дошъл от старост; пък Фазли ага, който събираше за пашата данъци и беше родственик на ханъмата, рече това, което простите хора нямаше откъде да знаят: Ханъмата умряла от мъка по лошата участ, която очаква града, щото знаела нрава на новия мютевелия — в спор никога да не зачита правото на християните…
Вестта за убийството на Яшар ага и за деянието на Емин обиколи града преди слънцето да се скрие отвъд баирите. Като се разотиваха, някои сватбари влизаха да запалят свещ в църквата; мохамеданите също се събираха край джамиите и по мегданите да съдят станалото…
Анастасия излезе от църковния двор, помисли да тръгне към мястото на някогашната си къща, но понеже носеше на ръце бебето, оставено от дядо Гънчо, рече да се прибере.
— Наставнице, видя ли заместителя на епископ Агапий? — Мита Банкова дръпна рамото й.
— Не съм видяла владиката… И теб не видях, наследнице моя — първата даскалица се вгледа в лицето на Мита: беше слабичка, неотрасла високо; с евтини, чисти дрехи, под които личеше, че е вече мома.
— Ето там! — малката наставница в църковната килия вдигна ръка, посочи църковния двор.
— Учили сме, девице мила, че благонравието не ни позволява да сочим някого сред мнозина — скришом погледна към мястото, където й беше посочено, но не видя мъж в духовни дрехи. Мита не се докачи от бележката на наставницата, щото имаше да й каже нещо важно.
— Вчера пристигна в Плевен и отседна в конака… Нали кърската работа сега кипи, нямаше много посрещачи, ама поп Спас се кланяше угоднически и редеше сладки думи във възхвала на негово преосвещенство… И добре, че попът ни знае гръцки, щото владиката не дозема от български… Днес бил сърдит…
— Чувала съм, че новият ни владика е грък — Анастасия искаше да прекъсне махленското брътвене на ученичката си; Мита не мислеше да спира.
— Бил сърдит, че не го поканили на днешната сватба, ама пръст в тази работа има Влад Петков, той не одобрявал владиката с лукавите му сплетни, славени още в Цариград…
— Първенците ни са мъдри хора, знаят кое-как трябва… Ти учиш ли момичетата от първия чин да пишат числата? — наставницата не смееше да каже нещо против владиката, понеже наоколо вървяха плевенци, гледаха пеленачето в ръцете й, надаваха око и ухо да чуят какво ще каже за новия владика.
— Уча момичетата на числата. Вчера с Ваклина те търсихме да те питаме нещо от нравоучението, но нямаше никого — Мита най-сетне разбра, че Анастасия страни от приказки за епископа.
— Вчера ходих на нивата и се прибрах по залез. Много труд имам в къщата и по къра, та не знам ще смогна ли да поема школото след Гергьовден, както ни беше думата…
— Не се кахъри за школото, предрага наставнице, ще дойдеш когато можеш. Как не се сетих да дойда да ти помагам — Мита видя, че Емануил Васкидович върви към тях, навярно пека да каже нещо на двете наставници. Клетият даскал: След трийсет години служене в полза народу, миналия октомври духовници и първенци го прогониха от Свищов и по негова мъдра ученост пуснаха черни хули, разнесоха ги из цяло Българско, че да спре почитта към петокласното му училище. А и към трите твърде полезни книги, писани наедно с Неофит Рилски. Приеха го плевенските първенци и запретиха всякоя лоша дума против наставника.
— Добра среща, добри ми наставници! — даскал Манол, както го именуваха открай време, се поклони на двете, после подаде ръка на Анастасия. Не се бяха виждали и не се знаеха. Първата наставница премести бебето на лявата си ръка, подаде десница да отговори. Осанката на учения мъж издаваше сила, ала очите му не бяха весели. — Три недели откакто си тук, пък не мина към мъжкото школо да се разговорим, има какво да подкрепим с дело — личеше, че има да й каже друго.
— Около малкия имам грижи, гледам да стегна двора и къщата, голямата одая правя за школско ограмотяване, щото ще събираме и момичета от селата… Ваша ученост навярно знае, че църковната килия от ден в ден умалява за придошлите девици. Вече десет години църковното настоятелство не захваща ново девическо школо. — Сети се, че думите й ще вземат за упрек, затова прегърна бебето, премести и приказката: — С Мита сме се разбрали да наставлява момите до май, после ще я отменя.
— Похвално е намислила твоя ученост да обърне къщата в школо и да събира момичета от селата. Щом плевенци не захванаха такова деяние по време на епископ Агапий, надали с този владика ще се преборят — даскал Манол обърна глава към църковния двор, където първенците се бяха скупчили около духовника, затуляха го с гърбове, а от падащата мрачина не се виждаше добре кои са.
— Тези дни ще мина към мъжкото школо да поприказваме… Драго ми е, че срещнах ваша ученост, много препатил от народно невежество — наставницата въздъхна, залюля бебето на ръце, че започна да плаче. — Трябва да вървя…
— Исках да кажа още, че тези дни в Плевен ще дойде протосингелът на владиката, йеромонах Доротей… — трябваше да добави и друго по-важно, но спря.
— Щом има път и дела насам, нека дойде — не искаше да слуша нищо нито за владиката, нито за неговия помощник — какво добро може да чака от тях?
— Защо страни от приказки за духовниците? — даскал Манол, като я отпрати с поглед, попита на глас себе си, но Мита Банкова му отговори.
— Бои се от мълвата на лоши хора. Знаеш ли какво разправят? Че пеленачето, което отглежда сама, имала от епископ Агапий, затова се грижи за него като родна майка.
— Ама… нали всички знаят, че не е вярно! — Върху даскала се стовари гръм от почуда.
— Знаят, я! Но с мижави хора излизаш ли на глава?
Анастасия бързо мина през чаршията, обърна глава към дюкяна на Пенчо да види сложил ли е кепенците, но кепенци нямаше — сякаш току-що от вратата е излязъл някой. Плевенци вече бяха забравили някогашната й моминска задявка с най-големия син на Влад Петков. Двайсетгодишна вода бе изтекла от това време. За двайсет години имотите на Влад и Пенчо растяха, а имането на даскалицата хич не се виждаше; името й ту се чуваше за голямо добро, ту червиви уста го нахапваха като ябълка… Тази вечер от тежкия въздух или от вестта за побоя на сватбата сърцето й се изпълни със смут. Не искаше да спира на нова приказка, гледаше да се прибере в къщата на дядо Гънчо, да залости пътната вратница и да легне с малкия върху одърчето, да чувствува до себе си дишането му — чисто, топло, добро, негреховно…
Тъкмо мина под върбалаците на барата и стъпи върху прогнилото мостче, стори й се, че по сокака от
