скиптър на владишкия трон! Колкото до мерака, нарисуван дори върху образа му, без да говори за него, епархиотите догадиха бързо какво чака хаджи Дончо, щото той сипеше щедри слова по градовете за велики начинания… Най-чудно остана за всички как владиката и протосингелът се разбират, щом Партений не знаеше български, пък Доротей — гръцки. Епископът можеше най-важното: да брои църковните приходи от бедняшки грошове.
Анастасия прихлопи ковашката вратница, тръгна по калдъръмената пътека към софрата с мъжете, които, види се, трябваше да решават нещо голямо не само около женското школо. Сърцето й замря — в двора на конака не беше влизала повече от година.
— Добър ден на високия архиерей, на йеромонаха и на съгражданите ми — спря на няколко крачки от тях.
— Добър ден, наставнице на момичета, добре си дошла! — уважителният Влад Петков се надигна да я посрещне, но се сети, че в Плевен не се гледа с добро око на възрастен мъж, благочинен към по млада невеста — пък и не беше стопанин в двора на своята къща. — Ела тук да се запознаеш с новия ни владика — Влад я повика с глас и ръка.
— Ето ме, ваше преосвещенство! — отиде до мястото на владиката, поклони се, свила ръце на гърдите. — Чух, че сте достоен заместник на епископ Агапий — каза на гръцки.
— Християнката говори гръцки? — Партений вдигна вежди от изненада.
— На гръцки ме учеше архиерейската майка Евгения и за добро го е сторила. Плевналии разправят, че ваше преосвещенство не говори български — речта й беше бавна, сигурна, без желание да засегне владиката, пък и той не се докачи от истината — виждаше му се гордост да не говори с простите хора.
— Помня и благочестивата архиерейска майка, и моя духовен брат Агапий, царство му небесно! — направи кръст с ръка.
— Много мило е, че го помните, щото народът, комуто владиката стори толкова благодеяния, вече го забрави — Анастасия знаеше, че само Влад Петков, Емануил Васкидович и владиката разбират какво говори, други плевенци не доземаха гръцки.
— Ами… — епископ Партений не чакаше такива храбри думи от наставницата; поиска да я жегне за миналото в белградските вестници. — Храня надежди, че ваша милост няма никога да забрави духовния си баща, той ви благославяше в много молитви.
— Няма никога да забравя епископ Агапий, от него съм видяла само добро. Но онези, които отнеха нечестно живота му, искат да го забравят, за да скрият срама си от безчинството — най-сетне стовари дълготаените думи в душата си. Никога с никого в Плевен не бе смяла да спомене името на Агапий след неговата смърт.
— Още не се знае кой, защо го уби. Търновският митрополит вярва, че един ден ще научи правдата… Защо наставницата не седне? — Партений посочи стол до Васкидович.
Анастасия се поклони, обърна се и отиде до мястото, отредено й от владиката.
— С първенците на Плевен имаме спор за църквата, за данъците, за училищата — думите му излизаха с неохота, гласът му се луташе между духовната сила и човешката слабост. — Не е ли по-добре господин Васкидович да каже това?
— Аз ще кажа това и ще говоря на български! — отлично от владишкото колебание даскал Манол днес изглеждаше напорист, строг, безпощаден. — Щом владиката иска да вдига волята си над другите и да напътствува народните бъднини, първо трябва да научи езика ни.
Влад Петков наведе глава и не прошушна в ухото на архиерея какво е казал наставникът. Йеромонах Доротей гледаше клоните на дървесата и се питаше защо седи тук. Емануил Васкидович стана.
— Ето какво: трите дни, в които епископ Партений е тук, ходи между хората, води свещеника Спас да му превежда и пуска хули против училището ни, иска да отлъчи децата… Хаджи Константин Хаджипаков е тук, нека да каже!
Хаджи Константин, мъж в силите си, вече минал трийсетте, обърна честни очи към владиката и тури ръка на сърцето си.
— Бях объркан, изумен от словата на ваше преосвещенство… Бях край училището за петокласна грамотност: там питахте хората и децата, защо ви е такъв нескопосан даскал, когото били пропъдили от Свищов… Смея да кажа, че даскал Манол е най-мъдроученият наставник, когото сме имали в Плевен, а той така милее за знанието на момчетата, че всяка дума против негова прелестна ученост, мога да нарека грях! Ако в Плевен сторим с даскала туй, което чорбаджиите в Габрово сториха с неговия съратник, Неофит Рилски — да го прокудим — ще умножим греховете си…
Влад Петков говореше подир хаджийското слово, превеждаше на гръцки дума по дума, та владиката го изби пот:
— Такова нещо не съм казал против наставника! — отрече като се видя на тясно. — Не знам поп Спас какво е превеждал, но съм чувал за деянията на българския учител в Свищов.
— Какви са неговите деяния? — Влад не преведе, а направо го попита.
— Вие също ги знаете — задявал млади невести, говорил против тамошните духовници, писал непозволени книги…
— Боже, опази! — даскалът искаше да стовари юмрук върху софрата, но укроти бързо гнева си и се прекръсти.
— Ако народът е непросветен и пуска мълви, защо владиците слушат такива брътвежи? — Влад заговори епископа, нямаше време да превежда на незнаещите гръцки. — За ваше преосвещенство казват, че взема двеста гроша за завещание на имот, пък в кутията на църковно-училищното настоятелство оставя сто гроша. Къде отиват другите грошове? Вярно, ли говори народът? — гласът му беше изобличителен. И не напразно.
— За владишки конаци, за свещеници, за търновския митрополит, който ме прати тук — отвърна спокойно, понеже вземането на пари за добър живот не му се чинеше грях; той трябва да грее с хубост и сила над народния мрак!
— Значи народът, който яде сух хляб, за да пълни с волни пожертвования църковната кутия… — Влад разтърка с длани лицето си, после косите…
Така беше: Семи паша вдигна данъците на добитите плодове от земята, епископ Партений събираше грошовете на непросветените българи; хазната на султана и неговите пратеници ставаше все по-пълна, духовниците на „Фенер“ живееха все по-охолно, а бедните… Бедните даваха кожата си, ставаха още по- бедни, по-нямащи.
— Ваше преосвещенство навярно иска да ми съобщи важна вест? — Анастасия прекъсна мълчанието на Влад Петков, като попита владиката на гръцки. — Мога ли да я чуя, щото в къщата съм оставила само малко дете.
— Бях чул, че е време наставницата да се задоми, пък тя има вече дете? — Партений беше ли чул измислиците, че малкият Гънчо е от епископ Агапий, или истинска беше почудата му, не се долови, но обърна лице към Доротей. — Протосингелът ми пристигна снощи и доведе две монахини от сопотския манастир. Те трябва да дават знания на плевенските момичета — гласът му взе да се люшка.
— Драго ми е, че ваше преосвещенство мисли с добро сърце за девическото ограмотяване — отвърна хитро. — Преди години бях в калоферския манастир, та… сега с какво мога да помогна на духовните си сестри? — говореше все още на гръцки.
Доротей не разбираше словото й, а прехвърляше между пръстите си кехлибарена броеница.
— Сподвижникът ми решил, че в църковна килия най-добре е монахини да бъдат наставници.
— Училището ни е за светска грамотност, в него момите учат по взаимните таблици на негово високопреосвещенство Неофит Рилски. Наедно с учението за Бога там те запаметяват свещената ни история, аритметика, краснопис, нравоучение. Пазя почит към монахините, доведени от протосингела, ала в манастирите не се дават мирски знания — усещаше се силна, и пак искаше да се защити.
— Не върви, види се, мирски знания да се раздават в църква. Ако наставницата милее за светски науки, нека потърси друг покрив! — думите му излязоха вестма искрени, та се стресна от тях и добави лукаво: — Протосингелът мисли така.
— Не съм молила протосингела да доведе монахините! — гняв дръпна камбаната на гласа й, и извика на български към йеромонаха. — до Гергьовден в килията ще остане наставница Мита Банкова, а от Гергьовден до Димитровден ще ги уча аз! Ваше преподобия трябва да мислят за градеж на ново девическо
