школо, и да не сеят сред непросветлените страх и смут! — думите й бяха заповедни, сякаш излизаха от устата на владиката.
Доротей мушна в дрехата си броеницата, обърна лице към епископа, после към Анастасия, огледа плевенските първенци.
— Не съм казал, че наставницата ме е молила за това. Преди две-три недели негово преосвещенство ме прати по моя край да търся заместници на даскалицата… Доведох две — Теодосия Петрова и Макрина Няголова.
След думите му настана тишина. Не, не тишина — в клоните на белия люляк една авлига пееше и се кланяше, сякаш искаше да благодари на природата, че я има. Първенци и духовници бяха малки пред божествения й дар да носят сладост на другите. Миротворецът Влад Петков се усмихна, обърна се към владиката, рече на гръцки.
— Какво ще каже ваше преосвещенство, ако монахините отворят училище за момичета в долния кат на метоха в Главинкова махала, дето и ще живеят? Тъй доброто ще бъде и за наставница Анастасия, и за двете духовни сестри, че и за целия град, щото много девици чакат за ограмотяване.
— Така да бъде! — Партений нямаше сили да противостои на мнозината, събрани тук, най-вече на равновесния нрав на Влад. И защо да бере ядове за народни дела? Утре отива в Търново при високия екзарх, а животът в митрополията е подреден, чист, смислен, сладък — като гласа на авлигата.
— Ще станеш ли мое дете? Ще ме наречеш ли мама след време? Всички деца започват словцето_с „мама“… — беше прегърнала бебето в скута си, говореше му тихичко, бавно; гледаше облото лице с прозрачна кожа, светли очи, светла, тънка коса. Майка му трябваше да е светлокоса… или някой в рода… „Божке, какво щеше да стане, ако дядо Гънчо не е минал край капчука на къщата, дето било хвърлено това човече? Старецът каза тогава, че видял майката изнемощяла от раждане на много деца, гладна, злочеста в копторче с една одая… Дано утробата й не зачева нов живот!… Прости ми, Господи, греховно е да мисля така, но не е ли по-голям грях да се убива създаден от плътта живот?…“
Не посмя да говори на глас, угризението се промъкваше: ще му каже ли някога къде е намерено, или ще го мами, че е рождена?… „Все едно. Искам да те отгледам по свое подобие, да ти дам име и знание като на свое дете…“ — притисна го към гърдите си и чу: „гъ-гъ-гъ“. И:
— Анастасийо, втора нощ ме мори страх от Сабри! — Халиде беше влязла в одаята незабелязано. Слънцето се вдигаше за третия ден от неделята след сватбата на Нана и Божко. — Ще ме убие за бягството.
— Защо не му кажеш? — Анастасия остави Гънчо в люлката. На мен нищо не може да стори.
— Не знаеш колко е страшен в пиянството, милост към никого няма… Гледаше как Фатме прескача огъня и не вдига ръка да спре Али бей. Баща ми беше такъв, помниш ли?
Халиде не доизрече това, което си спомни, защото наставницата наметна дреха, загърна се с платнен шал, каза, че трябва да иде в школото да види Мита…
Да иде в школото да види някого, ама — като излезе от портата, не тръгна към мостчето и чаршията; продължи из калищака все по левия бряг на барата чак до махалата към сър-пазар, дето бяха най-много турски къщи… Без плет, без стобор, имотът на акинджията бе ограден с големи камъни, вбити в пръстта. От камъните натам се виждаха стъкмени лехите на зарзаватчийската градина. Много лук, чушки, домати садеше Халиде всяка година; нали зрънце, зарито в пръстта от ръката на добър човек, дава силен плод, от тази градина купуваха и християни, и мюсюлмани. Отвъд лехите се виждаше къщата на сайбията — добре измайсторена и голяма спротив останалите къщи в окрайнината. До сеновала пък беше хамутчийницата му и дюкянът; Сабри вземаше добри пари от конски хамути; гледаше и добитък. Анастасия мина по пътеката между лехите, стигна до къщата, викна, понечи да влезе, ала вратата беше залостена. На двайсетина крачки от къщата се виждаше пепелището от жаравата на неделния огън, който Фатме е прескачала. Анастасия тръгна към сеновала, но като наближи кошарата, чу лай на куче, след лая дотича и псето, след псето някой извика… Акинджията!
— Помага бог, Сабри, отпъди това куче да си чуем думите — първа поздрави на турски.
Мюсюлманинът, брадясал, подут от много ракия и зло сърце, в ръката си държеше гьон и шило. Беше се заловил за работа.
— Какво има? — изглеждаше хем сърдит, хем омърлушен.
— Гледам, че си залостил вратата на къщата, помислих, че си заминал… Щях да искам разсад за чушки — приказваше кротко, благо, да не го разлюти, но да разбере на какъв хал е. — Залостил си, че ако се върне Халиде с момичето ти, да не могат да влязат.
— Разсад. Не гледам и не давам разсад! — последните думи на Анастасия го докачиха, отбягваше да спомене невестата си.
— Разсад щях да искам от Халиде, ама не чух какво е сторила — удавила ли се е, от скалите в Кайлъка ли скочила… Тази заран приказваха на мегдана — безстрастно нареждаше, но видя, че акинджията отвори уста, очите му ненадейно смениха цвета си.
— Умряла ли е? — изгъгна от страх да не покаже, че сърцето му е сломено.
— Така разправят. Ти по-добре знаеш къде си я пратил, защо го е сторила… — не се смили от пресъхналите му устни.
— Никъде… никъде не съм я пратил… И малката ли? — ръката му изтърва гьона и шилото, преглътна сухо, за да разбере, че думите излизат от неговите уста. — И Фатме ли умряла? — повтори, загледан в устата на Анастасия да чуе какво ще му отговори, но не дочака думите й: захлупи с тялото си земята, зарида от душа така, както може да се разкайва човек, непроронил сълза от рождението си.
След три дни благодатен проливен дъжд небето през май се отвори, сякаш Бог беше хвърлил честития рай на земята! На тазпетъчния пазар кираджии от разни близки и по-далечни градове разправяха, че към тях падали и градушки; другаде правили молебен за дъжд, щото било засух. Но из цялата плевенска кааза, която броеше 42 села с близо 3500 български къщи, в къщите — 4500 венчила — нашир и надлъж — докъдето стигаха синорите, житото се вдигаше за бъдещ хляб, а дърветата връзваха плодове.
Ако всевишният Бог наистина гледаше от очите на майското слънце, той даваше отплата на хората за тържеството им да пазят живота смирен и благочинен; да се обичат и си прощават един другиму; да работят много шест дни в неделята, а седмия да четат молитви и да почиват!
Седмият ден на неделята беше Гергьовден. След Рождество Христово, Цветница и Великден този празник беше най-спорен за народно веселие, щото се падаше в топло време и християните правеха дълги софри по поляните. Още не съмнало — от фурните се носеше мирис на печени агнета и топъл хляб. Никой не можеше да начене агнето, докато тепсията с курбана на св. Георги не бъде сложена върху руините на някогашната църква „Св. Параскева“ и попът не прочете благослов… Боже мили, колко агнета поръси с китка поп Спас тази неделя! И колко народ се изниза с тави, погачи, бъклици към поляната на сър-пазар… Куцият Моно, който пазеше чисто мястото на пазара, метеше след всяко събиране тук, беше шетал целия вчерашен ден, та тази заран хората да не намерят нито едно буренче сред тревата и нито една фъшкия от добитъка на петъчния пазар.
Като прииждаха към поляните и гледаха пепелището, през ума на мнозина минаваше онази щуротия с каруцата на Емин — но никой не я спомена на глас… Какво бяха говорили с Али бей, народът не чу, ала не можеше да не се разчуе как чорбаджи Маринчо и Влад Петков мъдро бранили честта на християните, та мютевелията поомекнал, дал дума повече такива неща да не стават!
Пак свирджии отрано надуха гайдите, плевенци пак насядаха по рогозки близо до барата. Събираха се и се ограждаха по родове. Родовете на първенците не се деляха много от по-простите хора, но пак бяха настрана. Родът на Банко Банков, бащата на Мита, седна близо до първенците, сякаш имаше да си говорят нещо. Мита беше викнала при своя род и Анастасия. Като сама жена с дете — най-добре й беше там. Нали нямаше своя кошара и свои овце, беше омесила една пита, опекла беше кокошка, купена от петъчния пазар. Живееше от спастрени грошове, а тази пролет насади на нивата на дядо Гънчо боб и царевица.
— Наставнице, сърдя се, че не ме викна аз да ти изора нивата — бащата на Мита седеше близо до даскалицата. — Що да плащаш на Минчо орача, щом аз не мога да ти се отплатя за Мита — хвалеше с честно сърце, пък и такъв му беше нравът — всичко обръщаше на добро.
— Защо ти да ми се отплащаш? На мен Мита ми се е отплатила — Анастасия все мислеше, че стореното от нея е малко, та да я хвалят. Тъй де — нея бяха ограмотявали наставници в Калофер, тя ограмотява
