момичетата, които след време ще я продължат.
— Отплатата ти е била дотук, ама… Банко климна глава към рода на Йовчо Терзията, после хвана рамото на сина си и го вдигна. — Стоянчо, иди да викнеш Гего! Днес пак ще си поприказваме…
Мита — мъничка, слабичка, наведе глава, изчерви се. Анастасия не разбра какво е намислил Банко, нещо парна сърцето й.
— Защо само дотук да ми е отплата? Тя и занапред ще учи момичета… Такава събудена, благонравна девица не се среща често.
— Затуй де, тъкмо затуй… — Банко задържаше приказката си, вече изчакваше Гего, тръгнал със Стоянчо насам. — Това момче ще ми става зет. Открай време с Терзията се сватосваме, щом и младите се обичат — да се съберат!
— Мито, защо нищо досега не си ми казала? — Анастасия се обърна към малката даскалица, а очите й се напълниха. — Толкова мило ми е за теб! — стисна ръката й и усети, че трепери цялата.
— Нали до Гергьовден трябваше аз да бъда наставница… Задомя ли се, не мога да ти помагам. Така се разбрах и с тате, и с Гего, ей го, на!
Гего, и той слабичък, ама жилав, стегнат с ален пояс на кръста, поздрави големия род и се удари по челото.
— Стоянчо, ами ние забравихме бъклицата! Тригодишно вино наля баща ми за днешния ден… Иди да го донесеш!
Стоянчо, вече петнайсетгодишен, обърна гръб с неохота, щото усещаше, че докато се върне, ще се каже нещо много топло и хубаво. Гего постоя прав, погледа Мита, без да чуе приказка от устата на Банко, усети, че ръката на стария хвана потурите му — да сяда до него!
— След сватбата ще отворя хан! — годежарят изглеждаше колкото тих, толкова и наперен. — Тате ще продаде двайсет овце и мерата към кайлъшкия гьол… Ще стана ханджия и ще печеля добри пари — говореше така, та да се хареса, искаше да изглежда по-голям.
— Вервам ти, сине, и от мен ще имаш кесия грошове — Банко не мислеше да остане назад, но не му стана весело. — Значи… момичето ми ще бъде ханджийка, ще шета на далекодрумници, така ще печели пари.
Гего стовари ръката си върху коляното му.
— Какво говориш? Мита ще ми отгледа деца, а като направим нова, голяма къща, една одая ще има за школо. Нали ти казах, че я залюбих откакто разби катинара на църковната килия, че с Ваклина да продължат начинанието. Моята невеста трябва да е над другите! — рече го, сякаш не беше роден, и расъл сред плевналии.
Малко преди да започне дългото ядене и още по-дълго хоро, към рогозките на Банковия род дойде и Терзийският с големите бъклици; че като чуха добрата вест за малката даскалица, към тях се прилепиха и първенци, и по-бедни хора; и този Гергьовден набързо кръстиха Геговден. През мостчето на барата от турската махала минаха две жени в шалвари. Християните, насядали най-близо до десния бряг на реката, отначало помислиха, че мюсюлманките трябва само да минат през поляната на пазара и да продължат пътя си. Тъй, ама като стъпиха към веселата страна на моста, двете започнаха да оглеждат рогозките, види се, търсеха някого. Търсеха някого или… комай бяха тръгнали да пасат едно агне — шарено, рунтаво, игриво и… таман за тепсия! Туркините се смахмузиха от многото очи, обърнати към тях, затова попитаха нещо Пашо дърводелеца и подир отговора му тръгнаха право към мястото, дето беше насядал родът на Банко.
— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като видя, че жените идват към него.
— Ханъми ли? Всички, които бяха с гръб, се обърнаха натам, дето гледаше Банко.
— Това са Фатме и Халиде — Анастасия позна изсушеното тяло на дружката си от детинство, пък Фатме, като дърпаше връвчицата на агнето и то не искаше да върви напред, наведе се, хвана го с две ръце през краката и го вдигна като малко дете.
— Сигурно са объркали пътя… Или пак е станало нещо за срам — чорбаджи Маринчо плувна в пот от това, дето се върна в ума му.
Ханъмата и момичето не бързаха много, сиреч — не носеха важна вест, но личеше, че вече знаят кого търсят, вървят натам.
— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се виждаше труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.
— Защо за мен? — наставницата се обърка, а в душата й беше хубаво да ги види.
— Праща ти го Сабри. Като чу тази заран свирките и като се сети какъв ден е по християнския календар, рече: „Занеси това агне на даскалицата… Нямам време да го коля и печа.“
— Мислех да купя едно агне, ама сама нали не мога… — искаше да спре думите на Халиде. Никому не беше казала как е крила туркинята и момичето й в къщата на дядо Гънчо. В онези дни, когато целият град пламтеше от разноверска ненавист, кому можеше да довери истината? Кого би зарадвало отмъщението към две невинни души?
— Сабри рече, че и Аллах нямало да ни спаси, ако ни е намерил онази вечер, когато ти ни укри, даде ни подслон и храна — Халиде не мислеше, че е грях, като говори истина.
— Защо си му казала всичко?
— Защо да крия от него, щом той от мен не скри: като чул, че съм умряла, разбрал колко е страшно да остане сам, уплашил се и от греха си…
— Замълчи, Халиде! — не искаше всички да слушат.
— Защо да мълча? Сабри те тачи над всички християни, затова ти праща агне. Ако искаш, остави него тамазлък… Търсихме те с Фатме в къщи, ама като те нямаше там…
— Боже, боже! — някои сред християните, които знаеха турски, започнаха да се кръстят. — Дай ни, Господи, обич и добри бъднини!
Ковачницата на Лукан Пандов беше не много далеко от къщата на дядо Гънчо. Стъпила на отвъдния бряг на тученишката бара, преди години тук беше само работилницата с отбивна вода към огнището. Но откакто голямата челяд на Лукан се задоми, той вдигна до ковачницата малка кирпичена къща за себе си и невестата му — Невена.
Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да види готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.
— Даскалице, знаеш ли откога те чакат железата? — той посочи стената, дето бяха подредени полукрузките. — Оставих другата работа, че да направя най-първо заръчаната от теб! — говореше й уважително, помнеше и Димитър Ковача. — Ако беше жив баща ти, сигурно по-хубави щеше да ги измайстори, аз толкова мога.
— Направил си по-прилични полукрузки от другите в одаята, а по майсторлък не отстъпваш на моя баща, лека му пръст! — въздъхна от спомена за детството си; бръкна в джоба на дрехата си да извади кесия: — Колко гроша ти струват?
— Трите, които заръча, са платени. Другите са дар от мен, все някога ще потрябват…
— Платени? Кой е сторил това благодеяние? — през ума и минаха някои хора, които знаеше, но ковачът я изненада:
— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, видя железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.
— Тодор Бекяра? — попита, защото не си спомни отведнъж кой е, пък името му знаеше като отличително.
— Онзи, който ходи да се учи в Копривщица при Найден Геров, после се хвана да съчинява писания… Живее ту при сестра си в Търново, ту при другата във Враца, малко се задържа в Плевен, щото не може сам — клима с едната нога, слаби са му ръцете…
