— Гърбавият? — направо попита, но като чу изговорено словото, се прекръсти. — Зная го Тодор! Бог като е отнел силата на тялото му, го е дарил със силен ум.
— Като бил по Великден във Враца, чул, че затворили тамошното училище за момичета, и като иска да подпомогне нашето…
— Затворено е училището на Цвета? — лошата вест блъсна раменете й. — Затворено? Защо епископ Партений не каза?
— Защо да каже? Нали по негова заповедност се вършат тези неща… Ама врачани, като утрепаха добрия владика, пред този нямат очи да се големеят — както сториха нашите чорбаджии.
— Ще затворят и моето школо! — от вътрешна горещина развърза забрадката си, разкопча горната дреха.
— Всичко добро, което съгради преподобният отец, искат да сринат, да отречат…
— Може след време от килията да те пропъдят, ама Бекяра каза, че захване ли се градеж на женско школо, ще даде хилядо гроша — знаеш, че е заможен, много грошове останаха от баща му — клонеше приказката си все към Бекяра. — Заможен, разсъдъчен, пък злочест… На възраст е, ала не се задоми, не го хареса някоя наша мома…
— Толкова е умът на плевенските моми — Анастасия долови само последните думи на ковача, мислеше си за училището на Цвета. — Как ли минават дните на врачанската наставница? Хулите против нейната хубост бяха вестма безпощадни…
— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, гледаш. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…
— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не виждаха и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.
— Голяма е почитта ми към учения мъж, ала… знаеш къде е сърцето ми; човек върви подир сърцето си — вдигна полукрузките и се упъти към къщата на дядо Гънчо, към чаршията и школската одая, дето я чакаха плевенските моми, че и новопристигнали от градове…
Беше средата на май, 1850-а. Този ден изпълни трийсет и пет години.
От новото мъжко светиниколаевско училище, дето Димо Грънчарски учеше близо триста момчета по взаимните таблици, Анастасия тръгна за Главинкова махала: там, сред многото схлупени къщици на по- бедни хора, се вдигаше високият двукат покрив на Хилендарския метох. Хилендарски метох плевналии открай време именуваха къщата на йеромонах Павел, който след завръщането си от Хилендарския манастир преди трийсет години наистина беше обърнал дома си в метох, проповядаше нравоучение, събираше момчета от махалата за килийно ограмотяване… По лицето на Анастасия мина усмивка от спомена за йеромонаха, починал преди пет години. Една вечер махленките от съседните къщи заловили духовника както не дава Бог с невестата на Киро абаджията и… на заранта спрели момчетата си от ограмотяване! Как грешен монах щял да учи на благочинност?… Не стига, че спряха момчетата си, очерниха завинаги живота на духовника, ами нарочиха къщата му — щом в нея се вършат грешни деяния, грешни са и стените й, че мълчат! Но името й остана Хилендарски метох…
На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия видя край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се виждаше, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.
— Нашенци викат, че хаджи Иван Спасов се хвалил, дето щял да даде сто хиляди гроша на търновския митрополит, та след време да тури Доротей за владика.
— За сто хиляди гроша Византиеца може да направи от магарето патриарх! — Макрина го каза баш както мисли, но родственицата на Доротей се докачи.
— Момчето не е лошо, ако на времето да не беше от грамотните. Виж, че сега служи добре на владиката, ходи по градовете, дава дума, че ще започне велики дела.
— В малко тяло голям дух съм срещала често, ама духом малък човек да върши велики дела — не съм виждала! — Макрина, като стърчеше над мъже и жени, все съразмеряваше тялото и душата, дето не се мерят с един аршин.
— Първенците сигурно ще го подкрепят, щото искат българин за владика — Теодосия или не беше чула, или не бе разбрала какво иска да й каже Макрина, затова излезе от сянката на къщата и продължи. — Тук на закътано ще си живеем по-добре: първенците няма да пращат момите си в нашето школо, няма да берем ядове с тях, пък ще си взимаме грошовете от църковното настоятелство…
Анастасия не искаше да чуе повече думи, щото не чакаше те да са добросърдечни, затова викна:
— Добър ден, благонравни сестри, личи, че женски ръце шетат в метоха — поздрави, направи няколко крачки към чемширите и видя с колко прилежание градината бе подредена: шумата събрана, опалена, цветята оплевени и прекопани, стволовете на овошките — прясно варосани. Варосани бяха отвън и стените на метоха, та къщата на Йеромонах Павел от запустение вървеше към цъфтеж.
— Няма ли да влезеш вътре? — Макрина остави метлата, отупа дрехите си, отвори вратата на първия кат. — Не се надахме, че ще дойдеш, ама щом си тук, добре си дошла! — посрещна я хладно, без лошо сърце…
Откакто се видяха в школската одая първия ден след пристигането в Плевен, та препирнята между даскалиците се оправи във владишкия конак — от тогава не се бяха срещали. Анастасия шеташе в нейното школо, те — в своето. Трите одаи на горния кат бяха стъкмили за живеене, а преголямата одая на първия трябваше да превърнат в школо.
— Тук е по-светло и хубаво от светиниколаевската килия! — наставницата за първи път влизаше в метоха — сега чист, пометен, постлан в пъстри черги. — С такова усърдие навярно ще учите и момите… Някои хора вече ме питат кога да пратят децата си…
— Кога да ги пратят ли? — Теодосия с неохота се замисли, хич не й се береше грижа за чужди деца, не търпеше лудориите им.
— Кога? — и Макрина сякаш за първи; път се замисли. — След неделя могат да идват, само един стан трябва да сложим, че да се учат на тъкане, на везане, на плетки, Богоучение…
— Ами пясъчните сандъчета? — Анастасия остана права.
— Девиците ще пишат буквите върху восъчни дъсчици с калем — осветли я върху това, което сама беше учила в килията на манастира.
Плевенската наставница отиде до срещуположната стена, натисна я с ръка силно, сякаш искаше да разбере дали няма да падне от удар, удари с все сила с две ръце, остана някое време гърбом на монахините, вдигна глава към тавана, обърна се.
— Дойдох, за да ви попитам, сестри благочестиви, ако имате добра воля и смирено сърце, не щете ли да изучите таблиците на Неофит Рилски, та по тях да наставлявате девиците? — очерта с две ръце пред себеси полукръг, гърбът й остана залепен о стената. — По стените ще вбием няколко полукрузки, над полукрузките ще окачим таблиците… Вие знаете буквите и числата, трябва само да се доучите, че да станете по-добри от другите даскалици.
— Да идваме в църковната одая и да се учим с момичетата? — Макрина сякаш сгъна тялото си на две.
— Ще идвате при мен в къщата на дядо Гънчо, вече имам три полукрузки, от Търново ще заръчам два чифта таблици — за вашето и за моето школо… Ще живеем като сестри и ще си помагаме…Новото се начева с мъка и се ражда в неверие… — говореше на Макрина, без да гледа лицето й. Страхуваше се, че монахинята ще откаже. Да учим таблиците на негово преосвещенство Неофит Рилски? — вгледа се в слънчевата градина през отворената врата. — Да учим таблиците? — върна очи към Теодосия.
Онази сви рамене. После сведе глава сякаш да затисне току-що реченото безмълвно, побутна с крак чергата, поколеба се, пак сви рамене.
— Защо да не учим знанието на свят човек?
