Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.
— Драго ми е да видя такъв наставник! — поклони се леко на господин Княжески, а Анастасия се обърна към учениците.
— Това са духовните деца на господин учителя, които той ще отведе в Русия да учат. Виж какъв българин имаме! — не спираше удивлението си, а щом Гергана чу похвалните думи и застана пред господина, подаде ръка да му каже „Добре дошъл“, той се наведе, целуна пръстите й, назова името си… Мъжете, дето излизаха от дюкяна на Пенчо, и жените, дето минаваха по чаршията, се ококориха, невиждали такова чудо преди — мъж за целуне женска ръка!
За да прикрие смута на всички, Пенчо посочи отвъд чаршията, дето в напъпили цветове се виждаше дворът на дядо Гънчо.
— Къщата на твоя ученик-благодетел те чака!… И детето, което остави да расне под твоя закрила, расне здраво, читаво, кротко… Гънчо го именуваме в къщи, ала за кръщенето те чакаме… Каква орисия имат хората, нали, Анастасийо — синът на Влад мислеше хем за момчето, което дядо Гънчо беше спасил, хем за децата, поведени от Захари Княжески към Русия; мислеше и за миналото на Анастасия, и за нейното неизвестно бъдеще. — Да те попитам, добра ни наставнице, щом изпратиш своите гости, нали ще останеш при нас? Момичетата на Плевен те чакат! — той поведе новодошлите към дома на дядо Гънчо и там да разкаже каква е била последната воля на стареца. — Неговата къща да стане училище на моми, че и на безпросветни възрастни!
Този ден докъм пладне гря слънце, по обед се канеше да вали, но следобед доброто огниво се надвеси над дворовете и взе да развива пъпките на дърветата. Като се върнаха в стария хан на Миладин Влахов, пътниците от Заара за Одеса решиха да сменят конете и да тръгнат веднага, нямаха часове за губене. Анастасия ги изпроводи накрай града, после дълго обхожда улиците на Плевен. Имаше се сама. Не сама като пришълец от чуждо землище между другоселци, ами с оня усет за уединение след раздяла с близки, когато душата страда от спомени за неповторими мигове… Не тръгна към мястото на бащината си къща, нито към дюкяна на Пенчо. Нозете й бързо свърнаха към дома на завещателя, който искаше одаите му да се превърнат в школо. Отвъд чаршията, от далечината на църковната порта, дойде звън на клепало. Беше вече час за вечерня. Преди да влязат под сводовете на „Св. Николай“, хората се обръщаха да видят отворената врата на школската одая за ограмотяване на момичета. Колцина от придошлите казаха, че първата даскалица се е върнала в Плевен, затова вратата ще остане отворена, докато мине през прага Анастасия.
Наставницата влезе в двора на дядо Гънчо, огледа дърветата и пръстта, жадни за плодородие, мина по калдъръмената пътечка, а като стигна тежката пътна вратница, сети се, че трябва да влезе през малкото прозорче на избата, за да вдигне дръвцето, с което беше залостила последния ден преди да замине в Калофер. Като отвори прозорците и вратите на трите соби, та да надникне в тях слънцето, приседна на крайчето на миндера, сви ръце пред гърдите си, затвори очи и сякаш се боеше да не я чуе някой, изрече думите си на ум: „Няма никога повече да напусна Плевен! Няма никога да оставя бащината земя и благодатния хляб, с който добри хора хранеха вярата ми. Докато имам сили да дарявам със знания, ще върша това везде в града и селата околовръст… И рече бог — да бъде светлина!“ Одаята с огнището, по- малка от църковната школска килия, беше уютна и светла. По стените й можеха да се окачат полукрузки, над полукрузките да се окачат таблиците… Имаше място и за пет чина. Наставницата вече мислеше до неделя да иде при Ванчо Варджията, да купи от него гасена вар и сама да вароса стените отвътре. Искаше да помоли Пенчо — той да намери добър дюлгерин, който да скове нови сандъчета и да направи полукрузките. Анастасия се опита да си припомни таблиците за прочитание наизуст, но вместо тях от стените долови изневиделица мощния глас на епископ Агапий, дошъл преди години в тази къща, в тази одая, докато наставницата учеше плевенските невести на благонравие.
„Каква бъдност си ми отредил, Господи?“ — едва доловима тревога се върна в гърдите й. Знаеше, че добрите думи на посрещачите заранта бяха честни, ала злосторниците едва ли са измъкнали от душите си тръна, който дълбае дълбоко, кърви, разяжда помислите и делата… Сети се за Хекимина и въздъхна. Мъжката му обич й даряваше сила, бдението на доброто му сърце я окриляше, караше я да вярва на чудеса. Златната монета, дето й даде като амулет — да я пази от лоши хора и лоши пътища, беше вързала на позлатеното синджирче от епископ Агапий… Бързо мушна ръка под дрехите в пазвата си — тук бяха монетата и синджирчето, стоплени от горещата плът над сърцето!
8.
Като излязоха след венчавката от църквата „Св. Николай“, младоженците Божко и Нана, продължители на два заможни плевенски рода, поведоха подир себе си сватбарите към поляната на сър-пазар — там, където тученишката бара криволичи и се изнизва по пътя за Опанец. Подир сватбарите, дето не се побраха и в двора на църквата, тръгнаха още плевенци от Главинкова махала, заприиждаха хора и от крайните махали, та към обед поляната се изпълни тъй, както малцина са виждали това място даже когато тук пристигат кираджии на жива стока. Чорбаджи Коста и чорбаджи Георги Вутов, родители на младоженците, венчаваха първи рожби, затова искаха знаменития ден да се запомни! Сред моравата бяха стъкмени предълги софри до софрите — трикраки столчета. На тях бе отредено да седнат първи хора от управата на града, чиято дума тежеше в раздаването на имоти. В единия край на поляната горяха огньове, в бакърени котли над огньовете вреше овча чорба; на всеки новопристигнал, като вадеше от торбата паница, сипваха му от ароматната благина и ако беше човек от по-бедните, канеха го да седне по рогозките, проснати върху тревата. Беше неделя подир Великден. Хората, поизмършавели от дългия пост, гледаха да заякнат за кърска работа и да пийнат от чудотворната вода в бъклиците, докарани тук от чорбаджи Георги… От години в Плевен не се беше вдигала такава сватба. Свирджии с пет гайди, три тъпана, два дудука така издуваха бузи, че кьораво и кьопаво се хващаше да играе до припадък-сърце.
По едно време, тъкмо слънцето бе започнало да преваля, заловени ръка за ръка сватбарите тропаха дълго хоро, от пътя, дето минаваше край лозята и водеше към градския ров, се видяха кълба прахоляк. Подир малко от прахоляка изскочи каруца, теглена от два алени коня. Конете препускаха лудо към играджиите, сякаш се носеше бърза, важна вест. Каква бе вестта още никой не знаеше, ала сватбарите видяха, че върху конските гърбове стоварва кашмици Емин, брат на жестокия и отмъстителен Яшар ага, който лани бе запалил кошарата на Илия Мусака, щото оня не му продал осем овце. Емин возеше четирима турци, дърпаше настървено юздите на впряга, викаше „я-я!“ на конете и ги насочваше право към хорото.
— Полудял ли е? — хората се разкъсаха и разпищяха, понеже усетиха, че добичетата, даже да искат, не могат да спрат каруцата, без да прегазят с копита рогозките. „Я-я!“ — Емин плющеше с глас и камшик, пък конете, нали имат повече милост от освирепял човек, свиваха задни крака, пръхтяха, цвилеха, вдигнали ноздри. Какво стана в следващите мигове, никой не можа да разбере, защото из въздуха се носеха фесове и цървули, и дрехи, и ругатни, и цепеници. „Ще ви изколя!“ — Емин крещеше на играджиите, като че всички вкупом му бяха виновни: „Ще ви затрия до крак! Ще ми платите с кръвта си неговата кръв!“ — скочи от ритлите, измъкна от пояса си голям нож; заразмахва го, без да гледа кого докача… Сватбарите още не знаеха какъв бе грехът им този ден, но единият от мюсюлманите, по-кротък човек, пръсна бързо вестта, че Яшар ага е намерен преди час, убит от българи!
— Ами! От българи?
Християните се пулеха и не вярваха на такова деяние, ама турчинът, дето изказа първата вест, без да лъже, добави и друго: През нощта Яшар ага влязъл в къщата на Йорго Грънчаря, избутал стопанина от одъра и му рекъл: „Ти като не знаеш да правиш деца, гледай аз какво мога!“ — и като разкъсал нощната дреха на хубавата Янина, невестата на Грънчаря, я позорил и мачкал в ръцете си, и викал от наслада… Тъй го намерили — с два ножа наръган в гърба, замъкнат в трънаците зад градския ров, пък Янина… тя, клетата, се хвърлила в кладенеца…
Като чуха това, едни от сватбарите взеха да викат: „Хак му е на агата!“, други се кръстеха, и като се плашеха от отмъщението, питаха: „Бива ли за позорена невеста да се отмъщава с кръв?… Бивали?“ Но и чорбаджи Маринчо Петров, почитан от всички за мъдростта му, не можа да отсъди веднага кой-крив, кой- прав.
