— Госпожицата е на възраст, когато трябва да има мъж — той да кроти безсънието й! — Хекимина рече, без да снема очи. Искаше да й каже и нещо, дето не се говори с думи пред други хора… Или изобщо не се говори, защото напира в човека като безумие, та обезсилва и слово, и дишане.
Хаджи Ана долови мъжкия смут на Михал, поиска да му помогне, да му всели надежди:
— Госпожица Анастасия ще остане да празнуваме Коледа и Нова година. Ако Хекимина иска, може да дойде у нас, ще се веселим тримата!
Никой не проуми какво се случи в идващите до Нова година дни! От сутрин до вечер лечителят държеше пътната врата на голямата къща отворена, че ако мине оттам Анастасия, той да я види. Само в една неделя състареното му лице засия като образ на младенец, обожаващ майка си. Скоро навършил петдесет и пет години, в Михал изведнъж се всели оня зов на плътта и на духа, който като влезе в човешкото същество, захапва го, разкъсва на хиляди късове нощите; пред очите стеле майски цветя, върху раменете никнат крила… а в десницата слага и ножа, с който да се отрежат тези крила!
Четири дни преди Нова година, като отиде да вземе отвара от билки за подутите ръце на хаджи Ана, Анастасия попита Михал, как господинът преминава дните си, има ли много страдащи от простуда в Заара, какъв цер дава за бъбреци… Михал отговори ли нещо, не отговори ли — наставницата не чу и взе да разглежда наоколо. Една от одаите на долния кат в голямата чорбаджийска къща Хекимина беше напълнил със сухи целебни билки и бурени; в тази, по-голямата одая, където приемаше и болни, върху лавици беше наредил шишета с лекове, хапове, силна вода… а през стъклото на един долап се виждаха всякакви металически други потреби, донесени от дюкяни на отомански Константинопол при Високата Порта. През отворената врата на третата одая се виждаше, че Хекимина беше наредил няколко одъра за нощувка на хора от други селища, дошли да търсят при него облекчение на мъките си.
— Похвална е грижата ти за страдащите, добри човече! — Анастасия сама видя, че този мъж има голяма обич към хората.
— Дал съм клетва в окрилящите богове и богини, свидетели на деянията ми, че според, знанието и силите си ще облекчавам всички болни — отвърна, сякаш да оправдае благодеянието си.
— Чух, че даваш безплатни церове на сиромаси — това също е висока милост, щото някои неуки лечители, дето ги срещнах в Калофер, вземат от хората грошове, без да им дават нужното избавление.
— Така е било винаги, хората и тяхната воля са разни — едни човеци са създадени да градят свет, други — да рушат зидовете на този свет — той отливаше отвара от тъмно стъкло, крадешком гледаше Анастасия в лицето и поискаше ли да каже нещо, облизваше устните си, защото от много смут влагата в гърлото му чезнеше, объркваше думите за света, пък туй, дето се накани да каже, го хвърли в огън.
— Ти спомени на хаджи Ана, че ще ви споходя в новогодишната вечер… Нали тя рече да бъдем тримата!
— В новогодишната вечер ли? — Анастасия разбра желанието му. — Не е ли по-добре да идеш в Енина при жена си и своя син. Те имат нужда от теб, ще те чакат…
— Да ида в Енина е мой дълг, госпожице, но и моя мъка… От много години нямам обич, която да просветли душата ми, от години търся човек да зарадва дните ми… — той остави шишето на масата, понеже ръцете му трепереха. — А най-сетне срещнах теб!
— Какво говориш? — Анастасия погледна навън, вдигна шала върху главата си, поиска да тръгне, ала… ръката на Михал грабна отведнъж нейната.
— Не си отивай! Остани още малко при мен! — истината бе силна като камък на дъното, от който давещият се в голяма вода търси спасение. Наставницата, бавно изтегли ръката си.
— Доброплодни човече, върви си по пътя и ме забрави! След месец ще тръгна за Плевен, където ме чакат момите за ограмотяване… Имам дългове към девиците както имаш и ти към страдащите, към Енина…
— Недей! — Анастасия чу зад гърба си, а като се обърна да затвори вратата, видя Хекимина пак състарен, бледолик, злочест, безсмислен за себе си.
В самата новогодишна нощ, когато градът не искаше да заспи, а от къщите, затрупани в сняг, се лееше вино, с песни, по улицата от чаршията към крайната махала на крушовата градина вървеше само един човек. Загърнат в голяма кожена шуба, объркан от самотно пиянство, той бързаше към дома на хаджи Ана.
Щом бутна вратата на голямата одая и застана на прага, забрави да рече добър вечер, защото очите му веднага спряха на Анастасия, погледа я малко, пристъпи напред и едва тогава си каза думата:
— Хаджийке, налей ми едно менче вино! Тутакси ще ти го платя! — измъкна ръка от джоба на шубата си, отвори длан и в пръстите на дясната ръка светна голяма златна монета. Друга, малка златна пара, сложи на масата.
— Михале, бива ли за едно менче вино да ми даваш златна пара? Аз те поканих — хаджи Ана поиска да се надигне и да иде за вино, но Хекимина я спря.
— Тази пара ти давам, че ме срещна с наставница. Анастасия! — вече бе изпил менче вино и приказката му вървеше. — Тази голяма пара давам на плевенската мома от признателност, че я има на свет!
— Боже! — хаджи Ана се обърка от дарението на Хекимина, щото го знаеше като почтен. — Моята дружка наистина има златна душа, но златна душа не се купува със злато!
— Щом не ще обич, ще и дам злато! — беше сърдит още отпреди четири дни, когато Анастасия го остави, без да му каже сбогом.
— За каква обич говориш, Михале, наставницата е мома, пък ти имаш и жена, и деца, и грижи — хаджийката чак сега разбра, че Хекимина е пил.
— Никого никъде нямам, хаджийке, пък и мен вече ме няма! — той седна на столчето пред софрата, бутна голямата пара по-близо до Анастасия, като че искаше да купи думите й. Наставницата остана все тъй безмълвна, та хаджи Ана трябваше да отвърне вместо нея.
— Не ти прилича на възрастта да задяваш госпожицата. Нещо ти е отслабен умът — щом изговори, усети, че засегна лечителя, пък той кротко се съгласи.
— Отслабен ми е умът, верно… Ама за такава немощ не знам цер… И надали некога човеци са търсили лек против омая.
Хаджи Ана сложи паница с печено свинско месо пред Хекимина, отля му вино в друга паница и му каза, че е по-добре да яде.
— Не ща да ям! Няма да ям, додето твоята дружка не ми даде дума, че ще остане в Заара! — макар непозволени, излиянията му бяха честни, дълго мислени отпреди.
— Моята дружка ще се върне в Плевен, защото там я чака някой… Дала е дума на добър мъж, сгодена е с него, та през пролетта ще се венчаят! — рече, за да озапти мъжките стремления, взе менчето и тръгна към зимника да налее вино. Хекимина викна след нея, като да се бранеше от зло куче.
— Не ти вярвам! Захари Княжески ми разказа орисията на даскалицата, та от там я залюбих силно! — той вдигна паницата с виното, изпи го на един дъх, затвори очите си, люшна глава към вратата със заканителен глас. — Ако тя не остане тук, аз ще ида в Плевен при нея!
Анастасия, дето до своята трийсет и пета година беше виждала и мъжка нега, и жадна за обич душа, не беше срещала друг човек с такова стремление към съществото й.
— Господине, като слушам речта ти, би трябвало да ти благодаря… Но се сещам едно прочитание от благонравна книга, където пишеше за седемте възрасти на човека. Помня, че беше подредено така: „Мъж се нарича, който се възпира от всякоя несмислена работа и не прави детинства… Мъж се зове, за да може да размисля и да присъжда правилно… да е господар на своето тяло и своя език… и на своето чувство… и да не предава сърцето си във воля на своята плът… Мъжът над петдесет е длъжен да твори добро, да говори сладко, да прави мир, да показва чисти помисли и да иска…“
— Искам да бъда с теб! Да ти помагам с каквото мога! Искам те… Господи! — Хекимина, глух на всички поучения на учителката, стисна с два пръста свещта, турена на софрата, и се захлупи в скута й като дете.
Зимата с мразовитите нощи и къси светнали дни се изнизваше бавно като всички зими, дето додяват с пушилката на огнищата, с леността на тялото от принудително кротък живот и с умората от очакване на
