даде ги на ханджията. — Имай ги, щото даваш подслон на такъв човек. Ако питаш мен — и в къщата си го взимам! В Плевен не е имало толкова хрисим, несамохвален мъж!
— В твоята къща може да му е по-добре, но ние от хана не го пускаме! И от Плевен! — Банко Банков ударил по масата, но никой не се сетил да пита къде в този час е Хекимина. Къде?
Вчера заран и тази сутрин съседи гледали как Гето вози Михал някъде надалече, после ханджията се връщал сам…
— Къде водиш лечителя, самодиви ли търси? — устатниците не могли да не питат…
Гего отвръщал, че го возил в гората да цепи дърва — такава му била волята. Да цепи дърва… не бе тъй!
— Защо си тук? — Анастасия се сепна, като видя Хекимина седнал, опрял гръб о ствола на многоплодна ябълка. Почиваше си. Нивата с боба и царевицата на даскалицата беше прекопал сам за два дни.
— Защо ти да се трепеш в тази жега, Анастасийо? — слънцето клонеше към залез, но беше така задушно, че едва се дишаше.
— Трябваше да ти кажа първо добър ден и добре дошъл, ама не чаках, че ще те видя тук — стана й мило от грижата на Хекимина. Идваше вечер по хладно да прекопае две-три бразди, но тези дни се чувствуваше отмаляла, та не дойде на нивата.
— Остави мотиката си и ела да поприказваме! — отпи глътка вода от стомната, подаде на нея. — Пий и ти! Вярвам устата ти е пресъхнала от задух.
Устните на Анастасия наистина бяха пресъхнали, но от нечаканата среща. Остави мотиката си до мотиката на Хекимина, пое стомната, пи дълга глътка, седна на две педи от него.
— Защо тук да си поприказваме, друже? Чух за чудесата, които вършиш в Плевен, драго ми е за теб! — прииска й се да свали забрадката, да обърше потта от лицето му. По залез слънце, след уморителен труд, Хекимина й се виждаше хубав.
— Къде да си поговорим? Ти не смееш да дойдеш в хана, аз не смея да мина край къщата, дето живееш — говореше й честно, спокойно. — Само Гего знае защо съм в Плевен. Той знае нивата ти, той ме докара… — обърна се с тяло към нея, а под разкопчаната риза, на пазвата й видя голямата златна пара, която й беше дал в Заара.
— Не си струва да трепеш тялото и ръцете си — пази се! Ти си потребен на хората — забеляза мехурчета на подутините под пръстите, поиска да ги докосне.
— Не се кахъри за ръцете ми! — улови ръката й, преди тя да пипне неговата.
— Какво правиш? — обърка се, по не изтегли дланта си. — Ако наоколо има хора, целият град ще ни разбере! — огледа се, без да стане, но не беше срещнала човек, докато идва насам.
— Вече не ме еня от хората!… Като те изпращах по-онази пролет от Заара, мислех, че ще те забравя… Но не можах! — не откъсваше очи от нея, не пускаше ръката й. — Анина умря, момчето си оставих при добри хора на село, а все мислех за теб… Сполай, че и ти ме носиш още! — подаде другата си ръка, с опакото на пръстите опипа там, дето беше монетата; сърцето й биеше тъй, че гърдите й вдигаха пръстите на Хекимина.
— Струва ли си толкова път от Заара? — не смееше да помръдне, да чуе другото.
— Не съм дете, Анастасийо, не се мамя лесно! И тогава ме питаше защо те любя; знам, че и тук ще ме попиташ. — Не искаше да отмести ръката си от монетата. — Най-първо те любя за туй, че вършиш добро на хората. После… не знам! Че слънцето знае ли защо люби земята и я топли с лъчите си? Славеят знае ли защо люби своята славейка и вие за нея гнездо, и я храни, и пее от ранни зори… И защо в дивния свят на многобагрия един самец обича една самка? — пръстите му погалиха шията й, наведе глава, сложи устни във вадичката на гърдите й; някое време пи задъхана плът. — Не ме отпращай! Не лъжи ни Бога, ни себе си, че искаш да живееш сама! Защо и аз да живея сам, щом душата ме тегли към теб! — устните му се вдигнаха към лицето й, за да види, че е затворила очи, сякаш шептеше в ума си молитва. — Прости ми, Анастасийо! — задъхваше се в нега, нямаше повече думи, усети тялото си силно като на младини, притегли я в себе си силно, дръпна забрадката й, захапа косите…
— Не е ли грях? — чу в ухото си.
— Ще се венчаем идущата неделя… Кълна се във всички богове и богини, че колкото обич и грижи имам напред — твои са! Ще ти помагам да съберем моми за школото, ще те браня от лоши приказки, ще берем лековити билки, и момчето, с което живееш, ще имам за свое… Грях ли е, Господи?
— Искам! — най-сетне чу; тялото й — тръпно, уплашено допреди миг, отведнъж премаля в неговото, вдигна ръка към раменете му, стана й много горещо. — Господи!
Сватбата на Михал Хекимина с наставница Анастасия не беше идущата неделя, а две недели след Петрови пости. Каквито приказки се понесоха дотогава из Плевен — тръгнаха по селата, че и из епархията. Наставницата пак учеше моми в килията, деца от махалата събираше в къщата на дядо Гънчо — да пишат по пясъчните сандъчета и да сричат таблиците… Хекимина се спазари с Гего до венчавката да остане в хана. Комай всеки ден го виждаха край школската одая да чака избраницата си, да й даде букетче полски цветя, да й каже, че иска да купи нива, или — да я поведе из ливадите с Гънчо да берат лековити билки… И тя ходи из пущинаците с мъж, с когото не е венчана?!… Ама нали Хекимина всеки ден вършеше чудеса с болните и показа добро сърце — вярваха на честта му! Вярваше му даже и поп Спас, който каза, че ще го венчае в църквата, без да му плаща грошове, пък Анастасия рече: „До венчавката ще решим…“ — и покани за кум, кого мислите? За кумове покани Пенчо Влад Петков с невестата му! Шаферка щяла да бъде първородната им дъщеря, която се била намерила в годината на откриване на мирското школо, а сега — най-прилежна мома в това школо!… Нямало да се вдига голяма сватба, понеже и двамата младоженци не са първа младост; само колкото да се пише в църковната книга, че са двама пред бога и да заживеят заедно в къщата на дядо Гънчо. Там Хекимина ще вари билки, ще отвори дюкян в голямата одая с полукрузките, пък полукрузките ще пренесат в голямата одая на Геговия хан, дето Мита и Анастасия ще събират момите…
— Кога ще бъде венчавката? — Доротей, който от Гергьовден не беше минавал през Плевен, щом научи вестта от Ваклина в Ряхово, дето тя наставляваше тамошните деца, реши, че трябва да иде за знаменателното венчане! Той все още се пишеше протосингел на епископ Партений, ала тези дни, щом баща му, хаджи Иван Спасов даде на митрополита 80000 гроша, Византиеца прати Партений в Цариградската патриаршия невъзвратимо, а владишката корона на врачанската епархия щеше да сложи върху главата на Доротей… в края на тази 1852-ра…
Като сам разбра, че няма нито осанката на епископ Агапий, нито неговата духовна мощ, йеромонахът се захващаше с прости, ама благи работи: купуваше и препродаваше имоти; слухтеше кой какви упреци сипе против митрополита — и срещу добри пари му ги донасяше! Така и сега.
Като довтаса в Плевен три дни преди сватбата, разтършува се нагоре-надолу да събере приказки, да чуе всичко как е било и как ще бъде; разгневи се на поп Спас, че му разказа как го спасил Хекимина; усети честната обич на плевенци към лечителя, пък негово преподобие хич не забелязваха… Върза в душата си всички сплетни, както змиите излизат в кълбо на Благовещение, и в събота заран, ден преди сватбата, повика в църковната школска килия кумовете и младоженците.
— Виж какъв мъж пристигнал в Плевен! — лицемерно захвали Михал, щото от всички слова на плевенци очакваше да види мъж снажен, силен, надут, а осанката на лечителя му се стори вестма малка за подслон на велика душа.
— Човек върви след съдбата си, преподобни отче. Спрях в Плевен, харесах наставницата и вместо да я деля от тукашните моми, реших да остана — осветляваше го свенливо, сякаш е сторил грях.
Гергана и Пенчо бяха седнали на първия чин, Анастасия и Михал стояха прави, че тези дни нямаха време за дълги приказки.
— Преподобният ни отец навярно иска да ни благослови? — даскалицата искаше да разбере защо е тук.
— Не, не… Важна вест имам за четиримата, но най-първо на теб да кажа, че листът с разкривените букви, които бил писал завещателят ти, някъде е затулен, няма го из църковните писмености…
— И какво от това? — Пенчо усети, че тялото му се надига.
— Щом няма лист и никой не знае каква е волята на завещателя, наставницата няма право да живее в къщата му! — рече без пресекулки, но колебливо, щото гледаше Пенчо в очите.
— Листа дадох аз за църковната книга и току-така не може да се затрие… Някой има пръст в тези дела! — не стана, но заканително вдигна ръка с показалец към църквата.
