Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци
ГЛАВА ПЪРВА
Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга.
Все едно какво чувствува такъв един човек, все едно какво си представя, когато пристига за пръв път в някой край: тази истина е тъй загнездена в съзнанието на новите му съседи, щото всяко семейство го възприема като законна собственост на една от дъщерите си.
— Мистър Бенит, драги — обърна се един ден към него съпругата му, — знаете ли, че имението Недърфийлд най-сетне си има наемател?
Мистър Бенит отвърна, че не знаел.
— Да, да, така е — потвърди мисис Бенит; — мисис Лонг ей сега беше тука и всичко ми разправи.
Мистър Бенит мълчеше.
— Не ви ли интересува кой е той? — раздразнено възкликна жена му.
— Е, щом настоявате, нямам нищо против да чуя.
Думите прозвучаха като подканване.
— Мисис Лонг каза, че Недърфийлд Парк го е наел някакъв млад богаташ от Северна Англия; дошъл в понеделник в карета с двоен впряг, огледал имението и тъй го харесал, че веднага приел условията на мистър Морис; той самият щял да се нанесе преди Архангеловден1, а част от прислугата се очаква още в края на другата седмица!
— Как му е името?
— Бингли.
— Женен ли е, или е свободен?
— А, свободен е, драги мой, свободен, разбира се! Свободен, и то богат; с годишен доход от четири-пет хиляди лири. Голямо щастие за дъщерите ни!
— Че защо? Тях какво ги засяга?
— Слушайте, мистър Бенит — вдигна глас жена му, — започвате да ме ядосвате! Не разбирате ли, че възнамерявам да го оженя за една от тях?
— Аха, значи, това го е подтикнало да се премести тука.
— Това го било подтикнало! Глупости! Чуйте се какво приказвате! Не, но
— А защо аз? Вървете вие с момичетата или пък ги пратете сами; дори ще е по-добре, иначе, каквато сте хубавка, току-виж, мистър Бингли вас предпочел.
— Ах, драги, ласкаете ме. Вярно е, хубава бях, но сега вече не съм кой знае какво. Жена с пет големи дъщери не бива да мисли за собствената си хубост.
— На такава жена обикновено не й е останала хубост, за която да мисли.
— Не, не, драги, ще трябва да посетите мистър Бингли още щом пристигне.
— Такова нещо не обещавам.
— О, ами помислете за дъщерите си. Представяте ли си — каква партия! Сър Уилям и лейди Лукас ще отидат само заради това — те, както знаете, обикновено не посещават новодошлите. Не, вие трябва да отидете, иначе и ние няма да можем да му се представим.
— Не се превземайте! Мистър Бингли ще ви приеме с радост; а пък аз ще му пратя по вас с писъмце сърдечното си съгласие да се ожени за онова от момичетата, което той си избере; но ще подхвърля и някоя добра дума за малката ми Лизи.
— А не, да извинявате! Лизи е същата като другите; по-хубава от Джейн не е, нито е по-добродушна от Лидия. А вие все Лизи, Лизи …
— Вземи едната — удари другата — отвърна той, — глупави са и невежи като всички девойки; а Лизи е много по-умна от сестрите си.
— Мистър Бенит, защо оскърбявате собствените си деца? Умирате да ме ядосвате. Нямате жалост към бедните ми нерви.
— Несправедлива сте, скъпа моя. Дълбоко почитам тези ваши нерви. Те са ми стари приятели. Вече двайсет години ви слушам да ги окайвате.
— Ох, ако знаехте как страдам!
— Дано ви мине и дано още много млади мъже с доход над четири хиляди да се заселят в околността.
— И двайсет да дойдат, все това — щом отказвате да ги посетите!
— Обещавам, драга, станат ли двайсет, ще ги посетя до един.
Мистър Бенит представляваше такава странна смесица от избухливост, язвителен хумор, сдържаност и своенравие, че двайсет и три годишното съжителство не стигаше на съпругата му, за да го опознае. Тя самата бе по-ясна. Беше жена неразбрана, невежа и капризна. Всяко недоволство отдаваше на болните си нерви. Основната цел на живота й бе да омъжи дъщерите си, основната разтуха да ходи по гости и да одумва другите.
ГЛАВА ВТОРА
Мистър Бенит бе сред първите, които посетиха мистър Бингли. Възнамерявал бе да го стори незабавно, макар до последния миг да уверяваше жена си, че няма да отиде; и чак до вечерта след посещението тя нищо не знаеше. Съобщи го по следния начин. Като наблюдаваше втората си дъщеря да украсява някаква шапка, мистър Бенит внезапно й рече:
— Надявам се, че мистър Бингли ще я хареса, Лизи.
— Как да знаем
— Мамо, забравяш, че ще го срещнем на някой от баловете, а и мисис Лонг обеща да ни представи — успокои я Елизабет.
— Не й вярвам на мисис Лонг, няма да го направи. Нали има две племеннички? Тя е себелюбива, лицемерка е и аз не я уважавам.
— Нито пък аз — съгласи се мистър Бенит; — и ми е драго, че не чакате на нейните услуги.
Мисис Бенит си замълча; но като не успя да се сдържи докрай, взе да мъмри дъщерите си.
— Кити, престани да кашляш, моля ти се! Смили се над нервите ми. Дереш ги на парчета.
— Кити е много несдържана с тази нейна кашлица — усмихна се баща й; — не се и замисля, когато й се докашля.
— Аз не кашлям за удоволствие — ядоса се Кити.
— Кога ще ходите на бал, Лизи?
— След две седмици.
— Точно така — викна майка й, — а мисис Лонг ще се върне чак в деня преди бала; и как тогава ще ни запознае с него, след като самата няма да го познава?
— Е, драга, в такъв случай ще имате предимството
— Няма да може, мистър Бенит, няма, понеже аз самата не го познавам; защо се подигравате?
— Браво, колко сте благоразумна. Какво е в същност едно двуседмично познанство? Как да разбереш човека за някакви си две седмици? Но ако
Момичетата гледаха баща си в почуда. А мисис Бенит възкликна:
— Глупости, глупости!
— Защо ахкате тъй възмутено? — учуди се той. — Нима формалностите по представянето и значението, което им се отдава, за вас наистина са глупости? Не,
Мери понечи да изрече нещо дълбокомислено, но не се сети за нищо.
— Е, докато Мери изясни мисълта си, да поприказваме още за мистър Бингли.
