Гордост и предразсъдъци

първите й впечатления за него са били верни. Офицерите от… полк бяха по начало много благоприлични, изискани мъже, а поканените бяха най-отбраните сред тях; ала мистър Уикъм тъй много ги превъзхождаше по вид, изражение, държане и походка, както те самите превъзхождаха широколикия, набит чичо Филипс, който ги последва в салона, замаян от портвайна.

Мистър Уикъм бе щастливецът, към когото се отправиха всички женски погледи, а Елизабет беше щастливката, до която той избра да седне; лекотата, с която подхвана разговора, макар само за да отбележи, че вечерта била влажна и че сезонът най щял да бъде дъждовен, я накара да разбере как и най-незначителната, най-скучната, най-никаквата тема може да стане безкрайно интересна с интересен събеседник.

С подобни съперници в очите на дамите като мистър Уикъм и офицерите, мистър Колинс загуби всичките си предимства и за младите дами той наистина бе нищо; ала от време на време мисис Филипс все пак го изслушваше внимателно и благодарение на нейната грижовност той получи и кафе, и препечени кифлички с масло.

Когато разположиха масичките за карти, той от своя страна, за да й се отблагодари, седна да играе вист.

— Все още не съм добър в играта — извини се мистър Колинс, — но ще се радвам да се понауча, защото при моето положение … — Мисис Филипс му беше благодарна за услугата, ала не дочака обяснението.

Мистър Уикъм обаче не играеше вист и с удоволствие го приеха да седне край другата маса, между Елизабет и Лидия. В първите минути имаше опасност Лидия да го превземе, защото беше настъпателна събеседница; ала понеже беше и любителка на лотарийни билети, скоро напълно се отдаде на играта, несдържано правеше облози, възклицаваше след всяка печалба н нямаше време за нищо друго. Играта не изискваше особено внимание, та мистър Уикъм можеше да разговаря с Елизабет, а тя пък го слушаше с охота, но виждаше, че няма как да разбере най-важното, което я интересува — историята на познанството му с мистър Дарси. Дори не смееше да го спомене. Любопитството й обаче бе неочаквано задоволено. Сам мистър Уикъм подхвана темата. Запита я Недърфийлд близо ли е до Меритън; а след като тя отговори, смутено попита отдавна ли е там мистър Дарси.

— От около месец — отвърна Елизабет и понеже й се щеше да не прекъсва темата, додаде: — Доколкото зная, имал голямо имение в Дарбишър.

— Така е — потвърди Уикъм, — голямо и хубаво. Доходът е чисти десет хиляди лири годишно. Едва ли друг знае за това повече от мене — от ранно детство с неговия род ме свързват близки връзки.

Елизабет се изненада.

— С право се изненадвате от твърдението ми, мис Бенит, след като сте, видели, предполагам, колко хладно се поздравихме вчера. Отблизо ли познавате мистър Дарси?

— Стига ми, колкото го познавам — разпалено възкликна Елизабет. — Четири дни прекарах под един покрив с него и го смятам за неприятен човек.

— Аз имам най-малкото право да изказвам мнение — въздъхна Уикъм, — най-малко аз бих могъл да определя приятен ли е или неприятен. Не бива. Прекалено отдавна и прекалено добре го познавам, за да съдя правдиво. Не бих могъл да остана обективен. Но ми се струва, че мнението ви за него ще предизвика изненада — и мисля, че не бива да го изразявате тъй ясно пред другите. Тук сте сред близки.

— Грешите, тук аз говоря тъй, както говоря във всеки друг дом, освен в Недърфийлд. В Хъртфордшър не го обичат. Отблъсква ги неговата горделивост. Когото и да запитате, ще ви отвърне, че не го харесва.

— Аз лично предпочитам човек да се приема по достойнствата му — отвърна Уикъм, след като помълча, — но с него не винаги е така. Богатството и общественото му положение заслепяват околните, смръзват ги надменността и властното му държане и те го виждат такъв, какъвто той желае да го видят.

— Намирам го, макар да го познавам малко, за човек раздразнителен.

Уикъм мълчаливо кимна.

— Питам се — обади се той при първата нова възможност за разговор, — интересно ми е, смята ли да остане тук още дълго?

— Нямам представа; но никой не спомена подобно нещо, докато бях в Недърфийлд. Надявам се намеренията ви да се присъедините към тукашния полк да не се променят от присъствието му.

— А, не — не аз трябва да бягам от мистър Дарси. Ако той поиска да ме избягва, той трябва да си иде. Не сме в добри отношения и всяка среща с него ме огорчава; а причината, заради която го отбягвам, бих могъл да я заявя пред всички; това е болка от черната несправедливост спрямо мене и от дълбокото съжаление, че е такъв, какъвто е. Баща му, мис Бенит, покойният мистър Дарси, беше най-добрият човек на света, най-верният ми приятел; винаги когато съм с настоящия мистър Дарси, изживявам душевна болка от хилядите мили спомени. Отношението му към мен беше възмутително; и все пак, искрено вярвам, че бих могъл да му простя всичко на този свят, но не и това, гдето изигра надеждите и очерни паметта на баща си.

Любопитството на Елизабет се разпалваше все повече, цялата бе в слух; но темата бе твърде щекотлива, за да разпитва.

Мистър Уикъм заговори за по-общи неща — за Меритън, за жителите, за отбраното общество; не скриваше задоволството си от онова, което е успял да види досега, и похвали изисканата среда с думи сдържани, но пълни с възторг.

— Най-вече желанието да си намеря добра среда ме подтикна да постъпя в тукашния полк — додаде той. — Чувал бях, че е много достоен, много славен полк, а сетне приятелят ми Дени ме доубеди с разказите си за Меритън, за милото отношение на местните хора и за отбраното общество, сред което са попаднали. Признавам, нужна ми е среда. Аз съм човек, измамен дълбоко, не мога да понасям самотата. Трябват ми занимание и общество. Не съм се готвил за войнишки живот, но обстоятелствата го превърнаха в нещо желано. Отреден ми бе живот на духовник — възпитаваха ме да стана свещеник, и днес би трябвало да бъда пастор на една богата енория, но джентълменът, за когото говорим, не пожела това.

— Така ли!?

— Да — в своето дарение покойният мистър Дарси ми беше предоставил пасторство в най-богата енория. Беше мой кръстник и много ме обичаше. Нямам думи, с които да опиша добротата му към мен. Възнамеряваше да ме осигури щедро и смяташе, че го е сторил; ала когато пасторското място се освободи, дадено беше другиму.

— О, небеса! — възкликна Елизабет. — Но как е възможно? Как може да не се изпълни заветът му? Защо не потърсихте законна защита?

— Защото в завещанието липсваше една дребна формалност, която ми попречи да се опра на закона. Всеки честен човек щеше да се довери на устното нареждане, но мистър Дарси реши иначе — той го прие само като пожелание, заяви, че съм бил загубил всякакво право на това заради своето разточителство и неблагоразумие — с две думи, заради всичко и заради нищо. Едно е истина — пасторското място се освободи преди две години, тъкмо когато бях станал на нужната възраст, и беше дадено на друг; и също тъй сигурно е, че аз сторих всичко необходимо, за да му дам възможност да ми го отнеме. Аз имам буен, несдържан нрав и се е случвало да изразявам твърде разпалено мнението си за него, пред него самия. В това е вината ми. Така се случи — много сме различни и той ме ненавижда.

— Възмутително! Заслужава да бъде публично изложен!

— Рано или късно и то ще стане — но не от мене. Докато тача паметта на баща му, не мога да се възправя срещу му, нито пък да го изложа.

Елизабет остана възхитена от благородството му и той й се стори още по-красив, докато изричаше тези думи.

— И все пак не разбирам — обади се тя след малко, — не ми е ясно — защо го е направил? Какво го е предизвикало да се отнесе тъй безсърдечно?

— Дълбоката, непреодолима ненавист към мен — ненавист, която отдавам най-вече на ревността. Ако покойният мистър Дарси не ме беше обичал тъй всеотдайно, синът му вероятно би ме търпял; ала необичайната любов на баща му към мен го е дразнела, изглежда, още от детските години. Нравът му е такъв, че не можа да понесе съперничеството, в което често се намирахме — предпочитанието, което неведнъж ми е било оказвано.