Гордост и предразсъдъци

лесно.

— Като пишех писмото — обясни Дарси, — въобразявах си, че съм спокоен и овладян, но после разбрах колко дълбоко съм бил огорчен.

— Да, началото му е пропито с горчивина, ала не и краят. Прощалните думи са великодушни. Хайде, забравете го. Чувствата на оня, който го е писал, и на онази, която го получи, сега са толкова различни, че всички неприятни обстоятелства от онова време трябва да се забравят. Поучете се от моята философия. Да си припомняме от миналото само това, което може да ни радва.

— Не вярвам в тази ваша философия. Вашите спомени сигурно са толкова добродетелни, че задоволството от тях се дължи не на философия, а на незнание. Но с мен не е така. С болка си припомням неща, които не могат, не бива да се отпъждат. През целия си живот, ако не в убежденията, в постъпките съм се изявявал като себично същество. В детските години ме учеха да бъда справедлив, но никой не ме научи как да се смирявам. Учеха ме на принципност, но ме оставяха да я прилагам с гордост и самонадеяност. За жалост единствен син (и в продължение на години единствено дете), аз бях глезен от родителите си, самите те добри хора (баща ми особено бе олицетворение на добросърдечие и дружелюбност), позволяваха ми, подтикваха ме, караха ме едва ли не да бъда себелюбив и надменен, да нехая за всички други освен да най-близките, да презирам останалите, по-скоро да желая да презирам ума и достойнствата им, да надценявам себе си. Такъв бях от осмата до двадесет и осмата си година; и такъв щях да си остана, ако не бяхте вие, скъпа, прелестна Елизабет! Колко много ви дължа! Вие ми дадохте урок, отпърво много тежък, но колко полезен! Вие ме сложихте на място. Явих се пред вас уверен, че ще ме приемете. Вие ми показахте, че всичките ми самонадеяни претенции не значат нищо за жената, която е достойна за истинска любов.

— И тогава ли решихте, че трябва да ме спечелите?

— Тогава. Представяте ли си, колко съм бил суетен? Вярвах, че търсите, че очаквате моето предложение.

— Подмамило ви е държането ми, но това е било без да искам, повярвайте. Никога не съм се стремила да ви заблуждавам — вероятно доброто ми настроение ви е подвело. Как ли сте ме ненавиждали след онази вечер!

— Да ви ненавиждам? Отначало се разгневих, но скоро гневът ми се насочи срещу самия мен.

— Страхувам се да попитам какво ли сте си казали за мен, когато се видяхме в Пембърли. Ядосахте ли се, че съм дошла?

— О, не. Само се изненадах.

— Още повече се изненадах аз, когато се отнесохте така мило с мен. Съвестта ми подсказваше, че не заслужавам внимание, и да призная, не очаквах повече от дължимото.

— Тогава — призна Дарси — исках да ви покажа по най-учтивия възможен начин, че не съм злопаметен, че съм ви простил станалото; надявах се да получа опрощение, поне мъничко да ви харесам, да видите, че съм се поучил от укорите ви. Не помня кога се родиха и други желания — може би половин час, след като се видяхме.

След това й разказа колко я е харесала Джорджиана и колко се разочаровала от бързото й заминаване; заминаването наведе разговора на причината и тя научи, че още в странноприемницата е решил да тръгне за Лондон и да търси сестра й, а сериозното му и умислено изражение при раздялата се дължало на вътрешната борба, която изживял, като си представял какво го чака.

Тя отново изказа благодарност, но темата бе мъчителна и за двамата; заговориха за друго.

Бавно извървяха няколко мили тъй улисани, че когато погледнаха часовниците си, беше време да се връщат.

„Какво ли ще стане с Бингли и Джейн?“ Този въпрос дойде, след като обсъдиха своето бъдеще. Дарси се радваше на годежа им; приятелят му го бе уведомил веднага.

— А вие изненадахте ли се? — запита Елизабет.

— Никак. Когато заминавах, очаквах скоро да се случи.

— Следователно разрешили сте му. Така си и помислих. — И макар той да възкликна възмутен от тази дума, стана й ясно, че е било точно така.

— Вечерта, преди да тръгна за Лондон — призна той, — аз му изповядах нещо, което отдавна трябваше да му кажа. Разказах му всичко, което бе превърнало намесата ми в неговите работи в постъпка несъстоятелна и нагла. Изненада се силно. Нищо не подозирал. Казах му освен това, че съм сбъркал, че сестра ви не е безразлична към него; и понеже веднага пролича, че и той я обича, уверен съм в тяхното щастие.

Елизабет се усмихна — колко лесно си играеше с приятеля си.

— Като му казахте, че сестра ми го обича, от лични наблюдения ли го бяхте разбрали или от моите думи през пролетта?

— От лични. Двата пъти, когато бях у вас, я наблюдавах много внимателно и се уверих, че го обича.

— И вашата увереност го накара и той веднага да повярва?

— Точно така. Бингли е непристорено скромен. Тази стеснителност му пречеше да се довери на личната си преценка по един толкова важен въпрос, но той ми вярва, а това опростява нещата. Длъжен бях да му призная нещо, което за известно време дълбоко и основателно го огорчи. Нямах право да премълча, че миналата зима сестра ви е била три месеца в Лондон, че аз самият съм знаел и умишлено съм го скрил от него. Много се разгневи. Но гневът му се разпръсна, щом се увери, че сестра ви го обича. Сега вече наистина не ми се сърди.

Елизабет понечи да каже, че мистър Бингли е чудесен приятел; водеше се толкова лесно — бе просто безценен; но се въздържа. Спомни си, че тепърва ще трябва да го приучва да понася присмех, а още бе рано да започва. Предвкусвайки щастливия брак на Бингли, който естествено не можеше да е по-щастлив от неговия, той поддържаше разговора, докато стигнаха до вратата. В коридора се разделиха.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— А, Лизи, къде се забавихте толкова? — запита я Джейн, като влезе; същият въпрос зададоха и другите, когато седнаха да обядват. Тя им отговори, че вървели напосоки, докато се загубили. Докато отговаряше, поруменя; но нито това, нито каквото било друго събуди някакво съмнение.

Следобедът премина приятно, без особени събития. Официалните годеници разговаряха и се смееха, неофициалните мълчаха. Щастието на Дарси оставаше скрито; а Елизабет, развълнувана и смутена, по- скоро знаеше, отколкото чувствуваше, че е щастлива; защото освен естественото за случая объркване, чакаха я и други бъркотии. Представяше си как ще откликнат близките й, когато разберат за станалото; знаеше, че никой освен Джейн не го харесва; страхуваше се дори, че останалите толкова го ненавиждат, щото нито богатството, нито общественото му положение ще ги омилостивят.

Вечерта тя разкри сърцето си пред Джейн. Колкото и да бе доверчива, този път и Джейн не повярва.

— Шегуваш се, Лизи. Това е невъзможно! Сгодена за мистър Дарси! Не, не, не ме заблуждавай. Знам, че е невъзможно.

— Ах, колко лошо започваме! Единствено на теб разчитах; щом и ти не ми вярваш, никой няма да ме разбере. Да, така е, говоря ти сериозно. Той още ме обича и ние се сгодихме.

Джейн я погледна с недоверие.

— О, Лизи! Не е възможно. Нали знам как го ненавиждаш!

— Нищо не знаеш. Това го забрави. Може би не всякога съм го обичала тъй силно, както сега. Но в случаи като този добрата памет само наврежда. Сега и аз си го припомням за последен път.

Джейн я гледаше поразена. Елизабет отново и вече много сериозно я увери, че е така.

— Небеса! Нима е възможно? Вече ти вярвам! — възкликна Джейн. — Мила, миличка Лизи, честито — но ти сигурна ли си? Извинявай за въпроса… сигурна ли си, че ще си щастлива с него?

— Напълно. Вече сме се разбрали, ще бъдем най-щастливата двойка на този свят. Кажи, Джейн, радваш ли се? Драго ли ти е да имаш такъв зет?