Гордост и предразсъдъци

че болестта не е опасна, сметна, че ще е по-добре Джейн да не оздравява скоро, защото иначе трябваше да напусне Недърфийлд. Затова не пожела и да изслуша дъщеря си, която настояваше да се прибере у дома; а и аптекарят, появил се по същото време, го сметна за неразумно. След като постояха малко с Джейн, влезе мис Бингли и ги покани — майката и трите дъщери, да слязат в малката трапезария. Там Бингли ги приветствува и изрази надежда, че мисис Бенит не е намерила дъщеря си по-зле, отколкото е очаквала.

— А, не е вярно, сър — отвърна му тя. — Смятам, че е твърде болна, за да бъде преместена у дома. Мистър Джонс казва, че не бива и да се мисли за това. Налага се още известно време да злоупотребим с гостоприемството ви.

— Как тъй да я премествате! — възкликна Бингли. — И дума да не става. Уверен съм, че и сестра ми няма да позволи.

— Бъдете уверена, госпожо — с хладна учтивост отвърна мис Бингли, — че докато е при нас, за мис Бенит ще се полагат всички необходими грижи.

Мисис Бенит изрази своята увереност с порой от думи.

— Ако не бяхте вие, добрите й приятели, не знам какво щеше да стане с нея — додаде тя, — понеже наистина е много болна и много страда, но си мълчи, защото открай време е такава — най-милото същество на света. Често повтарям на другите си дъщери, че те до нея са нищо. Каква ви е хубава тази стая, мистър Бингли, и колко прекрасна ви е гледката към чакълената алея. Няма друго имение в цялата околност като вашия Недърфийлд. Надявам се, не смятате да го напускате набързо въпреки краткосрочния договор.

— Каквото и да правя, все набързо го правя — отвърна той, — затова реша ли да се махам от Недърфийлд, ще го напусна начаса. Но засега поне се установявам тука.

— Точно такъв си ви представях — каза Елизабет.

— Нима вече сте прозрели какъв съм? — възкликна той и се извърна към нея.

— О, да! Познавам ви отлично.

— Бих желал да го приема като комплимент; но в същност тъжно е, че тъй лесно се разкривам.

— Зависи. Това не означава, че един скрит, сложен характер е повече или по-малко достоен за уважение от вашия.

— Лизи — провикна се майка й, — не забравяй къде се намираш и не започвай да плещиш несдържано, както си свикнала у дома.

— Не съм и подозирал — прекъсна я. Бингли, — че обичате да разгадавате човешките характери. Трябва да е забавно занимание.

— Да, но най-забавни са хората със сложен характер. Те имат поне това предимство.

— Но тук, в провинцията — намеси се Дарси, — едва ли има повече от неколцина, достойни за подобно изследване. В тия селски общини човек се движи в много тесен и непроменлив кръг.

— Хората обаче се променят толкова много, че постоянно откриваш у тях по нещо ново.

— Да, да, така е! — Мисис Бенит се почувствува оскърбена от начина, по който той се изказа за селските общини. — Аз пък ви уверявам, че колкото до това, по нищо не се различаваме от Лондон.

Настъпи неловко мълчание; Дарси втренчи поглед в нея, сетне се извърна, без да отговори. А мисис Бенит, решила, че го е сразила напълно, продължи тържествуващо:

— Аз, правата да си кажа, не намирам, че Лондон е кой знае колко повече от провинцията, като махнем пазара и развлеченията. Провинцията е много, много по-приятна, не е ли тъй, мистър Бингли?

— Когато съм в провинцията — отвърна й той, — не ми се иска да мръдна оттук; отида ли в града — пак същото. Всяко място има своите предимства и аз умея да се чувствувам щастлив и тук, и там.

— Е, да — защото сте уравновесен човек. А този господин — тя хвърли поглед към Дарси, — той смята, че провинцията е загубено място.

— Ах, мамо, ти не можа да разбереш — намеси се Елизабет, засрамена заради майка си. — Ти не разбра мистър Дарси. Той искаше да каже само, че тук, в провинцията, човек не може да срещне такова многообразие от хора, както в Лондон, което, трябва да признаеш, е точно така.

— Разбира се, миличка, никой не е твърдял обратното; но не е вярно, че не се срещаме с много хора в нашата община, защото според мен тя е от най-големите. Аз пък казвам, че ние ходим на вечеря у двайсет и четири семейства.

Само съчувствието към Елизабет възпря Бингли да не се разсмее. Сестра му беше по-несдържана и погледна Дарси с многозначителна усмивка. Елизабет, за да промени разговора, запита майка си дали Шарлот Лукас е ходила в Лонгборн откакто тя, Елизабет, е напуснала дома.

— Да, вчера дойде с баща си. Какъв приятен човек е сър Лукас, мистър Бингли, не намирате ли? Колко е изискан! Какъв е вежлив и благ! За всекиго намира добра дума. Ето на, това разбирам аз добро възпитание; а някои персони, дето се мислят за много важни и не отварят уста, да имат да вземат!

— Шарлот с вас ли вечеря?

— Не, бързаше да се прибере. Сигурно са я чакали да приготви баничките с месо. Аз лично, мистър Бингли, винаги държа прислуга, която сама си върши работата; моите дъщери са възпитавани другояче. Но всеки знае него си, а Лукасовите са добри момичета, повярвайте. Жалко само, че не са хубави. Не че смятам Шарлот за много грозна — все пак нали ни е близка.

— Изглежда ми много приятна млада дама — каза Бингли.

— О, божичко, да; но ще признаете, че е много грозна. Самата лейди Лукас неведнъж ми го е казвала и ми е завиждала за хубостта на Джейн. Не че обичам да се хваля със собствените си деца, но наистина моята Джейн — рядко се среща по-хубаво момиче. Това всички го признават. Не го казвам от пристрастност. Беше само петнайсетгодишна, когато един джентълмен — познат на брат ми Гарднър, в Лондон — тъй лапна по нея, че според снаха ми щял да й поиска ръката още веднага. Но не я поиска. Трябва да му се е видяла дете. Обаче и посвети няколко стихотворения, написани вдъхновено.

— И с това чувството му се изчерпа — нервно я прекъсна Елизабет. — Мнозина се изтощават по този начин. Питам се, кой ли пръв е открил, че поезията е великолепно средство за пропъждане на любовта?

— А пък аз винаги съм смятал, че поезията е храна за любовта3 — подхвърли Дарси.

— Може би — за преданата, непоклатима, здрава любов. За онова, което е крепко, всичко е хранително. Ала един хубав сонет мигновено попарва всяко хилаво, крехко увлечение.

Дарси само се усмихна; и в настъпилото мълчание Елизабет изпита ужас, че майка и отново може да се злепостави. Щеше й се да подхване разговор, но не се сещаше какво да каже; тогава мисис Бенит наруши тишината — повторно изрази благодарност към мистър Бингли за милите му грижи към Джейн, извини му се, че го е обезпокоила и с присъствието на Лизи. Мистър Бингли отвърна много учтиво, принуди и сестра си да прояви учтивост и да отговори с необходимите за случая слова. Тя изигра ролята си твърде безстрастно, но мисис Бенит остана доволна и скоро след това помоли да повикат каретата й. При този знак най-малката й дъщеря се изстъпи напред. През цялото време двете момичета бяха увлечени в тих разговор и накрая бяха решили най-малката да припомни на мистър Бингли обещанието, дадено от него още при пристигането му тук — да устрои бал в Недърфийлд.

Лидия беше напета, добре развита петнайсетгодишна девойка, с хубаво лице и весело изражение; бе любимката на майка си и благодарение на нея беше се появила в обществото по-рано от обичайното. Притежаваше неукротима жизненост и вродено добро самочувствие, което вниманието от страна на офицерите — привлечени към нея от богатите вечери на чичо й и личното й обаяние — бе превърнало в самоувереност. Затова й се струваше редно да заприказва мистър Бингли за бала и направо да му припомни за даденото обещание; накрая заяви, че не го ли изпълнел, щял да се посрами. Отговорът на това неочаквано нападение зарадва майка й.

— Повярвайте, готов съм да сдържа дадената дума; и щом сестра ви оздравее, вие самата ще определите деня на бала. Нали не бихте искали да се увеселявате, докато тя е болна?

Лидия заяви, че е доволна. О, да, по-добре било да изчакат, докато Джейн се оправи, а в туй време сигурно и капитан Картър щял да се върне в Меритън.