Дари ги с бащинска усмивка, подхранена от чувството на собственик.
А полицаите, яхнали мотоциклети или сдържащи тълпите по целия маршрут, бяха неговите овчарски кучета. Друга порода питомни животни.
Такъв беше и самият той преди тридесет и три години, когато стъпи на този остров веднага след завършването на едно от затънтените училища на Службата за сигурност. Идваше да получи първата си държавна длъжност — полицай в Столицата. Непохватно, преливащо от възторг овчарско куче. Едно от най-незначителните овчарски кучета на предишния Всеобщ слуга.
Три години по-късно му се падна златен шанс да се прояви по време на селското въстание в родния му окръг. Познаваше добре нравите в онези земи, както и истинските водачи на бунта, затова успя да изиграе важна роля в смазването на размириците. И получи нова, по-значима длъжност в Службата за сигурност. Там му се откри възможността да се запознае с перспективни млади хора от други служби. Например с Модо — първия и най-полезния от онези, които Гарома опитоми лично.
Понеже имаше на разположение административния му гений, можеше да добие вещина в изтънченото изкуство на отстраняване на политически противници. И когато неговият началник започна да се стреми към най-висшия пост, Гарома се оказа в най-благоприятното положение да го предаде и сам да се издигне до Слуга на сигурността. Щом зае длъжността, с помощта на все същия Модо, който разработи стратегията до най-нищожната подробност, за броени години успешно осъществи собствените си домогвания до онзи най- висок пост, смазвайки като валяк предишната администрация в Колибата на служенето.
Но урокът, който даде на бившите стопани в онова взривено и надупчено от ракети здание, го накара да се замисли. Нямаше представа колко от Слугите на сигурността са злоупотребили по подобен начин с длъжността си, защото и историческите книги, и всички други се пренаписваха старателно в началото на всеки нов режим. А устната традиция, иначе нелош пътеводител из миналото, стига да пресееш умело фактите, също мълчеше по въпроса. Не се съмняваше обаче, че каквото стори той, би могло да хрумне и другиму. Нямаше как да промени това. Оставаше му само да бъде неуморно бдителен.
Помнеше как баща му го откъсваше от детските игри и го водеше на пасището, за да го учи на грижи за овцете. Колко мразеше малкият Гарома тази еднообразна изтощителна работа! Баща му виждаше твърде ясно това и веднъж, за да облекчи страданията на своя син, се помъчи да му обясни:
— Виж какво, синко, овцете са едни от животните, които наричаме домашни. Също като кучетата. Ние пък умеем да опитомяваме овцете и кучетата, които пазят тези овце. Но ако се случи нещо неочаквано, трябва да се намеси човекът.
— Много хубаво, тате — отвърна Гарома, подпрян на огромната за ръста му овчарска гега. — Защо тогава не опитомите и човека?
Баща му прихна.
— Е, някои хора се опитват да го вършат — промълви, загледан над хълмовете, и гласът му загрубя. — И го правят все по-добре. Има само един препъни камък — опитомиш ли човека, вече не струва и пет пари като овчар. Питомният човек става глупак, за нищо не му пука. Хич не чакай от него да ти е полезен. Той плюе на всичко.
Тъкмо в това, проумя Гарома след време, се състоеше трудната задача. Слугата на сигурността поради самата същина на работата си не може да бъде питомно животно.
Неведнъж се опитваше да сложи овчарски кучета с човешки образ начело на тази служба, но те неизменно се проваляха и се налагаше да ги сменя с обикновени хора. Затова пък тези хора след година или три, или пет непременно започваха борба за върховната власт и за жалост биваше принуден да ги унищожи.
Както беше задължително да ликвидира и настоящия Слуга на сигурността. Единственото, което засега смущаваше Гарома, беше адската способност на онзи човек да му бъде полезен. Волю-неволю трябваше така да налучка момента за акцията, че да удължи колкото се може повече функционирането на тази необичайно надарена личност, която безупречно изпълняваше задълженията си и все пак се налагаше да бъде отстранена, щом опасността превиши полезността й. А ако човекът подхождаше наистина за този пост, опасността възникваше веднага и везните трябваше да бъдат наблюдавани неспирно и зорко…
Гарома въздъхна дълбоко. Този проблем наистина беше единствената му неприятност в свят, който всъщност бе подреден от самия него така, че да го радва. Винаги го тормозеше, дори насън. А миналата нощ беше направо кошмарна.
Модо отново докосна коляното му. Гарома се сепна и го дари с признателна усмивка. Не биваше да се разсейва нито за миг.
Тълпите останаха зад тях. Отпред плавно се отвори грамадната метална порта на Възпитателния център и колата с грохот влезе през нея. Щом моторизираната полиция се оттегли с рев на двигатели, ролята й поеха въоръжените пазачи на Центъра, облечени в искрящо бели униформи. Изнервеният Модо помогна на Гарома да излезе под оглушителните вълнуващи звуци на „Химна на човечеството“, изпълняван от хора на Центъра в съпровод на оркестър — пак на Центъра.
След петте куплета, предвидени задължително според протокола, оркестърът подхвана гръмовно „Химна на просветата“ и по стъпалата пред зданието слезе Помощник-слугата на просветата — едър младеж с безупречни обноски. Разпери ръце и неговото „Служи ни, Гарома!“ прозвуча официално, но съвършено.
Отдръпна се, за да минат пред него Гарома и Модо, след това се завъртя на пети и ги последва гордо. Диригентът на хора караше певците да поддържат висок, преливащ от обожание тон.
Минаха под огромната арка с издълбания на нея лозунг „Всички да се поучим от Всеобщия слуга“ и влязоха в сградата по широкия централен коридор. Избледнелите парцаливи дрехи на Гарома и Модо се развяваха зад гърбовете им. Строените край стените дребни чиновничета скандираха ритмично „Служи ни, Гарома, служи ни, служи ни!“.
В тези вопли липсваше безумната страст, обхванала гъмжилото по улиците, отбеляза Гарома, и все пак бяха задоволително пламенни. Поклони се и крадешком стрелна с поглед Модо, следващ го по петите. Едва потисна усмивката си — толкова неуверен и развълнуван му се видя Слугата на просветата, направо не беше на себе си.
Горкичкият Модо! Просто не се приспособи към толкова високата си длъжност. Изобщо нямаше държанието на важна особа от властващия елит.
Именно това беше сред факторите, които го правеха незаменим. Модо беше точно толкова умен, че да осъзнае колко е ограничен. Ако го нямаше Гарома, и до ден-днешен щеше да ровичка за нищожни несъответствия на статистическите данни в някой помощен отдел на Възпитателната служба. Разбираше, че не му стигат силиците да се крепи самостоятелно на краката си. И не беше чак толкова хитроумен, че да събере около себе си полезни съратници. Затова единствено на него сред всички Слуги в Кабинета можеше да се разчита напълно. Модо плахо докосна рамото му и Гарома свърна към голямата зала, специално отрупана с пищна украса в негова чест. Качи се на малката позлатена площадка в отсрещния й край. Седна на грубо издялания дървен трон, мъдрещ се върху площадката. Само миг по-късно Модо зае мястото си едно стъпало по-надолу, а под него застана Помощник-слугата на просветата.
Залата постепенно се пълнеше със Старши ръководители във Възпитателния център. Носеха бели униформи с разкошна, най-модерна кройка, дрехите им се стелеха на свободно падащи дипли. Пред площадката се наредиха личните телохранители на Гарома.
И започна празникът, посветен на налагането на пълен контрол.
Първо най-възрастният чиновник във Възпитателната служба изрече уместни цитати от Устните предания. Как всяка година при сменящите се режими от незапомнени, доисторически времена — така наречените „демократични епохи“ — в последните класове на средните училища се провеждала психометрична проверка, която трябвало да определи точно доколко е ефективно политическото възпитание