Модо кимна и се изправи. Протегна ръце напред и промълви към своя властелин:
— Служи ни, Гарома. Служи ни, служи ни.
Отстъпи гърбом към задния изход от залата. През цялото време лицето му беше обърнато към Всеобщия слуга.
Щом излезе в коридора, той закрачи бързо към личния си асансьор покрай почтително изпъчилите се пазачи на Възпитателния център. Натисна бутона за третия етаж. И едва когато вратата се затвори, а кабината започна изкачването, той си позволи сдържана усмивка. Лекичко, само с ъгълчетата на устните.
Повече от всичко копнееше да набие в дебелата глава на Гарома, че най-основополагащият принцип на съвременното, научно обосновано управление е ненатрапчивото поведение на правителството. За да внуши впечатлението, че изобщо го няма. Задължително е да си послужат с илюзията за свобода като своеобразна смазка при слагането на невидимите окови. И преди всичко — да управляват в името на каквото и да било друго, но не и на самото управление!
Тази мисъл изказа самият Гарома в присъщия си тромав стил, след като извършиха своя епохален преврат. Все още се смущаваха сериозно от величието си и прикриващите го парцаливи дрехи. Наблюдаваха изграждането на новата Колиба на служенето върху пепелищата на старата, издържала почти половин век. Огромният, въртящ се, пъстър надпис върху недовършеното здание съобщаваше на населението: „Оттук ще удовлетворяваме всяко ваше желание и потребност, оттук ще ви служим по-дейно и бързо, отколкото всеки друг досега.“
Гарома дълго се взираше в надписа, който трябваше да просветва през час по екрана на всеки видеоприемник в света. После подхвана, добавяйки към думите дрезгавия си кикот, който означаваше, че според него ще изрече извънредно оригинална идея:
— За същото се наслушах и от баща си. Умелият търговец неспирно и упорито втълпява едно и също, накрая убеждава купувача, че и най-коравите тръни са меки като листчетата на розата. От него се изисква само да ги нарича непрекъснато „рози“. Не съм ли прав?
Модо кимна бавно, сякаш е поразен от блестящото сравнение и му се наслаждава. И както винаги не пропусна да внуши на Всеобщия слуга поредния си урок.
Подчерта необходимостта да странят от външните прояви на пищност и разкош — грешка, допускана от предишната администрация. После изтъкна, че Слугите на човечеството трябва във всеки момент да изглеждат смирени инструменти, осъществяващи волята на огромните народни маси. Тогава който и да се опълчи срещу волята на Гарома, ще бъде наказан не за неподчинение спрямо властника, а за деяния срещу преобладаващото мнозинство на човешката раса.
Накрая предложи едно нововъведение — от време на време да предизвикват бедствия в районите, които винаги са били верни и покорни. Така ще напомнят, че Всеобщият слуга е обикновен човек, че бремето на усърдието и грижите го смазва, че и той може да се преумори.
Тези бедствия щяха да засилят и представата, че работата по координирането на общопланетните служби и потребности е станала невъобразимо сложна, че е невъзможно да бъде изпълнявана без дребни грешчици. По този начин щяха да вдъхновят населението за никому ненужни чудеса от безумна преданост и самоограничаване, с които ще се старае да привлече вниманието на Всеобщия слуга.
— Разбира се — съгласи се Гарома. — За същото ти говоря. Номерът е да не им даваме шанс да се досетят, че ние изцяло определяме хода на живота им, а те ни помагат доброволно в това. Схванал си същината на идеята.
Схванал бил същината! Той — Модо, който още от юношеските си години задълбаваше в тази концепция, възникнала преди много векове, когато човечеството започнало да се отърсва от първобитния хаос на самоуправлението и персоналните решения, за да се организира в подредения свят на съвременността…
Схванал бил същината!
Модо се усмихна с благодарност. И спрямо Гарома, и спрямо цялото човечество прилагаше едни и същи методи. Година след година, наглед затънал в непосилни проекти, той на практика прехвърли цялата работа върху подчинените си, за да насочи усилията си единствено към Гарома.
И днес за пръв път вкуси сладостта на пълния контрол над Гарома. През последните пет години Модо се опитваше да избистри властта си в такава форма, че да се възползва по-лесно от нея, вместо да си служи със сложен модел от прикрити намеци и откъслечни изрази. И ето че тези изморителни часове на лукаво и коварно възпитание започнаха да му се изплащат с лихвите. Жест с ръка, леко докосване — съзнанието на Всеобщия слуга бе дресирано да реагира на тези стимули, и то всеки път точно както се искаше от него!
Вървеше по коридора на третия етаж към скромния кабинет на Лууб и търсеше подходящи сравнения. Хрумна му, че този метод напомня за завоя на гигантски пътнически параход от едно-единствено завъртане на щурвала.
Не, нека Гарома се наслаждава на откритото раболепие и преживява миговете на величието си, нека за него останат тайните дворци и стадата наложници. А той, Модо, ще се задоволява с отделни, сякаш случайни докосвания… И с пълния контрол.
Приемната пред кабинета на Лууб беше безлюдна. Модо нетърпеливо изчака няколко секунди и подвикна:
— Лууб! Има ли някой? Бързам!
От кабинета припряно надникна пълничък нисък мъж с брадичка като клин.
— Секретарката ми… всички слязоха там… когато пристигна Всеобщият слуга… голяма бъркотия… и тя още не се е върнала… Но аз ще се погрижа — обеща, щом си пое дъх — да отменя часовете на другите пациенти, докато вие сте в сградата. Моля ви, влезте.
Модо се изтегна на кушетката в кабинета на Лууб.
— Имам само петнадесет минути. Трябва да взема извънредно важно решение, но ми пречи ужасно главоболие.
С равномерни уверени движения Лууб започна да масажира главата му.
— Учителю, ще се постарая да направя всичко по силите си. Отпуснете се. Така. Още по-спокойно… Помага ли?
— Малко — въздъхна Модо.
Непременно щеше да измисли как да вкара Целителя в най-близкото си обкръжение. Скъпоценен човек. Ще бъде прекрасно, ако винаги е около него. Лесно ще подтикне Гарома към такава мисъл.
— Имаш ли нещо против да размишлявам на глас? — попита Модо.
— Постъпете както желаете, Учителю — почтително отвърна Лууб и седна в голямото, покрито с калъф кресло зад бюрото си. — Говорете за всичко, което ви безпокои в момента. През тези петнадесет минути ще се стремим да ви осигурим покой.
Модо заговори.
Денят, в който бе установен пълен контрол…
Лууб, Делител на души, Помощник на Третия заместник-слуга на просветата, подръпваше с пръсти брадичката си — отличителен белег на професията му, и си позволи да се потопи в разкошното чувство на абсолютната, безграничната власт — власт, за каквато досега друг не бе и мечтал.
Пълен контрол! Пълен…
Би предпочел още сега да реши неотложния въпрос за Слугата на сигурността, но за тези удоволствия си имаше подходящо време. Неговите техничари в Бюрото за лечебни изследвания бяха близо до решението на задачата, която им постави. В момента му стигаха отмъщението и наслаждението от осъзнатото неограничено господство.
Вслуша се в приказките на Модо за затрудненията му — много предпазливо подбираше думите и пропускаше всички конкретни подробности. Лууб вдигна пухкавата си ръка пред лицето, за да не се види усмивката му. Този човек вярва наивно, че след седем години близост, основана на терапията, все още може да укрие такива подробности от него-Лууб!
Разбира се, беше задължително да е убеден в това. Първите две години Лууб бе посветил на прекрояването на психиката му, за да заложи именно тази вяра в основата й. Едва след това започна въздействащото пренасяне върху тази всеобхватна основа. Възпроизведе чувствата на Модо към родителите му и спрямо себе си. Оттогава Целителят Лууб започна да прониква в нищо неподозиращия ум на
