Модо.
Отначало не можеше, не искаше да повярва на резултатите от проучването. Но щом опозна пациента си много по-задълбочено, напълно осъзна главозамайващите мащаби на изненадващия си късмет.
Над двадесет и пет години Гарома беше Всеобщ слуга и властваше над човечеството, но през още по- дълъг период Модо, неговият най-предан помощник, контролираше всяка страна от мислите и постъпките му.
Затова през последните пет години той — Лууб, като психотерапевт и незаменима патерица за нерешителното и разнебитено „аз“ на Модо, насочваше всички негови действия и така управляваше целия свят. Неоспоримо господство, на което никой не можеше да попречи. И без да буди дори помен от подозрения.
Човекът зад човека, стоящ до трона — нима е възможно да има по-безопасно положение?
Естествено би било далеч по-резултатно, ако въздейства пряко върху Гарома. Но стане ли личен психиатър на Всеобщия слуга, ще разпали ревността на цялата сган от трупащи се около него високопоставени интриганти.
Да, много по-добре е да упражнява опека над опекуна, особено ако истинският опекун е дребосък в йерархията на Служенето.
Но след време, когато техничарите му открият правилния отговор, ще успее да се отърве от Слугата на просветата и сам ще контролира Гарома чрез новия си метод.
Забавляваше се, докато слушаше разсъжденията на Модо за Слугата на сигурността, когото представяше заобиколно като предполагаемо лице измежду собствените си подчинени. А същността на проблема се свеждаше до умуването кого от двамата необикновено способни заместници да назначат на длъжността му.
Лууб се замисли дали пациентът има дори най-мъглява представа колко лесни за разгадаване са увъртанията му. Смутеният разум на този човек можеше да се манипулира така, че нормалното му функциониране по-нататък да зависи от два фактора — неумолимата потребност да се посъветва с Лууб всеки път, когато е необходимо да бъде решен по-деликатен въпрос, и убеждението, че изтръгва отговора, без да разкрие действителната ситуация.
Щом гласът откъм кушетката привърши съкратеното описание на затруднението, Лууб се зае с работата си. Спокойно, безметежно, почти безизразно повтори това, което чу от Модо. Просто изрази по-отчетливо мислите на своя доверител. Но те бяха преиначени така, че пред Слугата на просветата да няма избор. Щеше да предпочете по-младия кандидат — онзи, който съдейки по миналото му, щеше да се отнася благосклонно към гилдията на Целителите.
Не че това имаше някакво значение. Само искаше да си докаже колко пълен контрол е наложил. Тъкмо това занимаваше ума му, докато подтикваше Модо да внуши на Гарома, че е наложително да се отърве от Слугата на сигурността в момент, когато Всеобщият слуга изобщо не бе изпаднал в психическа криза. По- скоро неговото приповдигнато радостно настроение беше достигнало нови върхове.
Лууб обаче беше принуден да признае пред себе си, че е доволен и от ликвидирането на човека, виновен за екзекуцията на единствения му брат. Случи се преди много години, когато онзи тип беше Началник на сигурността в 47-ми окръг. Тази двойна победа беше възхитителна като двойствения кисело- сладък вкус на плодовите банички, с които се славеше родният край на Целителя. Въздъхна тежко от спомена.
Модо се надигна, опрял големите си длани в кушетката.
— Лууб, изобщо не предполагаш колко ми помогна с този кратък сеанс. Болката изчезна, главата ми е бистра. Оказа се, че е достатъчно да изговоря гласно всичко, което ме безпокоеше. Вече виждам съвсем ясно как да постъпя.
— Добре… — предпазливо промълви настрана Целителят, сякаш се обръщаше към стената.
— Утре ще се опитам да отделя цял час… Знаеш ли, вече си мисля дали да не те зачисля сред личните си помощници. Но още не съм решил как да го направя.
Лууб сви рамене и изпрати пациента до вратата.
— Това изцяло зависи от вас, Учителю. Моят дълг е да ви подкрепям с всичко, което е по силите ми.
Загледа се в едрия мъж, който крачеше към асансьора. „Още не съм решил…“ Ами няма и да реши, докато Лууб не го стори вместо него. Целителят бе вмъкнал идеята в съзнанието на Модо преди половин година, но все отлагаше осъществяването й. Засега не беше напълно уверен, че си струва да се озове толкова близо до Всеобщия слуга. Пък и имаше едно проблемче в Бюрото за лечебни изследвания, за което всеки ден отделяше колкото се може повече време.
Секретарката влезе и веднага започна да трака на клавиатурата. Лууб реши да се отбие долу, за да види какво е направено този ден. Заради пищните церемонии около посещението на Всеобщия слуга всекидневието в изследователската работа се обърка лошо. А отговорът на въпроса можеше да изскочи едва ли не всеки момент. Освен това той обичаше да проверява всяка насока в изследванията, сам търсеше вероятната полза от странични резултати, защото онези техничари просто нямаха и помен от творческо въображение!
В коридора Целителят се замисли. Дали Модо подозира, че е поставен под пълен контрол? Нещастникът беше същинско оплетено кълбо от опасения и колебливост. До голяма степен причината се криеше в начина, по който бе загубил родителите си още в детството. Много неща, които Модо се мъчеше да потисне у себе си, се проявяваха и до ден-днешен. Нито веднъж, дори като неясна догадка, той не успя да осъзнае, че нежеланието му да се превърне в официален вожд се дължи на страха да се нагърби с отговорността за всичко. Както и не би проумял, че измисленият от него образ на Гарома всъщност е собственият му облик, а единствената разлика помежду им е развитото от Модо умение да се възползва за свое благо от страховете и нерешителността си. Но само до определена граница.
Преди седем години Модо се натъкна на Лууб с молбата за „мъничко психотерапия за изчистване на две-три затрудненийца“, а вече беше пред прага на пълното разпадане. Лууб временно позакърпи бързо рушащото се здание на психиката му и го прекрои леко. В своя полза.
Неволно се замисли дали древните хора биха успели да помогнат по-сериозно на Модо. Ако се вярва на Устните предания, те тъкмо навлизали в Новата епоха и разработили такива методи в психотерапията, че извършвали чудеса в изменението и преизграждането на отделните личности.
Но в името на какво? Изобщо не направили сериозни опити да приложат тези методи за подразбиращата се цел, по-точно единствената цел, вложена във всеки метод — постигането на власт.
Лууб поклати глава. Ама че изумителни наивници са били древните! И колко от техните знания са безвъзвратно изгубени! Например понятието „свръх-аз“ оставаше в Устните предания на Гилдията на целителите само като неразбираем термин, нямаше дори намек за първоначалното му значение. А приложено по подходящ начин днес, то би могло да донесе огромна полза.
Но и мнозинството от сегашните членове на гилдията едва ли се отличаваха с по-малка наивност от праисторическите си колеги. Без колебание причисляваше към тях баща си и чичо си, който в момента оглавяваше гилдията. Още от деня, когато издържа последния изпит за влизане в гилдията и започна да си пуска брадичка-клинче като външен белег за принадлежността към нея, Лууб прозря изненадващата ограниченост в стремежите на своите колеги. Там, в родния му град, където според легендата Целителите на психиката основали своята гилдия, никой от членовете й не искаше от живота нищо освен да наложи властта си над живота на десетина или петнайсетина заможни клиенти.
Лууб се присмиваше на този стеснен кръгозор. За него беше ясна очевидната цел, която години наред колегите му просто не забелязваха. Колкото по-влиятелен е пациентът, изпаднал в пълна зависимост от своя Целител, толкова нараства и могъществото на самия Целител!
А центърът на властта се намираше на Столичния остров от другата страна на океана, тъкмо там реши да отиде Лууб.
Не беше лесно да осъществи желанието си. Строгите закони, забраняващи промяната на местожителството освен с официално разрешение, пет дълги години се изпречваха на пътя му. Но откакто негова пациентка стана жената на Пълномощника по свръзките в 47-ми окръг, задачата му изведнъж се облекчи. А когато Пълномощникът бе върнат на Столичния остров и назначен за Втори заместник на Слугата на свръзките, Лууб се премести там заедно със семейството му — вече беше незаменим.
