Уилям Тен
Господарката Сари
Тази вечер, докато се прибирах, видях на улицата две момичета; играеха с топка и припяваха стара момичешка песен. Душата ми падна в петите, кръвта буйно заудря в десното слепоочие и разбрах: ако ще светът да рухне, ще я чуя цялата!
Когато спряха с механичното си пеене, дойдох на себе си. Влязох в къщата и мигом врътнах ключа. Щракнах всички лампи — в коридора, в кухнята и в библиотеката. Обходих всички ъгълчета, докато успокоя дишането си. А после през процепите на миналите години нахлуха спомените…
Сариета Хон пристигна при мисис Клейтън от Уест Индия, когато почина баща й. Майка й беше единствената сестра на мисис Клейтън; бащата, служител в колониалната администрация, нямаше родственици. Затова и нямаше нищо изненадващо, че момичето се премести в Ненвил, в дома на моята хазайка. И точно толкова естествено я изпратиха в ненвилското начално училище, където преподавах аритметика и природознание, в допълнение към уроците по английски, история и география на мис Друри.
— Не съм виждала толкова непоносимо дете като тази Хон! — мис Друри връхлетя в кабинета ми по време на голямото междучасие. — Тя е направо изрод, безсрамен гаден изрод!
Изчаках да отшуми ехото, разглеждайки подчертано викторианските форми на мис Друри. Пристегнатите й в корсет гърди се люшкаха, а многобройните й фусти шляпаха по жартиерите докато нервно въртеше задник пред бюрото ми. Опънах се назад.
— Моят съвет е да не нервничите. Тези две седмици бях твърде зает и не ми остана време да следя Сариета. Самата мис Клейтън си няма деца и се отнася с нея като към съкровище. Ако накажете Сариета, както… както например Джой Ричардс миналата седмица… тя няма да го понесе. Училищното настоятелство също.
Мис Друри вдигна глава.
— Ако имахте стаж като моя, млади човече, щяхте да знаете, че отказът от пръчката е голям грях за лентяй като Джой Ричардс. Иначе ще стане същия боклук като баща си.
— Добре де, но не забравяйте, че настоятелството започва да се занимава с вас. И още — защо Сариета Хон да е изрод? Доколкото зная, тя е просто албинос; това е недостатък в пигментацията, случаен фактор на наследствеността, а не уродство. Хиляди албиноси живеят нормален щастлив живот.
— Наследственост! — презрително изсумтя тя. — Говняни глупости, това е вашата наследственост. Казвам ви, тя е изрод, изчадие на сатаната. Когато я накарах да разкаже за дома си в Уест Индия, тя изквака насреща ми: „Това не е за тъпаци!“ Ако в този момент не беше ударил звънецът, щях да й одера кожата.
И педантично хвърли око на часовника си.
— Междучасието свършва. По-добре проверете реда, мистър Флин. Струва ми се, че сутринта звънецът удари минута по-рано. И не позволявайте на тая пикла да ви се качи на главата.
— Няма да стане — и се усмихнах, когато тя хлопна вратата.
След минута нахлуха хлапаците. Започнах урока за делението на дроби с поглед към последния чин — там като закована седеше Сариета Хон. На фона на червеното дърво на библиотеката нейните белезникави миши опашчици и абсолютно бялата кожа придобиваха жълтеникав оттенък. Очите й, също леко жълтеникави, с огромни безцветни зеници под полупрозрачните мигли, дори не примигваха.
Май наистина си беше изрод. Невероятно голяма уста, уши под прав ъгъл спрямо главата, дълъг изгърбен нос, който почти докосва горната устна. В белоснежна строга рокля, която изобщо не подхожда на кльощавата й фигура.
Като свърших урока, отидох при нея. Седеше в горда самота.
— Защо не сядаш по-близо до учителската маса? — попитах с меден глас. — Така по-добре ще виждаш дъската.
Надигна се и леко се поклони.
— Благодаря ви, сър, но там е прекалено слънчево, а на мен ярката светлина ми вреди. На сянка се чувствам по-добре. Аз съм като от восък.
Стана ми неудобно от формалната точност на отговора й.
По време на урока по природознание усетих, че не откъсвам очи от нея. Под нейния немигащ, леплив поглед обърках нагледните помагала, учениците го разбраха и започнаха да си шепнат. Изтървах хербария с пеперуди, наведох се да го взема, когато чух трийсет детски гърла да проронват:
— Вижте, тя отново го направи!
Сариета Хон седеше в същата странна поза на вцепенение. Само дето косите й имаха цвят на кестен, очите й бяха сини, а устните и бузите — бледорозови.
Пръстите ми се впиха в надеждната опора на масата. Не може да бъде! Нима светлината и сянката могат да правят такива фантастични трикове? Не, не може да бъде! Забравил учителската дистанция, продължих да зяпам с отворена уста, а тя продължаваше да потъмнява и сенките около нея се разсейваха.
С треперещ глас опитах да се върна към пашкулите и ципокрилите. След минута забелязах, че лицето и косите й са отново чисто бели. И аз, и учениците нямахме обяснение, но урокът се провали.
— Същото направи и при моя урок — рече в столовата мис Друри. — Точно същото! По-точно на мен ми се стори, че е абсолютна брюнетка, с катранено черни коси, а очите й светят. Беше секунда след като тая мръсница ме нарече глупачка. И като грабнах показалката, веднага стана мургава брюнетка. О, щеше и да почервенее, ако звънецът не бе ударил минута по-рано…
— Представям си — казах. — Но при нейната външност всеки светлинен ефект би могъл да прави лоши шеги със зрението. Пък и не съм съвсем сигурен какво видях… В края на краищата тя едва ли е хамелеон.
Старата даскалица сви устни така, че станаха бледорозова линия връз набръчканото й лице. Надигна се и се надвеси над масата.
— Не хамелеон, а вещица, зная го! В Библията е написано да унищожаваме всички вещици и да изгаряме всичко тяхно.
Смехът ми отекна в училищното мазе.
— Хайде стига, осемгодишно момиченце…
— Точно така! Тя трябва да бъде унищожена, преди да е пораснала и да върши поразиите си. Повярвайте ми, мистър Флин, аз вече съм убедена. Един от моите прадеди е изгорил трийсет вещици в Нова Англия. Нашият род има нюх към тези долни твари. Между нас не може да има мир.
В благоговеен страх децата споделяха мнението на мис Друри. Започнаха да наричат момичето албинос „Господарката Сари“. От своя страна Сариета изобщо не възропта. Когато Джой Ричардс реши да прекъсне песничката, с която децата я съпровождаха по улицата, тя го спря.
— Остави ги на мира, Джой — рече в онзи забавен маниер, когато децата се правят на възрастни. — Аз наистина съм злата фея.
Джой наведе пъпчивото си лице, сви юмруци и се сля с малкия кортеж. Той я боготвореше. Винаги бяха заедно, вероятно защото и двамата бяха аутсайдери в това малко детско общество. Или може би защото и двамата бяха сираци — баща му едва ли някой би определил като баща. Често ги намирах унили, когато
