— Имате брат? И той ще ви прибере при себе си, вас и дъщерята ви? Какво благородство от негова страна! Как се нарича той? Джеронимо може да ви заведе чак при него, понеже познава повечето от лодкарите във Валто!
— Благодаря — отговори Луала, — зная колибата му.
Казвайки това, тя почна като Анунциата лакомо да яде супата си.
У старата Лозика, напротив, любопитството изглежда, бе задушило апетита.
— Не мога да си спомня, къде съм ви виждала — каза след минутно мълчание. — Забелязвам, че колкото остарявам, толкова паметта ми отслабва!
— Успокой се — каза тогава Джеронимо. — Аз ще ти кажа, къде си виждала госпожата: във Венеция, пред църквата Сан Марко. Познах я веднага!
Луала трябваше да употреби усилие над себе си, за да прикрие изненадата, която предизвикаха тия думи. Анунциата побледня и изтърва лъжицата си.
— Пред църквата „Сан Марко“! Ти имаш право, Джеронимо — прибави Лозика. — Да, там съм я виждала. Не седяхте ли винаги до един от стълбовете на църквата?
— За да искам милостиня; това е истина. Аз съм бедна — каза Луала, виждайки че е безполезно да отрича. — Но сега, когато моето малко съкровище се разболя, а аз вече нямам сили, нашата съдба е окаяна!
— Вярвам ви — каза старият рибар. — Знаете ли, какво говорят хората? Казват, че вие сте имали у дома си пълни чанти с картини и че нямало нужда да просите!
— О, Боже! — извика Луала, сключвайки ръце с гневно движение. Колко хората обичат да сплетничат за себеподобните си!
— Да, те разказват неща, които едва може да се повярват — каза жената на рибаря, която бе изяла супата си и бе се изправила до масата.
— Ще отида да приготвя лодката, — каза рибарят. — След един час ние можем да тръгнем!
— Не мислете, че ние ви караме да работите без нищо, понеже сме бедни — му каза старата просякиня. — Вие ще бъдете добре заплатен.
— Запазете си вашите няколко стотинки, бабо — отговори Джеронимо, напущайки стаята.
— Аз ще отида утре във Венеция с една пълна мрежа скумрии, — каза Лозика.
— Ако тя отиде да ни предаде — каза съвсем тихо, Анунциата загрижена.
— Ако вие поостанете, още, на драго сърце, ще ви дам по една риба — продължи Лозика.
— Вие сте една добра жена — отговори старата просякиня. — Горо е имал право, когато ни увери, че ние ще намерим съчувствие у вас.
— Кажете ми искрено — попита любопитната жена. — Това момиче истинска ваша дъщеря ли е?
— Какво ви кара да ми задавате този въпрос? Аз действително съм вече стара — каза просякинята смеейки се, — но на младини изглеждах като Анунциата, която ми е истинска дъщеря.
— Света Богородице, колко е чудно! — каза Лозика. — Тя е така красива, че човек би казал, че е от аристократически произход. Но това е едно предимство. Тя сигурно прилича тогава на баща си?
— Да, на добрия си баща — отговори Луала. — Бедният човек! Той почива в земята отдавна!
— Но какво може да прави това хубаво младо момиче във Валто?
— Тя ще върши работа, която е подходяща на нейната възраст. Ще плете мрежи. О, да знаете, колко е сръчна и работлива!
— Тя ще залинее във Валто — подзе Лозика. — Вярвайте ми мила, тази паланчица не е мястото, което и трябва. Тя още има страдалчески вид. Вие не трябваше да е водите през нощта тук.
— Горо не е винаги свободен — отговори Луала.
— Аз се чувствувам вече твърде добре — потвърди Анунциата.
— И не ще ли се върнете пак във Венеция? — попита бъбрицата.
— Не ми се вярва — отговори Луала. — Не ми се вярва. Колко време ще е нужно, за да стигнем в Брандоло?
— Ако вятърът е благоприятен, за четвърт час — каза Лозика. — Ще пресечете лагуните. Това е един път познат на старите лодкари, които пренасят зеленчуци в Брандоло. Казвате, че сте били във Валто.
— Не сме ходили там от седем-осем години! — каза Луала.
Най-сетне старият Джеронимо влезе.
Старата просякиня се зарадва, че се освобождаваше от този разпит. Анунциата се изправи обезпокоена от новата опасност, която ги заплашваше. Но образът на Марино изпъкваше непрестанно в нейното въображение, като пътеводна звезда в мрачната нощ, като утешител и съветник.
— Вече е пладне — каза старият рибар. — Направете по-добре една малка почивка. По обед слънцето е много горещо. Ние ще тръгнем вечерта!
— Благодаря — каза Луала зарадвана.
Старата жена действително считаше за по-добре да тръгнат късно за Брандоло или за Валто: рибарят не би могъл тогава да забележи тръгването на бегълците от последния пункт.
Лозика разстла едно легло и спусна завесите на прозореца.
— Разположете се както ви е удобно — каза тя, — и си отпочинете добре. Ще ви събудим, когато стане време.
Луала поблагодари на рибарката за грижите и от свое име и това на Анунциата. Джеронимо и жена му излязоха от къщата.
— Не забеляза ли нещо? — каза тя на съпруга си, щом излязоха вън.
Старецът поклати глава.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Има нещо, което ми изглежда мистериозно в тия две жени, каза тя. — Слагам ръката си в огъня, ако това момиче е дъщеря на старата просякиня. Те двете съвсем не си приличат.
42. Граф де Санта Рока
Когато Марино здрав и читав се прибра на кораба, забеляза с какво безпокойство ги очакват, него и д’Артенай. — Но вие се връщате сам! — извика Фалие.
— Така трябваше да се постъпи! — подзе Маринели. — Полицаите от палата на дожовете ни изненадаха. Храбрият д’Артенай се пожертва. Той отиде при Силвио Зиани. Дано нищо не му се случи!
— Срещнахте ли негъра? — попита Оргосо.
Маринели не може да схване смисъла на този въпрос.
— Горо ли? Какво желаете да кажете?
— Той ви е така предан. Скочи във водата и заплува към брега, понеже вярваше, че се намирате в опасност! — отговори Фалие.
— Тогава той е загубен! — извика Марино, изплашен. — Венеция е пълна с шпиони!
— Не зная… Когато размислих… започнах да подозирам… — започна колебливо Оргосо. — Нямам доверие в този негър.
— Как, вие го смятате способен да ни предаде?
— Неговата външност, неговото умилкване, всичко ми изглеждаше, че е предателско!
— Вие съдите погрешно, Оргосо!
— Дано така да бъде! — подзе последният. — Но ние ще видим тая нощ, кой от двамата ни има право.
— Научихте ли това, което искате да узнаете на всяка цена? — запита Анафесто.
— Да, узнах сега всичко, мои приятели! — отговори Маринели. — За нещастие страхувам се, да не заплатя това сведение с една скъпа жертва, д’Артенай дали ще се върне?
— Той е ловък и умен! — каза Граси. — Ще ни покаже, че е достоен да служи под вашите заповеди, Маринели. Вие знаете добре, че небето го закриля…
Фалие го прекъсна.
— Погледнете там! — каза той. — Не виждате ли множество лодки, които идат към Лидо?
— Сигурно са венецианци, които си правят разходки. Пет лодки са — каза Оргосо.
— Шест! — извикаха Анафесто и Граси.
