Тогава той се приближи до малкото прозорче и почука тихо на стъклото.
Анунциата, която спеше дълбоко, не чу нищо.
Горо почука по-силно, после като че ли се страхуваше да не бъде открит, хвърли изпитателен поглед наоколо.
— Кой е там? — попита един сух глас.
Негърът погледна зад себе си, забеляза главата на старата просякиня, която се бе показала през малкия отвор на вратата.
— Хе, хе, старо, отвори! — каза той, колкото бе възможно по-тихо. — Горо иска да ви говори.
— Какво виждам? Това е негърът! — каза просякинята.
— Бързо! Няма време за губене!
— Горо… Как, Горо, посред нощ ли? Какво се е случило? — каза старата просякиня през зъби.
После тя облече върху старческото си тяло изтърканата си мантия и слезе.
Едва отвори вратата и негърът се вмъкна в къщата.
— Горо търси Луала около църквата — каза негърът. — Всичко е открито. След няколко часа всичко ще бъде загубено.
— Света Богородице! — произнесе старицата. — Нашият благороден и смел Марино!
— Синьор дълго време не се върна на кораба, Горо скочи във водата и с плуване отиде на остров Сан Николо.
— Не те ще те намерят, ще те познаят! — каза старата ужасена.
— Това стана вече! Себастияно залови Горо и Горо се остави да го заведат при великия капитан.
— А Марино? Какво стана с Марино?
— Той е могъл да се завърне на парахода здрав и читав, както и капитан д’Артенай — отговори Горо бързо. — Никой не подозира присъствието на сеньор във Венеция! Горо е постъпил на служба при великия капитан.
— Ти с ума ли си, Горо? — попита Луала изненадана.
Негърът се засмя, оставяйки да се видят белите му зъби.
— Досега всичко върви добре — каза той. — Великият капитан има доверие в негъра. Горо е останал във Венеция.
— Сега започвам да разбирам какво искаш да постигнеш, но кажи ми какво е загубено?… — попита старата просякиня. — Говори, синко, кажи ми!
— Луала е извикала името на Бертучио тази вечер при залеза на слънцето! Горо е получил заповед да узнае кой е изпуснал този вик. Те знаят вече всичко, и без Горо, който…
— Кой може да ме е видял и чул? — прекъсна го старицата, изненадана.
— Никой друг освен Пиетро! — каза студено Горо.
— Лъже, проклетият негодник! Той не ме е чул, понеже се намираше в тълпата, докато аз стоях зад един стълб на църквата Сан Марко!
— Да, но Папалардо, търговецът на птици, е бил твърде близо до Луала! — подзе Горо.
— И той ме е издал на Пиетро? — попита просякинята.
— Последният го заговорил — отговори негърът, — и Папалардо му казал, че чул вик, който бил изпуснат от Луала.
— Той е толкова глупав, колкото и дебел, този бъбривец! — викна старата.
— Това не ще спаси Луала от карабинерите! — подзе Горо. — Пиетро знае още повече!
— О, Боже! Едно нещастие никога не иде само!
— Горо е успял да подслуша като се разговарят Пиетро и Себастияно, без те да го забележат. Пиетро се хвалеше, че ще спечели сто зекини на сутринта. Той бил проследил Луала и забелязал Анунциата в колибата. За всичко съобщил в палата на дожовете!
Старицата веднага започна да кърши ръцете си, обзета от страх.
В този момент Анунциата, която бе чула шепота в стаята, се показа на прага.
— Горо! — каза тя с развълнуван глас. — Какво се е случило?
— Нищо, мое съкровище, нищо. Успокой се! — каза старата, за да я успокои.
— Нека момичето и старата сеньора последват Горо — каза негърът. — Те трябва да тръгнат веднага! Да не се страхуват от нищо — добави той. — Синьор е на сигурно място. Хайде, да не губим нито минута!
— Ти имаш право, Горо, каза старата, още нерешителна. — Те ще дойдат скоро!
— Да тръгнем!
— Къде?
— Горо ще води!
Старата просякиня повлече младото момиче, което трепереше от безпокойство, покри я с едни стари дрехи и двете излязоха.
Луала затвори вратата зад себе си, после последва Горо, водейки своето протеже, за което се грижеше повече, отколкото за себе си.
Негърът се спря и се ослуша за момент. Не чу никакъв подозрителен шум наоколо. После слезе бързо до брега, скочи с пъргавината на котка в една стара гондола, която бе привързана там, и помогна на Анунциата и старата просякиня да се настанят вътре.
— Нека Луала и Анунциата се направят малки, колкото е възможно, за да не се виждат — препоръча Горо с нисък глас.
После той взе едно гребло, поставено надлъж в лодката от брега.
— Всичко върви добре — каза той, — нищо вече не може да ни издаде. Водата не оставя следи.
Внезапно старата просякиня показа с пръст към брега, осветен от светлината на кръчмата.
— Виж там! — каза тя на негъра. Те пристигнаха бързо! Виждаш ли сенките им, които се промъкват по дължината на къщите?
— Те са четирима — промърмори негърът. — Пиетро, Себастияно и други двама.
— О, Боже! — въздъхна Анунциата, обзета от ужас. — Те могат да ни видят!
— Охо! — избухна Горо в своя подигравателен смях. — Те пристигат четвърт час по-късно. Негърът е по-бърз от тях.
— Благодаря ти, Горо, че навреме ни предупреди. Тия тигри искаха да ни изненадат, както спим, гледай ги! Ето, виж ги, как се промъкват, проклетите шпиони!
— Гнездото е празно; птичките са отлетели! — каза Горо, смеейки се на полицаите, които се отправиха към напуснатата колиба.
Гондолата се отдалечаваше все повече. Бегълците пътуваха покрай големия остров Джудека, с многобройните вили.
— Успокой се, Анунциата, успокой се — каза старата на момичето, което трепереше от студ и страх.
Тя го покри с мантията си.
— Ние сме спасени сега. Те не ще ни достигнат вече.
— Къде ще избягаме? — попита момичето.
— Колкото е възможно по-далече — отговори Горо. — В Джорджия!
— И кога смяташ да се завърнеш във Венеция? — каза просякинята учудена.
— Утре по обяд! — отговори негърът.
— Не познавам никого в Джорджия, — каза старата.
— Толкова по-добре! Горо познава там един добър лодкар!
— И ти искаш да ни заведеш при него?
— Той ще вземе Луала и Анунциата в своята лодка и ще ги отведе по-далече!
— Къде?
— В Брандоло, а оттам на континента!
— Щом стигнем там, казваш, ще чакаме?
Негърът поклати глава.
— Не — каза той. — Те не трябва да чакат, а да продължат пътуването си! Луала има ли пари?
— О, Свети Марко! — извика старата, вайкайки се, — аз оставих всичко в колибата си, тъй като нашето бягство бе така непредвидено и бързо. Тия негодници ще ми вземат парите. Те ще си ги поделят!
