— Ти идеш от Тулон?
— Да.
— Когато напусна Тулон, Маринели намираше ли се още на галерата, или…
— Горо не го видя, отивайки на пристанището. Неговото място беше празно! Казаха на Горо, че е успял да избяга.
— Избягал ли? — попита Силвио Зиани. — Но сигурно е изкупил своята дързост?
— Паднал е убит и изчезнал по този начин — отговори лукаво негърът.
— Ти си първият, който ми носиш това известие — каза Зиани зарадван — и за да не кажеш, че съм те оставил да си отидеш с празни ръце, ето — добави той и хвърли кесията си на негъра. — Вземи, това е за тебе!
Негърът се хвърли алчно върху пълната със злато кесия и я запрехвърля в ръцете си като че ли не смееше да вярва на очите си.
— Горо не се е излъгал, съдейки за великия капитан. Той знае да възнагради един добър слуга.
— Видя ли офицера, който беше тук преди малко?
— Не, не видях гостите на сеньор! Горо вярваше, че знае всичките. Синьор ще вземе ли Горо на служба?
Горо протегна черната си ръка към капитана, който гледаше втренчено роба, като че ли бе изненадан от такава смелост.
— Великият капитан не трябва да се страхува. Цветът на кожата му не ще се промени.
— Ти си един непоправим негодник, но аз ще направя един опит с тебе — каза Силвио, още размишляващ.
— Синьор не ще се разкайва, — каза Горо със доволна усмивка. — Това ще бъде в негова полза. Горо е сигурен, че за един месец ще стане довереник на сеньор!
— Чуй още нещо, — каза офицерът на карабинерите, — преди да сключим нашия договор. Ако те уловя в предателство против мен и приятелите ми или те видя да си въвираш носа, където не ти е работа, ще те обеся на първото дърво.
— Това не е хубаво нещо, но ще го приема. Синьор знае да взема мерки. Във всеки случай, това не е така лошо, както да бъдеш обесен на една бесилка.
— Ще ти дадем по двадесет зекини на месец.
— Съгласен. Обаче, благородният сеньор не ще направи лошо, ако каже своите условия, понеже Горо не приема пари за нищо. Ако великият капитан плаща добре, Горо ще служи добре.
— Ти трябва да стоиш винаги край мен!
— Ще бъда телохранител на сеньор. Това се разбира. Синьор е много затлъстял от стриди и кипърско вино.
— Твоята работа е да мълчиш, да ме слушаш и да ми прислужваш.
— Това ли е всичко, велики капитане?
— Малко по малко ще узнаеш останалото.
— Добре. Сега е ред на Горо — каза негърът. — Горо също ще постави условия.
— Ти си един безочливец!
— Условия за условия. Така, първо, сеньор трябва да има доверие у Горо!
— Щом те видя на работа, може би!
— Освен това, сеньор трябва да се погрижи, щото името на Горо да бъде заличено от списъка на осъдените на смърт, написан върху палата на дожовете. Може да хрумне на някой полицай да застреля Горо като някое куче, Горо не ще може да изпълнява заповедите на сеньор и договорът е свършен.
— Успокой се. Никой не ще бутне нито косъм от главата ти.
— Още нещо! — подзе робът. — Нека сеньор не се изненадва, ако види, че неговият кредит и могъществото му растат от ден на ден. Ако Горо бе останал при Маринели, Маринели щеше да бъде свободен и щеше да стане дож след една година, или Горо би загинал на ешафода.
— Охо! — извика Силвио Зиани, развеселен. — Ти имаш голямо мнение за себе си, черни дяволе.
— Синьор ще узнае на какво е способен Горо, когато му каже своите заповеди. В този момент внезапно един слуга влезе в залата.
— Господарю, управителят на Сан Марко! — съобщи той.
Силвио Зиани стана и се отправи към вратата.
— Влезте, уважаеми Тадео Моро. Какво ви носи при вашия приятел?
— Едно събитие, толкова важно, колкото и мистериозно! — каза бързо висшият, чието лице изразяваше голямо вълнение…
— Какво се е случило? Седнете, моля ви!
Тадео Моро хвърли един недоверчив поглед върху негъра.
— Тоя роб постъпи на моя служба — каза Зиани. — Той ми донесе новината, че Маринели е загинал от ръката на правосъдието, при опита му да избяга.
— Слушайте — каза управителят. — Не разбирам нищо от тия събития, които се случиха пред мене!
— Какви събития? — попита началникът на карабинерите. — Не се ли касае за чуждия офицер, който настоява, че е дошъл по държавна работа? Останахте ли при него?
— Да, и то по такъв начин, че не можеше да ни убегне! Малатеста и Фоскари го придружаваха от двете страни; Бордено и аз го следвахме и Сима вървеше пред него, когато се отправихме към гондолите!
— Качи ли се той с вас?
— Когато пристигнахме на Пиацета, той намери лодката си, която го очакваше.
— И качи ли се на нея?
— Естествено. Ние дадохме заповед на нашите гондолиери да го следват отблизо… Тогава аз станах по-недоверчив. Едно зловещо предчувствие обзе духа ми.
— Вие ме ужасявате, Тадео Моро! Офицерът бе запазил своята веселост.
— Искате да кажете, че той е играел някоя комедия? Но какво може да търси той тук, във Венеция?
— Ние го придружихме до Лидо! Нашите гондоли минаха край остров Сан Николо и се впуснаха в открито море, когато забелязахме съвсем близо до нас един закотвен кораб, който по строежа си напълно прилича на нашите. Тогава разгледахме морето на всички страни, мислейки, че ще намерим някой друг кораб, но не открихме нищо. Фоскари попита чуждия офицер къде се намира корабът му, за да узнае къде ще бъде приета делегацията, но офицерът ни посочи с пръст венецианския тримачтник!
— Това е чудно! Един френски офицер на венециански кораб!
— Моето недоверие порасна. Забелязах, че чужденецът внезапно пошепна няколко думи на гребците си, които дотогава равнодушно издигаха и потопяваха във водата греблата. Ние се приближихме до кораба. До оградата, която бе украсена с позлата, стояха пет или шест души, облечени като благородници. Те носеха къси кадифени мантии и имаха шапки с черни пера. Двама от тях, които можах да разгледам по-добре, ми се сториха венецианци…
— Как? Вие сигурно сте сгрешили, благородни Тадео Моро…
— Давам ви дума, че така беше — отговори енергично последният, даже ги познах: бяха Фалие и Оргосо!
— Предателство… един заговор, подклаждан от Франция? — извика Зиани.
— Слушайте — продължи управителят, — ние се приближихме до кораба. Вълните бяха големи и забавяха нашите гребци. Напротив, моряците от лодката на чужденеца бяха удвоили усилията си и ни отминаха далеч. Аз захванах да насърчавам моите хора, но бе вече твърде късно! Офицерът се бе изкачил вече на кораба. Веригите на котвите се заиздигаха бързо… Той ни поздрави и неговият жест ми се стори ироничен. Същевременно големите платна се опнаха и корабът пое в открито море преди да го достигнем.
— Това не е заминаване. Това е бягство! — каза Зиани.
— И сега, какво мислите за случката с отрязаната глава и двамата чужденци? — добави Тадео Моро мрачно.
— Съвпадението е чудно — каза Зиани. — То е необяснимо. Сигурен ли сте, че сте познали Фалие и Оргосо?
— Не знаете ли, че те са на страната на Недоволниците? — подзе Тадео Моро. — Те не присъстваха
