е на острова на гробовете и гробницата от Сан Николо. Гробницата на сеньора Маринели се намираше лесно, но сега има само една купчина пръст.
— Разбирам! Колко сте сръчен!
— Знаете, прочее, защо са ме избрали управител на Сан Марко!
— Да — подзе капитанът на карабинерите, — вие изпълнявате длъжностите на вашето високо звание с изумителна мъдрост.
— Успокоихте ли се сега, уважаеми Зиани? — подзе Моро.
— Да, малко — отговори великият капитан. — Ето още една тайна погребана завинаги. Обаче, внезапният вик, нададен тази вечер, още ме безпокои. Негърът трябва да ни достави някои осветления по тоя повод.
Горо, който подслушваше, изтегли главата измежду растенията.
Великият капитан стана и влезе в залата. Той забеляза негъра, сгушен в един ъгъл, преструвайки се, че спи.
— Ей, негре! — му извика Силвио Зиани. — Струва ми се, че спиш, юнако!
— Горо не спи, освен когато има време!
— Ела насам. Утре рано ще отидеш при моя ковчежник, който ще ти заплати стоте зекини, които заслужи!
— Благодаря, велики сеньоре — каза Горо.
Негърът се приготви да целуне ръка на великия капитан.
— Стой! — спря го грубо последният. — Вие, черните, сте мръсни! Слушай ме добре! Ще ми изпълниш една втора поръчка! Ще призовеш на помощ цялото си изкуство, всичките си способности, за да успееш! Освен това изисквам да пазиш в пълна тайна заповедите, които ще ти дам!
Негърът направи един жест, който означаваше: не се безпокойте, зная вече!
— Сега, отваряй си добре очите и ушите! — каза великият капитан. — Беше ли днес на Пиацета, в момента на екзекуцията?
Горо поклати утвърдително глава.
— Чу ли този вик, който се разнесе над площада? — подзе Зиани.
— Горо чува всичко и вижда всичко! — отговори негърът.
— Какъв беше този вик? — попита го капитанът.
— Бертучио!
— Знаеш ли кой го каза?
— Това е много просто — отговори Горо. — Една жена викаше своя любовник, когото бе забелязала в тълпата! Жените са много влюбчиви, особено когато застареят.
— Това е било жена, казваш ти, която е изпуснала този вик? И тъй, интересувам се да зная коя е била тази жена! Натоварвам те да я откриеш!
— Това ли е всичко? — запита той.
— Докато търсиш тази жена в улиците на бедните квартали, ти можеш да ми направиш същевременно и една втора услуга! — каза Силвио Зиани.
— Всичко, каквото сеньор ще иска. Нали той ни заплаща добре! — отговори Горо зарадван. — Синьор не ще каже, че Горо хвърля зекините на вятъра.
През това време Тадео Моро бе застанал настрана и разглеждаше негъра със скръстени ръце.
— Спомням си — подзе Силвио Зиани, — че ти бе замесен в някои събития, които се разиграха на остров Сан Николо!
— Синьор ми припомня най-страшния час от моя живот! На този остров Сан Николо Горо бе ранен от един карабинер и щеше да умре.
— Спомням си — каза Силвио Зиани, — това се случи в къщата на един стар рибар, Андрея Фарсети. Той загуби живота си. Познаваш ли дъщеря му?
Негърът се усмихна.
— Това ли иска сеньор да знае! — извика Горо. — Кой не познава красивата Анунциата от остров Сан Николо!
— Трябва да намериш едно младо момиче — подзе Зиани, — в една от колибите край канала Фузина, и…
— Горо разбра вече — прекъсна го негърът. — Благородният сеньор иска да каже, че красивата Анунциата се крие в една мизерна колиба като някой хубав бисер в тинята!
— Промъкни се там — подзе Зиани, — и разбери дали това момиче е дъщерята на рибаря!
Негърът направи утвърдителен знак с глава.
— Великият капитан — добави той, вземайки горделива поза, — ще ме намери до леглото си при своето събуждане и готов да отговаря на неговите въпроси!
Тадео Моро пристъпи към своя стар приятел и му стисна ръката, за да се сбогува с него.
— Вие ще направите един превъзходен лов, благодарение на вашия негър! Лека нощ, Зиани!
41. Бягството
Тъмна нощ бе покрила със своя воал лагуните и каналите.
Старата просякиня отдавна се бе прибрала в своята къщурка до канала Фузина.
Тя се бе промъкнала с тихи стъпки в жалкото си жилище, за да не смути съня на Анунциата. Отиде до леглото й като констатира, че болната девойка мирно спеше, се изкачи, успокоена в своята стая, за да отпочине и тя.
Анунциата сега бе закрепнала. Треската напълно бе изчезнала. Старата просякиня можа да й съобщи без страх, че храбрият й кандидат е дошъл във Венеция и я е гледал развълнуван, горящ от страст през малкото прозорче на колибата…
Радостта, че Марино и е останал верен и че скоро ще го види, й спомогна за бързото оздравяване.
Понякога нейното чело се помрачаваше при мисълта, че не може нито да го види, нито да му говори.
Тогава старата я утешаваше, както можеше.
— Времето на раздялата скоро ще се привърши — й казваше тя. — След няколко дни, а може би и след няколко часа ти ще бъдеш в обятията на красивия и благороден Марино! Ако беше видяла колко нежност, колко искрен пламък се съдържаше в погледа му, когато те виждаше бледа и слаба, лежаща върху леглото… Този момент ще настъпи и старата Луала ще трябва да предаде своето съкровище на скъпия Марино!
На тия утешителни думи младото момиче отговаряше като целуваше загрубелите ръце на бедната старица.
— Никога, за нищо на света — й викаше то, — не ще забравя тая, която ме е обичала като майка, закриляла ме е, грижила се е за мен, спасила ме е…
— Старата Луала, — отговори просякинята, — не те крие и пази, освен за да те предаде здрава и читава в ръцете на храбрия Марино. Ако нейното желание се осъществи, това ще бъде най-голямата й отплата!
Вечерта, която последва екзекуцията на Бертучио, Анунциата, още слаба, не бе могла да дочака връщането на покровителката си и си бе легнала рано.
Бе настъпило полунощ, когато старата Луала се прибра.
Гробната тишина и пълната тъмнина цареше в уличката. Само от една отдалечена кръчма, през замърсените стъкла на прозорците проникваше бледа светлина и долиташе шум, причиняван от неколцина пияни.
Внезапно един човек се появи на уличката и се задвижи с дебнещи стъпки покрай къщите. Той не влезе в кръчмата, нито посмя да надникне в нея. Продължи пътя си, докато стигна до колибата на просякинята.
Стигайки там, той се спря и се ослуша. Само бялото на очите му се забелязваше в гъстата тъмнина. Когато човекът, който не бе никой друг освен Горо, разбра, че никой не го наблюдаваше наоколо, се приближи предпазливо до ниската врата, която служеше за вход на колибата. Тя бе затворена с дълго желязо отвътре!
