— Осемдесет обслужват галерите и бързоходните кораби. Укрепленията разполагат също с толкова. Държа точна сметка за разходите както и за извършените работи. Вие ще бъдете учуден, Маринели, при вида на вашето грандиозно дело, на вашия остров, станал град!
— Имате ли новини от негъра?
— Нищо ново не е проникнало от Венеция на острова!
— Построен ли е фар на върха на хълма?
— Да, но още не е довършен. Обаче, от него се вижда голяма част от морето и се забелязват платната на корабите, плаващи в открито море.
— Галерите и бързоходните кораби имат ли вече екипаж?
— Всички правят ежедневно в залива упражнение под ръководството на Фалие.
— А прислугата за оръдията?
— Д’Артенай е натоварен да обучава хората, избрани за тази работа.
— Те положиха ли клетва?
— Те са духом и телом предани на граф Санта Рока, когото наричат крал на острова!
— Името звучи наистина добре — каза Маринели, усмихвайки се. — Висшият съвет на Венеция ще бъде много изненадан, ако узнае, че този граф и Марино са едно и също лице. Сега, приятелю, разгледай забележителностите на Рим, но върни се скоро в Санта Рока. Съобщи на нашите приятели, че идването ми ще стане след няколко дни.
Когато Оргосо се сбогува, Марино се приближи до отворения прозорец и погледна към парка, който се забулваше в здрача и тук-таме изпъкваха със своята белота някоя мраморна пейка или някоя статуя…
Той се замисли за баща си, за гигантското си дело, за двубоя, който се готвеше да започне срещу могъщия съд на Венеция. Неговите планове учудили папата. Той смяташе да изпълни, заедно с шепа хора, това, което мощният папа смяташе неосъществимо с тридесет хиляди войници.
Не беше ли станало чудото възможно?
Всички кораби на Венеция трябваше да минат в открито море покрай неговото островче. Той можеше от този непревземаем пункт да командва цялото Адриатическо море и да държи в респект господстващия град на Средиземно море!
При тази мисъл, гърдите на младия мъж се изпълниха с гордост. Неговите очи блеснаха с тъмен блясък. Виждаше се така близо до целта си: да накаже виновниците за престъпленията им…
Внезапно радостна светкавица озари замисленото му лице. Забеляза, че под прозорците, между розовите храсти, се разхождаше Мадлена, очарователната племенница на папата, която под бледото отражение на луната оприличаваше на някоя фея…
Тя бе дошла да подиша чист нощен въздух и се движеше по алеята, където се чуваше шумоленето на листата и струенето на водата, която бронзовите лъвове изхвърляха в басейна през широкоотворените си уста.
— Тя е чудно красива — казваше един вътрешен глас на Марино, — който следеше жадно вълшебната сянка, виждаше нейните разкошни къдри, правилно закръглените й рамене, царствената й походка… — Това е най-красивата жена на земята! Тя люби, Марино! Люби те страстно! Отърчи при нея, тя те очаква! Нарочно е избрала този късен час за разходка в градината. Въздиша нетърпеливо за момента, когато ще я вземеш в обятията си, ще я притиснеш до себе си, ще поставиш твоите устни върху нейните, ще вкусиш заедно с нея последното удоволствие…
Марино още се колебаеше…
Стори му се да чува как една дълбока въздишка се изкачва до него.
Мадлена бе седнала върху една пейка, покрита с мъх, която се гушеше всред разцъфналите храсти. До краката й бе поставена една малка мандолина, забравена от нейната почетна дама.
Тя побутна кордите, накара ги да прозвучат в една нежна мелодия, като че ли искаше чрез музика да открие чувствата си!
Марино не можа повече да устои на напора на своето сърце и на чара на тази мелодия. Той слезе…
Напредна в градината, като погледна наоколо да не следи някой…
Дълбоко мълчание царуваше наоколо. Само акордите на мандолината се разнасяха с техните чаровни тонове.
Внезапно Мадлена изпусна лек вик…
Мандолината бе изведнъж прекъсната…
— Кой е там? — попита тя изненадана. — О, това сте вие, граф Марино! Изплашихте ме.
— Искрено съжалявам, сеньорита — каза той. — Желая само да коленича пред вас и да ви се възхищавам в нямо съзерцание… Но шт! Струва ми се, че чух стъпките на вашия баща, излизащи от палата.
— Имате грешка, граф Марино — каза Мадлена. — Моя баща е напуснал Рим преди няколко часа, за да даде заповед на войските да се върнат назад. Той не се сбогува с вас понеже се надява да ви намери тук преди завръщането си…
— Вие сте много добра, сеньорита, обаче, дългът ме зове скоро да напусна Рим!
— Защо мислите от днес за часа на тръгването, графе?
— Имате право, Мадлена, да живеем с настоящето — каза Марино и хвана ръката на гордата римлянка.
Мадлена се обърна.
— Какво правите, сеньорита? Не желаете ли да чуете думите ми? Защо отбягвате погледа ми?
— Не ме питайте повече, Марино. Не чувствате ли, колко ме карате да страдам?
— Вие ме обичате, Мадлена, кажете само тази дума. Вие ме обичате? — попита Марино, обзет от страст и падайки на колене пред красивата съблазнителка.
— Станете, Марино? Ако ни видят!
— Не се страхувайте, ние сме сами! О, останете, Мадлена, останете.
— Оставете ме да избягам, Марино, чувствам, че е време!
— Не ще те оставя да си тръгнеш. Ти трябва да бъдеш моя — усмихна се Марино, забравил се в страстта си. — Остани! Заклевам ти се. Ти се червиш, трепериш. Отговори ми, поне с усмивка, с поглед…
Марино стисна ръката й, после обви ръце около нея и я притисна до задушаване към своята гореща от страст гръд.
Минутите течаха бързо. Полунощ бе преминала, когато двамата любовници излязоха от увлечението, което ги бе взаимно обвързало.
Марино поведе Мадлена, бледа, с разбъркани коси, през алеите на градината.
Чертите на нейното лице още издаваха една неописуема страст.
Тя обичаше в Маринели не само красивия и снажен мъж, но и мъжът, уважаван както от големците, така и от народа!
Кога стигнаха под големия портал на палата, венецианският герой докосна устните си до ръката на Мадлена.
— Желаете ли да ме заведете утре в Корзо, Марино? — го запита тя от радост при мисълта, че ще вземе част от почестите, които народът указваше на Маринели. — Моят баща е далече от Рим и вие ще бъдете мой кавалер!
— Аз съм много признателен на Мадлена Боргез за честта, която желае да ми засвидетелствува — отговори героят. — Ще бъде едно незабравимо удоволствие за Марино Маринели да седне в колата на най- красивата и най-знатната сеньорита в Рим.
— Ще говорят дълго време за Корзо, — каза тя с усмивка. — Племенницата на папата още не е виждана седнала край един чужденец. Тя ще го направи утре, едно изключение за тогова, когото папата е издигнал до графското звание и е избрал за свой любимец. Лека нощ, граф Марино! До утре!
Корзо, тази голяма, алея на Рим, която започва от Пиаца ди Венеция и стига до Пиаца дел Пополо, и
