Среднощни тайни

Стела бе казала на Джоана, че Бен дори я питал дали тя е негова дъщеря и се съмнявал в това. Той не настоял да се върнат у дома, защото Стела го заплашила да разкрие всичките му мръсни тайни пред приятелите му, съседите и дори пред закона. Стела твърдеше, че Бен държал на реномето си и толкова силно се плашел от възможен скандал, че ги оставил на мира и дори никога не се опитал да се свърже с тях.

Джини си спомни болката в думите на своята приятелка: „Винаги ми е било казвано, че баща ми нито ме обича, нито ме иска и знам, че никога нито ми е писал, нито е пожелавал да се върна при него. Но ето писмата му до мен и майка ми, които доказват, че това не е било истина. И ако мама ме е лъгала за тези неща, може би тя ме е излъгала и за другите. Трябва да разбера защо мама го е напуснала. И защо татко й е разрешил да ме вземе и задържи далече от него. Трябва да науча истината, Джини, трябва да я разбера в Америка, в Тексас, и то колкото е възможно по-скоро. И ако татко е бил жесток, трябва да намеря начин да му отмъстя. А ако е невинен и обвиненията на мама са лъжа, тогава трябва да му съобщя истината за мен и за нея“.

Смъртта на Джоана бе сложила това бреме на нейните рамене. Джини се безпокоеше как ще реагира Бен на неочакваното „завръщане“ на Джоана. Притесняваше се какво ще си помисли осиновеното момче. Беше дала прибързано обещание пред Джоана в пристъп на слабост и съчувствие. Беше напуснала Форт Смит в момент на паника и душевни терзания. Сега осъзнаваше, че би трябвало да тръгне за Колорадо и да потърси баща си, а не да идва тук, да провежда частно разследване и да наказва бащата на най-добрата си приятелка. Но вече нямаше избор и трябваше да продължи с безразсъдния си замисъл, защото сумата, оставена й от Стив бе почти похарчена. А не можеше да остане в Джексбъроу, за да спечели пари за придвижването си на Запад.

Тя се огледа. Погледът й се спря на сградата, наричана „Стария Форт Ричардсън“, от която войниците бяха евакуирани. Градчето беше шумно, но застроено с великолепни къщи от варовик. Повечето от хората сигурно се бяха препитавали с обслужването на войниците, които неотдавна се бяха изтеглили оттук, а сега се грижеха за типове с най-съмнителни намерения. Вече беше успяла да чуе разкази за индиански набези, от които кръвта й се смръзваше и се чувстваше щастлива, че съвсем скоро ще отпътува. Разбираше, че тъкмо близостта до индианската територия и скорошните бунтове са мотивите за разкриването на Форт Белнап и предстоящата реконструкция на Форт Ричардсън, който се намираше на около миля извън града. Наистина, щеше да бъде щастлива, когато напусне този град.

Късно на следващия ден дилижансът спря в далаското депо. Джини взе чантата си и се отправи към един малък хотел, като се надяваше, че е евтин и чист. Увери се, че е права и въздъхна с облекчение. Въпреки прашните си и измачкани дрехи, тя реши да вечеря, преди да се изкъпе, защото не можеше да влезе в салона за ядене с мокри кичури — съхнеха с часове.

След чудесното ядене тя се приближи към администратора на рецепцията и го попита познава ли човек на име Бенет Чапман.

— Собственик е на ранчо наблизо — поясни тя.

— Да, мис Чапман, това е един фин джентълмен. Да не сте му роднина.

— Да. Ще ви помоля утре да ме упътите за ранчото му — дори служителят да беше запомнил името, под което се бе представила, едва ли щеше да изглежда странно, че тя се нуждае от упътване, защото Джоана беше напуснала Далас на двегодишна възраст.

Мъжът се усмихна:

— Мистър Чапман ще бъде в града сутринта за неделната служба в църквата малко по-надолу по улицата. Можете да се срещнете с него там, а можете и да изпратите чрез пастора бележка до него да ви посети тук.

— Благодаря ви за информацията, сър, много ми помогнахте. Лека нощ.

Джини се къпа дълго и старателно изми светлокафявата си коса. Искаше да изглежда по най-добрия възможен начин за срещата, което нямаше да е лесно с обикновената памучна рокля, която беше запазила специално за случая.

И докато се разхождаше из стаята, осъзна, че в мислите й отново се беше наместил Стив Кар. Толкова много ги разделяше — и не само разстоянието. Може би никога вече нямаше да се срещнат и тя така и нямаше да узнае дали не бе сбъркала в преценката си за него. Може би той никога нямаше да стане от онзи тип мъже, които се женят и привързват към дома. Кой знае, може би единственото, на което този мъж бе способен, бе работата му, съчетана със самотното съществуване, което си бе наложил. Беше толкова сложен и противоречив човек: добър и лош, силен и слаб, раздаващ се и непристъпен, нежен и твърд. Защо не искаше да отпусне душата си достатъчно, за да може тя да…

„Спри да се заблуждаваш, Джини, най-вероятно никога няма да разбереш къде е.“

В неделя сутринта тя грижливо се облече. Беше изплашена, неспокойна и гледаше с неохота на перспективата да се представя за Джоана. За пореден път изпита съжаление, че не бе използвала парите на Стив за пътуване до Колорадо, но после махна с ръка, вече беше твърде късно. Поне приличаше доста на Джоана и знаеше достатъчно за живота на най-добрата си приятелка, за да разчита да заблуди Бенет Чапман и другите в Далас. Трябваше по някакъв начин да намери пари, за да издири Метю Марстън. Предупрежденията в последните му писма я караха да се въздържи да му телеграфира в Колорадо Сити. Беше без изход: или трябваше да се превъплъти в Джоана, или… какво?

Джини отиде пешком до църквата и избра място по-назад. Някои от присъстващите я погледнаха, други се усмихнаха или просто кимнаха. Усети, че едновременно я е страх да поеме дъх и цялата трепери. Един мъж от другата страна на пътеката поздрави свой приятел, който току-що беше влязъл. „Здравей, Бен“, чу го тя да казва.

Джини се напрегна и се вгледа по-внимателно. Това можеше да се окаже нейната… цел. Мъжът беше добре облечен. Изглеждаше добре и беше сам. Косата му — смес от черно и сиво — бе добре вчесана. На ръст бе малко под шест фута и доста набит. Не би се изненадала, ако това бе Бен Чапман, защото този човек бе съумял да създаде огромно ранчо за отглеждане на добитък в дивата пустош, водейки битки с индианците, суровото време и другите опасности. И докато новодошлият оглеждаше присъстващите, тя успя да забележи, че очите му са кафяви, а усмивката му приятна. Челото му беше набраздено, а покрай изразителните му очи се виждаха безброй бръчици. Ако това бе човекът, който тя търсеше, Джини не можеше да реши от какво са те: от четирийсет и деветте му години, от непрестанната работа под слънцето или от изживяна болка. Защото дори един суров и студен човек, според нея, би трябвало да носи белези от трудностите и загубите, които Бенет Чапман би трябвало да е изживял.

Двете по-възрастни жени до нея си разменяха книжката с църковни песни по време на службата. Но когато започна проповедта, на Джини й се прииска да избяга от църквата. Последното нещо, от което имаше нужда днес, бе проповед на тема Десетте божи заповеди, които предупреждаваха срещу кражбата, лъжата, изискваха да бъдеш милостив, да уважаваш баща си — все неща, които скоро щеше да наруши. Но издържа стоически до края на службата.

Джини бързо излезе навън и започна да наблюдава хората, които си тръгваха. Някои от тях спряха и я поздравиха, но тя само им благодари, без да окуражава явните опити за разговор. Вслушваше се в имената и скоро разбра, че мъжът, който я интересуваше, е наричан от някои „Бен“, а от други „мистър Чапман“. Сърцето й биеше панически. Не знаеше дали устата й ще се отвори и дали краката й ще се помръднат. Щеше ли гузната й съвест да се изпише на лицето й, в погледа й? Трябваше да си припомни колко важна е задачата и успешното й изпълнение за Джоана и нея самата. Когато той се отправи към каретата, за да си тръгне, Джини се приближи до него и го запита:

— Вие ли сте Бенет Чапман, сър?

Мъжът свали крак от стъпалото, на което бе готов да се качи и се обърна с лице към нея. Въпросителният му поглед се заби в нейния.

— Да. С какво бих могъл да ви помогна?

„Бъди пряма, семпла и бърза, Джини.“

— Аз съм Джоана. Току-що пристигнах от Англия. Мама е мъртва. Исках да се срещна с баща си.

Мъжът беше толкова изумен, че не можеше да проговори. Той я гледаше така, сякаш се страхуваше да повярва на очите и ушите си. След малко кафявите му очи се стоплиха и навлажниха.