— Ти си Джоана? Моята скъпоценна загубена Джоана?
Тя се насили да отговори:
— Да, сър, това съм аз! — Тя видя, че той я оглежда от главата до краката. — Моля ви да ме извините за външния ми вид, но загубих вещите си по време на пътуването. Тази семпла рокля беше единственото, което можех да си позволя. — Той продължаваше да я гледа и мълчанието му започваше да я изнервя. — Съмнявате ли се, че съм дъщеря ви?
— Разбира се, че си моята Джоана. Колко много приличаш на майка си.
Тя не долови очакваната омраза в мекия му поглед, нито неодобрение в задавения от емоциите глас. И все пак опита:
— Лошо ли е това?
Успокои се, когато Бен й се усмихна и завъртя отрицателно глава. Не знаеше как точно да реагира, когато той я прегърна и щастливо се засмя. Почувства се неловко, когато я отдръпна на една ръка разстояние и с любов я огледа отново.
— Детето ми, най-сетне си у дома. Страхувах се, че никога повече няма да те видя, просто не знам какво да кажа. Това е такъв шок. И такава прекрасна изненада.
Изглеждаше искрено щастлив и развълнуван.
— Надявам се, че е така, татко. Аз просто не знаех къде другаде да отида. Свърших парите. Моето семейство е тук! Добре дошла ли съм?
Бен се засмя и отново я прегърна.
— Да, да, момичето ми. Исках да се върнеш от мига, когато майката ти те открадна преди толкова време.
— Открадна ли ме?
Бен се огледа и предложи:
— Нека говорим у дома. Толкова много неща имаме да си казваме.
— Отседнах в хотел „Клемс“. По-добър не можех да си позволя.
— Но ти идваш с мен у дома, нали? Моля те!
Това беше последният й шанс да се откаже от играта.
— Аз…
— Разбира се, че идваш. Ти си единствената ми дъщеря. Сега ще приберем нещата ти и потегляме — той отново я изгледа от главата до краката. — Станала си една прекрасна млада жена, Джоана. Толкова съм горд с теб и толкова щастлив, че се върна. Почакай, докато се видиш с Нан и Стоун. Те няма да повярват на чудесната новина.
Тя се престори, че имената нищо не й говорят.
— Оженили сте се повторно?
— Не, не — отвърна той бързо. — Нан е моята икономка, а Стоун е осиновеният ми син, осиновен още от времето, преди да те отнемат от мен. Разбира се, че не можеш да помниш Нан и брат си — ти беше само на две години, когато Стела ме лиши от единствената ми дъщеря… Какво ти е разказвала за мен? — смени той рязко темата.
Джини прецени, че изглежда загрижен и малко изплашен.
— Много малко, татко. Не обичаше да говори за вас и за миналото, не го правеше дори с мен.
— Спомена, че се е поминала.
— Да, през февруари, след простуда. Използвах малкото пари, които ми останаха от нея, за да пристигна в Америка. А дотук се добрах с керван от фургони и дилижанс. Беше ужасно, но ще ти разкажа за злощастните си приключения по-късно.
— Вече няма да се притесняваш за пари и няма да се страхуваш, Джоана. Обещавам ти, че отсега нататък всичко ще бъде наред.
— Благодаря ви, татко.
— Хайде да се прибираме, толкова време те нямаше вкъщи.
Джини се усмихна и отвърна:
— Да, татко, бяхме разделени наистина дълго.
Джини се загледа в каменната арка, под която минаха. На нея беше изгравирана голямата буква „С“. Бяха пътували през земите на Чапман в продължение на повече от час. Гледката беше чудесна: огради, добитък, коне и каубои, пръснати из загражденията. От тревистия хълм се разкриваха много постройки: обори, спомагателни помещения, корали и една голяма къща.
Бен спря на едно възвишение и направи жест с ръка към местността пред тях:
— Ето, това е домът, Джоана. Всичко това ще принадлежи на двама ви със Стоун един ден.
— Тук ли е… брат ми? Бих желала да се срещна с него.
— Не в момента, но скоро ще се върне. Отсъства по работа. Стоун живее тук от дете. Направи много, за да изглежда ранчото такова, каквото го виждаш пред себе си. Момчето имаше нужда от баща и от семейство. Беше толкова добър, че го осинових, когато бе на десет години. Той ми е като истински син, Джоана, но това няма да те лиши от баща. Надявам се ще се съгласиш, че е справедливо да разделите ранчото с него?
Джини се запита дали наистина Бен бе изсипал цялата си обич и внимание върху своя „син“, както Стела разказваше.
— Разбира се, че съм съгласна, татко. Изгарям от желание да се видя с него.
— Убеден съм, че и той ще бъде очарован да се срещне с теб. Той те обожаваше. Колко бих искал двамата да бяхте израсли заедно. Толкова бе тъжен, когато Стела… Но нека забравим това засега — той цъкна с език, дръпна юздите и те продължиха пътя си.
Когато стигнаха пред къщата, Бен скочи от каретата и извика:
— Нан! Нан! Ела да видиш кой съм ти довел! Тя се върна! Моята любима Джоана се върна при мен!
Джини се загледа в красивата четирийсетгодишна жена, която забързано излезе на верандата. Копринената й черна коса беше пристегната в кок на тила й. С тъмните си очи, крехкото си телосложение и косата си тя й заприлича на испанка.
— Джоана…
Джини чу името да се откъсва от устните на Нан в удивен шепот. След това видя спретнатата жена да тича към нея ентусиазирано. Те си размениха усмивки и бързо се огледаха. Изведнъж Нан я прегърна по начин, който показваше искрена радост и обич.
— Толкова е хубаво, че пак си у дома, мъничката ми. Баща ти така страдаше и толкова се молеше за твоето завръщане. Този ден е наистина благословен.
— Стела е починала преди няколко месеца, така че Джоана е решила да се върне тук.
Джини забеляза известно напрежение в лицето на Нан при тази неочаквана новина. Жената хвърли поглед към Бен, за да прецени как той възприема нещата. Двамата се усмихнаха един на друг по начин, който показа на Джини, че са близки приятели.
— Съжалявам за майка ти. Ела, влез. Разкажи ни всичко.
И жената влезе в къщата, носейки пътната й чанта. Когато Джини малко изненадано погледна Бен, той се усмихна и й обясни, че Нан е част от семейството още преди тя да се е родила.
— Тя е една от нас. Без нея не бих могъл да се справя. Сигурен съм, че ще я обикнеш.
Когато влязоха вътре, Бен продължи:
— Нан, покажи на Джини стаята й. Нека се поосвежи там, преди да седнем да обядваме.
Джини последва стройната жена до една стая, която направо я изуми.
Нан се усмихна и обясни:
— Тази стая се поддържа така в очакване на твоето завръщане още от деня, когато заминахте. Почиства се всяка седмица и се мебелира на всеки пет години, щом мебелите остареят и стените избелеят. Искаше да е в идеално състояние, когато се върнеш, за което винаги се е молил и е вярвал, че ще стане. Всичко, което виждаш вътре, е подбрано лично от него. Понякога съм го намирала да седи на леглото, да мисли за теб, а понякога дори и да плаче за загубата. Толкова много те обича, мъничката ми. Всяка Коледа и на всеки твой рожден ден ти купуваше подарък — ще ги намериш всичките в чекмеджетата. Но така и не ти ги изпрати, защото Стела отказваше да… Извинявай, това не е нещо, за което би трябвало да говоря. Може
