него. Пък и нали не обичате фантастика… Знаете ли — внезапно смени тона и темата домакинът, — гледах да правя всичко, което беше по силите ми, за родния град. Ако не с литература, то поне с друго допринесох… Имах връзки да го сторя. Мъча се да го правя и сега. Ето, читалището, библиотеката…
— Не исках да ви засегна.
Писателят махна с ръка.
— Не се засегнах. Навярно само мъничко, и то не за нещо, което сте споменали или дори навярно не ви е дошло наум да споменете. За това, че ме издаваха, че печатаха романите ми в огромни по сегашните мерки тиражи. И знаете ли защо? Защото не нарушавах спокойствието на властите, не влизах в спорове с идеологически догми. Но, уверявам ви, успях да се опазя от това да стана блюдолизец!
— Но сте ползвали привилегиите… — механично възрази мъжът. — Извинете.
Писателят разглеждаше виното в чашата си, която държеше между коленете си.
— Да… прав сте. Утешавам се само с това, че не прекалявах да вземам само за себе си. Споделях благата с непривилегированите. На това също не се гледаше с одобрение свише… Само да не си помислите, че се изкарвам със задна дата като борец срещу режима. Но все пак работех, трудех се… и вярвах в някои провъзгласявани принципи…
— Били са демагогия. Ох… Съжа…
— Да. Опиум за народа. Опиум в смисъл на болкоуспокояващо, материалното битие е болезнено нещо за понасяне. Но вие помните как е било преди време. Не всичко беше чак толкова зле… Опасявам се, че с тази реплика ви разочаровах.
— Не. Не много. Вие сте симпатичен човек.
— Но…?
Мъжът се засмя и протегна ръка към вилицата си. Отсече:
— Но нямаше истинска свобода. А и стомасите не бяха чак толкова пълни.
— Свободата е състояние на духа.
— За да се стигне до такъв дух, е необходима и подходяща среда за израстване. Потисничеството отнема шанса на мнозина да приемат това състояние.
— Сега същото правят парите.
— Кога не са го правили?
— Не споря с вас. И вие сте ми симпатичен. Пък и мисля, съгласен съм тоест, с един мой колега- емигрант, който наистина се бори с режима и си плати скъпо за това, та той е казал, че Западът победи не заради достойнствата си, а заради недостатъците на Изтока. Сега обаче западните идеи се прегръщат прекомерно безрезервно… Вижте… Надживял съм доста свои илюзии, някога бях добре, сега не напълно, но е грях да се оплаквам. Само че ми е късно радикално да променям възгледите си и да отричам всичко онова, което ми е давало възможността да се развивам… дори и в условията на една много ограничена свобода. Именно затова избрах фантастиката. За своя безопасност. Може да ви се вижда малодушно, но какво пък, орисано ми е било да съм конформист…
Паузата зейна като пукнатина, предвещаваща свлачище.
Гостенинът се почувства задължен да разведри обстановката, но, тласнат от досегашната тема на разговора, направи може би не най-сполучливия опит за това, като каза:
— Богата библиотека.
Писателят с удоволствие прие комплимента.
— Не толкова голяма, колкото би ми се искало.
— Кои са вашите?
— Ха! Ето ги там… но недейте… ще ви се сторят прекалено наивни… — махна с ръка старецът. — Оценявам жеста, но наистина нямам въпиюща нужда от съчувствие. И… публикуваните ми книги наистина бяха калпави. Посредствени. Нищо чудно някое мое произведение да ви е отказало в юношеските ви години да четете толкова интересна литература, каквато е научната фантастика… Пропуснах своите възможности да бъда толкова смел с перото си, колкото ми се щеше тогава… Сега не бих оцелял с тези си романи на свободния пазар в конкуренция с чуждите автори.
— Свободният пазар е пълен с макулатура.
— Неизбежно е. Колкото по-съвършени са средствата за печат, толкова по-голям ще е процентът боклук. Ако и досега ги преписваха на ръка, както в епохата на Отшелника… Не, стига. Я кажете — смени той на свой ред темата, — какво ви даваше армията?
Бившият офицер протегна напред сключени длани, изпука с пръсти. Заговори бавно, претегляйки думите си:
— Имах усещането, че съм на мястото си. Че защитавам хората. Практически същото върша и сега, като давам препоръки как някое производство да не уврежда, да не трови… Иначе, според мен, войните са нещо крайно лошо и вредно. За съжаление, нямам представа как могат да бъдат прекратени. Остана ми изборът да се опитвам да ограничавам пораженията. Химическите оръжия са нещо наистина… дяволско. Бледнеят само пред атомните. Убеден съм, че се налага някой да се грижи за контрамерки. — Мъжът изведнъж се засмя. — Ето, пак ме подхлъзнахте да говоря за себе си. Докато вечеряхме, само за това приказвахме. Ваш ред е. И държа да чуя нещо за вашите творби.
— Пак ви напомням — вие декларирахте, че не обичате фантастика.
— И все пак — настоя гостенинът, — нищо ли няма да ми разкажете? Никога не е късно човек да преоцени предпочитанията си. Или не е така?
Домакинът се позамисли. Лулата му димеше кротко.
— Напротив. Съгласен съм. Само че… ще ви разкажа не някой мой завършен роман, а един така и неосъществен проект. Дори може да се каже, не го започнах. Остана като концепция, като идея. Не ми стигна куража да я разработя, защото самият аз се почувствах объркан. Но първо, вземете пак гилзата, моля. Какво чувствате?
— Тежест. Студена е, метална. На места е гладка, на места — леко грапава. Празна е. Безопасна… — Мъжът я въртеше, прехвърляше от длан на длан и озадачено премигваше.
— А представете си, че сетивата ви лъжат, понеже този предмет е маскиран да бъде възприеман като гилза. А всъщност е…
— Е?
— Звездолет!
Писателят щракна с пръсти, облегна се назад и тържествуващо погледна гостенина си, наслаждавайки се на слисването, изписало се по лицето му.
Тя
… Бяха на края на живота си, когато усетиха заплахата. Тя първа формулира с думи бедствието. Война.
Съпругът й остави вилицата и я погледна в очите. Интересуваше го какво я кара да мисли за конфликт, в който биха били въвлечени водещите световни държави. Тя не успя да обясни — същността й беше дълбоко интуитивна, не умееше да борави със стройни логически вериги на причини и следствия, за да стигне последователно до такива изводи.
Той се усмихна и отбеляза, че този път ще им се наложи да пожертват малко от удоволствието на Единението, за да анализират по-цялостно нещата. Тя се развълнува, не остана безучастен и той. В края на краищата най-близко им бе тяхното щастие.
Тя се овладя и по-отстранено си каза, но така, че и мъжът й да го долови, че уреждането на външния свят да не ги застрашава, за да остават заедно, не е единствената важна причина да използват Единението. То е и самоцелно потапяне в състояние на щастие, изпиването му в по-концентрирана и страстна форма… Съпругът й бе напълно съгласен. Но се налагаше още малко да се съобразят с ролята, която играеха.
Тя почувства как отново намества поизхлузилата се своя душа в тялото на благородна дама, омъжена по любов именно за когото й беше орисано от съдбата. Някаква част от нея, която си даваше сметка, че всичко това е сън, оприличи „наместването“ като оправяне на смъкнала се от дланта й ръкавица. Ръкавицата не беше само плътта, но и всичките съпътстващи тази личност норми, като например да въздиша пред други дами, че е бездетна, макар че това наистина никак не й пречеше. Потомството беше извън необходимото.
