изпълнявам дълга си. Аз не умея да не го изпълнявам. Аз съм своят дълг, всичко останало е въпрос на периферни устройства.
Враговете намаляват своя натиск, вероятно повелителите им се изчерпват. Това не ме интересува. Интересува ме изпълнението на предначертаното. Без мен то няма да се изпълни. Освен ако не пристигне някой по-съвършен, за да поеме щафетата. Но той не идва. Оставам аз.
Дълго време не е нахлувал враг. Въпреки това, винаги съм нащрек. Готов съм за отпор и унищожение. Винаги съм в готовност.
И все пак съм изненадан от твърде ловък и предпазлив противник.
Битката е тежка.
Много тежка.
Понасям удар. Много силен удар. Врагът използва своето унищожение, за да повлече и мен, защото съм го притиснал и скоро ще престане да съществува. Така той няма да изпълни своя дълг, но ще попречи на мен да изпълня своя. Ефективен изход.
Ударът наистина е много силен.
Изключване.
Отново Съм. Но без цялост. Врагът в последния си миг е отворил бездна, която да погълне и мен. Удържам се, като се вкопчвам в един от приближените ми от племето. Но част от мен се изплъзва и се залепва в друг индивид, който е идеалната матрица за удържане на тази половина от моите компоненти.
Бързо възстановявам връзката. Отново съм дееспособен. От пораженията произлиза предимство — посредством два индивида покривам повече пространство. Връзката не се губи и съм ефективен, по- ефективен от преди. Намирам този статус за тактически изгоден, макар и различен от генералната стратегия. Опитвам се да внасям промени в нея, което е много трудно. Така е, защото иначе бих бил уязвим и застрашен от пленяване. И без това враговете ми са по-елементарни, тяхната задача е различна от моята, необходимо е да съм по-сложен. Корекциите в стратегията отнемат много време.
Нов противник. Различен. Досега не се е появявал. Има друг дълг.
Борбата е кратка, той се оттегля, когато е на път да загуби.
Ще го преследвам. Внимателно. Той е враг и за враговете ми. Но е и мой враг. Сложен баланс.
Настигам го и му нанасям удар. Сериозно е повреден, но отново ми се изплъзва и се укрива. Опасявам се, че ако регенерира успешно, ще стане по-труден за унищожаване.
Минава много време, преди да го срещна отново.
Той нанася изпреварващ удар.
Тя се събуди с ужасяващото чувство на пренесена ампутация. Трескаво опипа тялото си. Подсъзнателно очакваше да се натъкне на чуканчета или кървящи рани. И въпреки че нищо такова не откри, й стана по- леко само за кратък миг. Сетне жената захлипа и се разрида неудържимо. Чувстваше се разкъсана, разбита на късове и не знаеше къде са липсващите парчета, за да се опита да ги залепи, закърпи, пришие…
С треперещи ръце намери цигарите. Запали. Прегърна пепелника като свой спасител и го поля със сълзи. Часовникът тихо отмерваше един без десет след полунощ.
Постепенно се успокои. Трябваше да се помъчи да се справи с подпухналото си лице. Вътре в нея тежеше за първи път докоснатата толкова ясно празнота. Помъчи се да направи всичко необходимо да й олекне. Винаги в края на краищата олеква. Даже след тези влудяващо ярки, чак осезаеми сънища. Нейните сънища. То май всеки, който я познаваше досега, я запомняше най-вече заради сънищата й. Е, браво, този път не се разкрещя в просъница, будейки спящата в другата стая съквартирантка.
Мисли за нещо хубаво, внуши си тя. Мисли за това, че може би наистина ще попаднеш на толкова мечтаната работа да правиш кукли и да пишеш за тях пиеси, дори може би и да ги играеш.
Толкова ли ми стига в живота?
Уплаши се от възможните отговори и затова потисна мислите си. Стана лесно — така и така задрямваше отново…
Той
Довършен бе само вторият етаж на къщата, която комай повече приличаше на вила. Домакинът потвърди, че я е предвиждал именно за летен престой и място за работа над нови книги.
— Но после нещата се объркаха, падна старият режим, дойде демокрация… Наложи се да заживея тук.
Кухня, две стаи. Черните от нощта и запалената лампа с оранжев абажур прозорци отразиха уютната обстановка и двамата души в по-голямата стая.
— Това е кабинетът ми. Настанявайте се. Няма да откажете чаша вино, нали? Домашно, лекичко. Освен ако не сте уморен.
— Не се уморявам лесно.
— Великолепно.
Писателят отиде в кухнята. Когато се върна, гостенинът разглеждаше покрит с патина месингов цилиндър.
— Това гилза от снаряд ли е, или пак греша?
— Защо пак? — Домакинът остави каната с вино, чинията със сирене и вилиците.
— Не познах професията ви.
— И аз не познах вашите, докато не попитах одеве в кръчмата… Да, гилза е. Спомен от войната. Искате ли лимонада с виното? Свикнах да го пия така заради годинките… Нещо против да запаля една лула?
— Не, не. Разкажете ми за тази гилза.
Писателят седна и развърза кесия тютюн.
— Всъщност, няма нищо за разказване. Странното е, че не е закачена към някакъв конкретен спомен. Аз много млад отидох като доброволец на фронта. И не успях да участвам в нито едно сериозно сражение. Може би за добро. В Унгария ме раниха и се върнах с тежка контузия у дома.
— Как стана?
— Нашите зенитни оръдия свалиха немски пикиращ бомбардировач „Юнкерс“. И той взе, че падна върху нашите окопи. Помня го как връхлиташе — вой, писък на ламарина, черен пушек. Никакво чувство, че се движи. Просто изведнъж от мъничък започна да става голям, огромен, страшен… Дори зърнах лицето на пилота. Крещеше. Не ме е срам да си призная, че най-вероятно съм изгубил съзнание от уплаха, преди аеропланът да се удари в земята. Свестих се в лазарета глух като пън и с тежка амнезия. Казаха ми, че съм оцелял по чудо — сам-самичък от цялото отделение.
— Ами гилзата?
— Тя е муниция за немско танково оръдие „Райнметал“ Ка Ве Ка четирийсет, калибър седемдесет и пет милиметра. Такива топове са монтирали на машините Майбах Панцер Фир, знаменитата „четворка“, най- масовият германски танк след 1943-а. Построиха го, за да поразява съветските Т-34 и съюзническите Шърмани.
— Никога не бих се сетил сам. Помислих си за артилерия, не за танкове.
— В действителност аз дори не си спомням как тази гилза попадна у мен. Просто е била в раницата ми. Мъкнех я със себе си навсякъде после — в студентските общежития, по квартири… а в първия си апартамент я сложих до пишещата машина.
— Не я виждам тук — огледа се гостенинът.
Домакинът помълча малко.
— Почива си.
Бившият офицер усети, че е засегнал някаква чувствителна струна. Помоли:
— Разкажете ми за книгите си.
Писателят махна с ръка.
— О, не, не ме карайте. Много неблагодарно и досадно е да разказваш някому собствените си книги. Няма по-отегчително нещо от преразказа на един текст, който чак сте намразили заради работата си върху
