към неговия.
— Ето го продължението, слушайте… Вие сам споменахте, че още приживе започнали да го смятат за светец. Дори понякога правел чудеса — изцелявал болни и сакати, прогонвал бесове, макар да го вършел изключително рядко. От стотиците идващи при него избирал единици и на тях им помагал. Това е необичайно за житие на светия. Добрите му дела под формата на излекувани слепи, глухи или гърбави се броят на пръстите на едната ръка, а я си спомнете колко повече подобни чудеса се приписват на светците… Но така или иначе, мълвата се носела и подтикнала княза да поеме на път… Да, в апокрифа всичко е както го знаете и вие — княгинята изчезнала, изчезнал и отшелникът… Да вметна нещо — в лятната резиденция на владетеля има стенописи, в момента ги реставрират. Няколко века са били скрити под дебел пласт хоросан, но преди две години сканираха с някаква нова техника и започнаха работа по възстановяването на оригиналния вид на малкия дворец… Апокрифът казва, че по заповед на владетеля зографите изписали и лика на княгинята. А учените наистина потвърдиха — сред множеството ловни, батални и религиозни сцени и сюжети има портрет на жена. И след изчезването й, князът наредил да се замаже всичко с хоросан, а не както се предполагаше по-рано, че е било, за да се опазят от завоевателите почти век по-късно… Това свидетелства, че на апокрифа може да се има малко повечко доверие, нали?
— Определено.
Бившият военен и настоящ експерт-химик наистина бе заинтригуван.
Възрастният библиотекар продължаваше:
— След изгубването на княгинята минали години. А по-преди, сред малцината излекувани от отшелника имало едно момче, ослепяло след падане от кон. Аскетът му върнал зрението чрез полагане на ръце връз главата на детето и прочитане на кратка молитва. Момчето пораснало и станало доста заможен търговец — впрочем, смята се, че даренията за основаването на тукашния ни манастир може да са идвали от него. И веднъж този търговец пътувал до Цариград. На около ден път от целта си отседнал в спретнат хан и там, когато чул гласа на собственика, паднал на колене и му целунал краката. Казал, че е познал своя изцелител. Ханджията го уверил, че уважаемият гостенин нещо бърка, че е твърде млад, за да е същият онзи монах отпреди десетилетия. Търговецът обаче настоявал, но накрая бил разколебан, макар и не разубеден докрай. Въпреки това той оставил голям бакшиш и обещал да се отбие на връщане. И когато свършил работата си в Цариград и поел обратно, заварил странноприемницата изоставена, и то сякаш от години. Започнал да разпитва, но никой нищо не могъл да му каже. Спомнили си само, че ханджията имал и жена, която била много красива… Ето това е.
— Тук вече стана малко невероятно.
— Ако приемем обаче, че не са били минали чак толкова много години и че, например, Отшелника не е бил на около шейсет при срещата си с княза, тоест и постът му не е траел четирийсет лета, тогава нещата се връзват! — вдигна пръст библиотекарят.
Поканеният да му гостува мъж само поклати глава. Нозете му стъпиха на прясно подредени плочки на тротоар.
— Питам се… — обади се пак старецът, облекчен от по-равния терен, — какъв ли чар трябва да е имал Отшелника, за да подмами княгинята да избяга с него… И каква ли е била хубостта й, за да го накара да се откаже от обета си? Тогава подобна постъпка не се е вършела просто ей така, хоп и си тръгваш, като че ли не става дума за мигновено обръщане на ценностите, отказ от досегашния мироглед…
— Може би просто са били толкова един за друг, че не са устояли и никой никого не е подмамвал — учтиво промълви мъжът.
Събеседникът му се усмихна.
— Харесва ми как го казахте.
Около минута вървяха мълчаливо.
— Навярно много скоро ще научим как е изглеждала жената — каза химикът. — Когато приключи реставрацията.
— Да се надяваме.
— Добър разказвач сте.
— Благодаря.
— Литература ли преподавахте в училище? Или история?
Библиотекарят чак спря, слисан от думите на спътника си. После се засмя.
— Не познахте. Впрочем, сбъркахте съвсем малко. Аз съм писател.
Този път се поизненада поканеният за гост негов придружител.
— Да, да — потвърди старецът. — Навремето ме издаваха в големи тиражи. Ако четете фантастика, сигурно ще ви е познато името ми.
Мъжът се смути.
— Не… съжалявам. Не чета фантастика. Предпочитам документални повести, мемоари, научно- популярна литература, история. Извинете, май ви огорчих.
— О, не! — Тонът обаче говореше обратното. — Предполагам, просто не сте случили на качествено произведение от този жанр за първо запознаване. Обикновено е така… А, ето, че пристигнахме. Заповядайте.
Тя
Въпросите дали сънува, или не бяха атрибути на будното й Аз. Тук, в реалността на съновидението, те представляваха опразнени от острота и смисъл артефакти. Бяха неуместни. Затова тя не се учуди и ги пренебрегна. Нямаше никакво значение дали поредният сън е отминал и е дошъл следващият. Може би беше същият, но преобразен. Може би всички сънища бяха един и същ сън с различни маски, един кукловод с богат асортимент марионетки и петрушки. Какво от това? Тя бе в инаква действителност и се чувстваше естествено в нея.
Затова се отпусна окончателно и се остави на сънуването — или живеенето. Кое от двете бе по-реално зависеше от мястото-състояние, от което щеше да ги разглежда. За будността всичко извън нея е халюцинация. Всяка халюцинация е будност за себе си, за нея другите са илюзии и сънища.
Това бе последната искрица отстраненост, после свързващите нишки с обичайното битие на жената (а кое е обикновеното и нормално?) угаснаха.
Азът плуваше в паметта си — недостъпно действие в различна сетивна реалност. Сега Тя беше нещо повече, беше цялостна. Бе древно усещане. Намираше се в най-старите си спомени. И даже не спомени, а само заглавията на тези спомени, сякаш прелиташе покрай рафтове с книги, състоящи се единствено от съдържание, без основния си текст. Книгите се слепваха в тематични раздели и от тях оставаха само кориците.
Беше в много древен слой. Нямаше подробен запис, само резюме: дойдох, анализирах, овладях. И побеждавам — поколение след поколение, племе след племе. Побеждавам, за да водя. Водя, за да победя.
Браня. Пазя си плячката. Истинските врагове са несравнимо по-опасни от вражеските племена и дивите зверове. Изтребление. За непокорните племена. Изтребление. За враговете, с които си приличам — унищожаване. Никой не може да се сравни с мен — аз съм ефективен тактик и се подчинявам на успяваща стратегия. Аз разпознавам своите съперници, виждайки отвъд небето. Те идват слепи за моя свят и едва щом се сдобият с очи, виждат мен. Често това е първото и последно нещо, което успяват да видят.
Аз съм разрушител, аз съм създател. Аз съм вождът на вождовете. Аз съм най-острият зъб и най-бързият нокът, най-коравото кремъчно острие, най-дългата и жилава сопа, най-точният камък. Аз съм повелителят на укротения още отпреди да дойда огън. Аз съм господарят на животните, които искат да станат слуги на моите двукраки космати племена.
Аз ще живея вечно — за доброто на този свят.
Вече не се боря с ръце и челюсти — давам съвети и съдя справедливо. Но истинските ми врагове продължават да идват от време на време. Все по-обучени. Все по-ефективни. Става ми трудно. Изграждам си външни бойни линии — моите племена са ми под ръка. Те не знаят, но и да го знаеха, нямаше да са недоволни. Защото с мен имат много месо и друга храна. Защото ги водя към победа над собствената им същност. Някога ще са ми благодарни техните потомци, но аз не се нуждая от благодарност, за да
