свитата да разпънат шатри за почивка преди обратния път към престолния град. А на сутринта се оказало, че младата княгиня е изчезнала. Смут, гняв, паника… Воините се плъзнали навред да я търсят. И съвсем случайно установили, че липсва и отшелникът…
Мъжът замлъкна. И двамата съзерцаваха забулената в здрач каменна фигура на паметника.
— Интересна история, нали? — почти възхитен и трогнат промълви старецът.
— Достатъчно реалистична.
— Но — библиотекарят вдигна пръст. Бързо му мина размекването, помисли си мъжът. — Това са общоизвестни факти. А други апокрифни легенди знаете ли?
— Не.
Дядката вече сякаш окончателно бе възстановил ведрото си настроение.
— Вече е късно да пътувате — каза той. — В хотела ли възнамерявахте да отседнете?
— Да, така възнамерявам.
— Не си струва — заяви пенсионерът. — Този хотел съществува само благодарение на туристите, които посещават манастира или обикалят пещерите. От другата страна на сградата е разположена фурна с почти амортизирано оборудване и шумът на машините няма да ви даде да се наспите. Предлагам ви да пренощувате у дома. Живея сам, никого няма да притесните. А и ще ви разкажа продължението на легендата за Отшелника! Само нека влезем на топло отсреща — подкани накрая. — Хубаво готвят, а е време за вечеря.
Тя
Подреждаше куклите в голям шперплатов куфар, специално сглобен от нея като хранилище на най- сполучливите й произведения. Приятелката й имаше право — хубаво бе първо да се огледат на място и да не бърза да се изнася с все багажите си. Но майсторката на кукли страшно искаше да блесне пред уредника на провинциалното читалище, който беше направил нещо наистина невероятно — намерил бе средства да открие нов куклен театър за деца и възрастни. По телефона — в писмото се съобщаваше служебният номер — човекът звучеше като възрастен, интелигентен и ентусиазиран. Само че имаше доста бегла представа как се прави театър, още повече — куклен. Тя не се сдържа и намекна за това, на което получи отговор, че разчитат на нея.
„След броени месеци ще привлечем и други ваши колеги, има и голям аматьорски интерес, особено сред децата!“ — каза й той.
Как да не ти се стопли сърцето!
Ала в същото сърце оставаше едно ледено късче, забило се като треска между пръстите. Внезапното отмаляване. Познатото й отмаляване и потрес. Само че досега то никога не е било навявано от далече. От доста далече. Полъх на нечия смъртна агония. Може би — преодоляна. Може би — нестигнала до края, до чертата, отвъд която няма връщане. Добрата малка новинка в сърцевината на голямата лоша. Но пък, щом нещо е свършило добре — поне засега де, — значи няма я и голяма лоша новина… Нали?
От малка избягваше да има домашни любимци. Защото те рано или късно загиваха при злополуки или защото изчерпваха краткия си жизнен век. Канарчета, хамстери, рибки, котета. Рано или късно си отиваха. И тя чувстваше смъртта им — черно избухване, беззвучен грохот, внезапен колапс — и пустота. Веднъж гледа по телевизията научно-популярен филм, вероятно на Би Би Си, който разказваше за звездите. Всяко достатъчно масивно слънце в края на еволюционния си път се свива в точка с невъобразими физически закони. Кукларката мислеше за смъртта като явление именно като за звезден колапс. На такова й приличаше, кой знае защо. Страховито и необяснимо. Е, учените си мислят, че го проумяват, но нима се проумява неразбираемото?…
Всеки човек някой ден осъзнава, че е смъртен. И мнозина после дълги години — чак до свършека на дните си — се борят с това знание. Майсторката на кукли не се страхуваше от своята си смърт толкова, колкото от това да усеща ехото на чуждите кончини. Беше прекалено болезнено. И унизително поради безсилието й дори да забави процеса.
Тя спря да подрежда куклите и стана. Разходи се енергично из стаята. Да, това помагаше да се разсее. Направи още две стремителни обиколки, при което ритна скелета на стар макет на декори. Беше по шарени чорапи и усети болка в кутрето. Чудесно. Мозъкът винаги се обърква от силни дразнители и избира само единия. Малка физическа болка пред душевно страдание — въпрос на пропорция и съотношение, разбира се. Правенето на секс измества от съзнанието зъбобола. Чуждата беда може да те примири с твоя си проблем. Клин клин избива.
Но последният остава.
Художничката отново седна на пода пред куфара и камарата кукли. Огледа ги замислено. Беше редно да изпитва гордост. Създаваше неща, които правеха впечатление на околните. Ето, тук са всичките й реализирани хрумвания. Наред с традиционните седем джуджета, които майсторката бе представила като пръсти на чудата ръкавица, Пинокио, от чийто нос висеше никога не узряваща круша, Вещицата с диплома и Обърканото чудовище, бе разработила и чисто свои персонажи. Сглобяема крепост от мукава беше декорът на единствената единична кукла — Черно-белият рицар с дълги извити мигли, въоръжен с облак за щит и Беззвучна флейта за меч. Останалите бяха по двойки. Ето ги Слънцето и Луната, които си говорят с писма- звезди. До тях са полегнали марионетките Часовникът и Времето, които са във вечен приятелски спор кой от тях кого ръководи. Те представляваха продължение и развитие на старите й работи като куклите Кокошката и Яйцето, които от няколко години седяха опаковани в найлон в гардероба, тъй като на майсторката не й бе хрумнала достатъчно свежа пиеса, в която да оживеят. Ето я Везната, която прелива нектар от едната си чашка в другата, защото все не успява да избере коя заслужава да е пълна — чашките непрекъснато я убеждаваха да е справедлива. Под справедливост те разбираха нектарът да е само в едната от тях, а равновесието хич не им изглеждаше приемливо като вариант. Разбира се, накрая се убеждаваха, че половинката е по-добре от нищо.
Последната двойка кукли бяха може би най-абстрактни и по замисъл трябваше да играят пред възрастна или поне юношеска публика — Окото, което си търси Лице. По странен начин майсторката възприемаше тази двойка като наследници на Сълзата и Усмивката — също складирани в гардероба от десетина години насам. Декорите за тях бяха разноцветни воали от тензух и бинтове, част от които трябваше да се напръскат с лак за коса, за да запазват формата си, а останалите щяха да се развяват от малки вентилатори. Жената само вътре в себе си признаваше, че по този начин е избягала от решаването на задачата за адекватен декор, оказа се по-лесно да го направи многозначителен… или нищо не означаващ.
Запали цигара — пушеше нередовно, на моменти. Случваше се с месеци да не посяга към скътаните запаси, а после да ги опустоши за седмица. Тежката кашлица сутрин и гадният вкус в устата я вразумяваха да престане. Но от време на време никотиновият глад се събуждаше и искаше своето. И тя му го даваше — защо да потиска звяра в себе си? Нека се поотрови, вместо да я разкъсва отвътре.
Погледна към часовника на стената — ужасна безвкусица във вид на голям ръчен с каишка. Беше обаче подарък от съквартирантката и затова го търпеше. А и нали показва времето — какво повече.
Времето напредваше. А тя още не бе решила кои кукли да вземе.
Пак скочи на крака и отиде до прозореца, дръпна завесите. Да, вече е нощ. И е ясно! Виждат се звездите.
Усмихна се. Някак се плашеше, че ще й се наложи да зареже някоя от мострите. Но сега всичко беше наред. Сега оставаше да слезе долу и да натъпче малко бельо и тоалетни принадлежности в сака, който предпочиташе пред дамските чанти, защото беше достатъчно елегантен. А после да помисли как да се облече, за да не прилича на студентка, а малко повече на дама. Значи — пола. Дългата, вълнената, която е достатъчно широка, за да създаде видимост за по-широк ханш, и която има джобове. Може би някоя топла фанела. Над късото кожено яке ще наметне плетен шал. Мъжките боти с нисък ток нямаше да се виждат под полата — чудесно. А какво да прави с косата си? Да я остави като разрошен къдрав храст или да я върже на опашка? Така ще изглежда по-солидно. Навярно ще сложи и малко грим.
Гледаше към съзвездието Орион, доста ниско склонило се над планините на запад. Радваше се, че вече залязва толкова рано. Значи идеше лятото. Винаги после изпитваше тъга, когато на източния небосклон забележеше звездния ловец — той вещаеше настъпването на есента. Но и тогава го смяташе за красив. Често се изкушаваше да направи кукли-съзвездия, само че засега не я задоволяваха конкретните хрумки за
