реализиране на тази идея. А щеше да е чудесно да ги включи в цикъл пиеси, адаптирани антични митове за съзвездията. Можеше да напише варианти за възрастни и за деца. Или даже да ги вземе просто за основа, като за възрастна публика ги осъвремени, вложи по-актуално съдържание в древните легенди…
Жалко, че нямаше кой да ги постави на сцена. Поне досега. Макар че, на новата работа, кой знае…
Брошка, това е идеално, каза си тя. Лъскава, сребърна паяжинка със стъклени топчета като капки роса. Има подходящи обици-висулки, които обаче са големи и заради тях трябва да остави косата си на воля, без да се опитва да я обуздава с ластици и шноли. Ох, вечно проблеми с тези мои прически… Тънка гривна и пръстен на кутрето, също със стъклено топче. Дрехите са тъмни, значи гримът… ах!
През пояса на Орион премина ярък оранжев болид. Беше по-бавен от стремителните драскотини, които обикновено оставяха метеорите, дори й се стори, че мярна искри отстрани на огнената диря.
Много рядко й се случваше да види подобна падаща звезда. Бе възхитителна. Но кой знае защо художничката се разтрепери като от докосване на нещо неприятно и затова припряно захлопна прозореца. Не й хрумна да си намисли желание.
Вместо това потърси с очи портрета на измисления мъж. За подкрепа. Като че ли и той не беше харесал падащата звезда.
То
От орбиталната капсула се отдели нов модул за кацане. Енергийното кълбо се плъзна по стръмнината на огънатото от гравитацията пространство и навлезе в атмосферата. Стремителното проникване предизвика образуване на плазмена топка, но тя не би трябвало да събуди подозрения — стотици късчета материя се сблъскваха с газовата обвивка на планетата и видимият ефект бе същият. Повърхностният компонент на деструктора се приземи благополучно върху терена, изравяйки при падането си незначителен кратер. Температурата беше спаднала достатъчно, за да не подпали околните растения и да причини пожар.
Таймерът зачака.
Пришълецът рискува да прати сигнал към капсулата, за да стартира резервния план в рамките на главната стратегия. Имаше проблем.
Когато първият носител забеляза перспективния обект, Елиминиращата оперативна единица отчете положителна ментална реакция. Високото двуного явно бе представител на доминиращата раса. Към подобен екземпляр беше насочена предишната, неуспешна атака. Гостоприемникът обаче се стремеше да го приближи. За него двукракият означаваше безопасност и храна. И наистина, съществото започна да разхвърля парчета от нещо годно за ядене. Агресорът позволи на своя носител да последва влечението си, като внимателно сканираше в пасивен режим съзнанието на двукракия. Междувременно гостоприемникът осъществи контакт с нозете на съществото, задният крайник започна бясно да се върти насам-натам, положителните емоционални контури (препарираните им образи) в овладяното съзнание се наляха с енергия. На свой ред и двуногият се наведе и няколко пъти прекара горните си крайници по козината на носителя, издавайки модулирани повтарящи се звуци. Миризмата му предизвикваше намаляване на негативните потенциали у гостоприемника.
ЕОЕ не си даде труда да тества характера на връзката, вероятно симбиотична, между сегашния си и потенциалния носител. Оказа се, че гръбнакът на животното, което беше обсебил, служи като чудесна антена за пасивно сканиране. И в съзнанието на съществото отсреща липсваха следи от защитни компоненти, нямаше дори алармени системи. Освен ако не бяха много дълбоко маскирани. Но пък тогава пришълецът щеше да успее да ги отстрани безпроблемно, без да предизвика тревога.
Появиха се другите животни-аналози на носителя. Те издаваха глухи звуци, свидетелстващи за страх и агресия. Двукракият вдигна лице към тях и блъвна поток акустични сигнали, предназначени за успокояване. В същия миг ЕОЕ го атакува.
Връхлетя върху живеца, порази го и плъзна нишките, които да стабилизират колапса на съзнанието, като в същото време търсеше със зареденото си жило враждебни структури. Такива нямаше. Проблемът обаче дойде от другаде.
Самото съзнание на новия носител бе увредено. Разкъсани логически нишки, изкълчени мотивационни потенциали, невероятно заплетени ментални вериги. Макар да бе успешно замразено, сковано в необратима стаза, съзнанието-микровселена се тресеше, дестабилизирайки елементарните структури на самия агресор.
Ситуацията беше абсолютно непредвидена. Никоя програма не предполагаше, че същество с деформирана до такава степен психика ще е жизнеспособно. Пришълецът задейства, доколкото успя, информационните масиви на гостоприемника, достатъчно богати, съдържащи цял модел на околния свят. Поне това бе благоприятно за изпълнение на мисията. След това бързо се огледа през сетивата на носителя, предпазливо осмисляйки картината от позицията на завладяното съзнание.
В краката му лежеше мъртвото куче — останките от съзнанието му се бяха разсеяли в мига, в който изчезнаха стабилизиращите енергийни нишки. Останалите псета джафкаха и виеха отдалеч, уплашени от полъха на гибелта на едно вече убито съзнание и анихилацията на живеца на човека. В обсега на поразяване нямаше други евентуални носители.
А скоро и този носител щеше да е изгубен. В живо състояние динамичните противоречия в съзнанието му някак успяваха, за сметка на взаимно преливане, да се уравновесяват. Но сега те бяха трансформирани в статични напрежения, къде засилени, къде отслабени от стазата. И тези напрежения бяха твърде остри и непримирими, те заплашваха да разпукат и взривят завладяното съзнание. Удържането на катастрофата щеше да коства много енергия, каквато нямаше в излишък в тялото на гостоприемника. Може би щеше да стигне за един ограничен срок.
Агресорът прецени възможните си ходове и автоматично извърши онези от тях, които даваха най-големи шансове за успех. Първо излъчи сигнал за извънредни обстоятелства. Това предполагаше инсталиране на наземен деструктор, който да засили Въздействието от орбита. Така имаше поне някакви изгледи планетарната защита да бъде сломена, дори при функционираща противникова единица.
После пришълецът подгони двукракото същество с най-голямата възможна за него скорост към мястото, за което съзнанието на носителя притежаваше данни, че може да бъдат открити други потенциални гостоприемници.
Ако и те се окажеха със същите нескопосни микровселени, мисията наистина щеше да е сериозно застрашена.
Той
— Видяхте ли!?
— Какво?
— Падаща звезда. Уха… Беше като сигнална ракета. Оранжева. Метеор.
— Не успях, съжалявам. Вашите очи са и по-пъргави, и по-остри от моите все пак. Намислихте ли си желание?
Мъжът се намръщи.
— Не — отвърна, след като помисли. — Беше неочаквано и не успях. А и освен това ми се видя някак… зловеща.
— Нищо зловещо няма в метеорите, болидите и метеоритите. Както и в кометите.
— Знам. Просто не ми хареса. Първобитни инстинкти навярно…
Улицата беше разкопана за полагане на тръби за канализация. Мъжът изпуфтя, като прекрачи или по- скоро почти прескочи купчина пясък и натрупани павета за тротоара.
— Малко остана — обади се библиотекарят. — Просто изглежда далеч заради ремонтния хаос.
— Няма нищо. Обичам да се разхождам. И какво станало после?
— Докъде бях стигнал?
— Разказахте ми първо за хипотезите кой може би е бил Отшелника. Още не сте ми обяснили за апокрифа, с който ме зарибихте…
Библиотекарят се засмя. Задъхваше се съвсем лекичко и по-младият мъж гледаше да нагоди вървежа си
