напомнящи с дизайна си слънчогледи от пластмаса. Соларните им приемници следяха диска на слънцето, поемаха енергията му, а в стебло-корпусите им се извършваше изкуствена фотосинтеза с КПД над 76 процента, технологичен процес, с който Европа се гордееше и с осъществяването на който бе изпреварила целия останал свят. Ференц виждаше бяло-оранжевите електрокамионетки на поддръжката, проблясваха светлите петна на комбинезоните на техниците, грижещи се за машинните растения и инфраструктурата към тях.
Именно благодарение на афсидите Европолис съществуваше. Те му осигуряваха всичко необходимо по възможно най-чистия и хуманен начин — практически пълноценна храна без убийства на животни, получавана от първичната биомаса в инсталациите за продоволствен синтез, и суровини за други производства, някога използвали петролни продукти. Освен това — екологично гориво, най-главното — енергия, която не бе съпроводена със замърсяване на околната среда, никакви топлоцентрали или ядрени електростанции. Няма друго определение за тази европейска мултитехнология, освен Красота!
Точно така — Красота.
Въпреки това, за кой ли път си помисли Ференц, афсидите изглеждат малко сурово и минорно, едва ли не потискащо. Стана ли инженер-дизайнер, пак си рече той, ще се погрижа за външния вид на механичните растения. Има мегдан да радват окото, беше убеден младежът…
Някакво движение откъм съседката го накара неволно да обърне глава и крадешком да погледне към скандалджийката, за да се убеди, че не греши — или обратното. Слиса се, защото не грешеше.
Девойката до него театрално оправяше кичурите си коса над слепоочията, докосвайки с палци ушните си раковини. Сложните й филигранни обици — декоративен придатък към тапите-слушалки, най-малко петдесет евро отгоре към цената на слушалките, егати разточителството! — промениха цвета си. Очевадна покана за разговор без ползването на машинен преводач.
Хм. Виж я ти, виж я ти… Определено работата миришеше на конспирация.
2. Същият слънчев есенен ден — късна сутрин
В първия миг Фери се отнесе с недоверие към безмълвната покана, навярно повторена като жест няколко пъти, преди да я забележи както се беше залисал в разсъждения относно енергийно-суровинните площи. Младежът се поколеба, но накрая все пак прие да чуе пряко какво има да му казва съседката в това пътуване. Дано си заслужава… и дано не са нови ругатни и обвинения, че уж бил й досаждал…
Ференц пристъпи към краткия ритуал на подготовката за директно общуване. За целта се престори, че отмята перчема си настрана, като при това докосна с палец копчето на дясното си ухо — като десничар той си купуваше слушалки за връзка с лингвистичния сегмент на Машината с десен превключвател. Гъската до него, съдейки по одевешния й жест, имаше двустранно управление на слушалките — още петдесет евро отгоре. Кич. Излишество. Тъпа консуматорка.
В салона се чуваше тихо бърборене на пътниците, Ференц чуваше отделни думи, Машината му ги превеждаше в реално време по много канали, имитирайки дори тембъра на говорещите. Същото правеше и за ВСЕКИ ЕДИН от околните. Грамадна изчислителна мощ! Ето това е прогресът!
Но, щом докосна копчето и прекъсна връзката на слушалките си с преводаческия сегмент, разговорите край него тутакси се превърнаха във варварски неразбираеми крякания и мърморене — славянски езици, френски, италиански, немски, май няколко реда седалки напред някой дрънкаше на английски…
Веднага за момент изпита усещането, че се е озовал другаде, някак ИЗВЪН света, извън гигаполиса на Европа, където се чувстваше у дома, независимо от етническия сектор, в който попаднеше. Естествено, озовеш ли се в другоезичен сектор, уютът не трае дълго. На човек му е най-добре сред свои, които говорят разбираемо без преводач и чиито навици и обичаи познаваш, така че няма опасност нещо да сгафиш.
Също толкова мимолетно сега се оказа и усещането му за изпадане от жизнената човешка среда. И главната причина за завръщането на усета за принадлежност към общността на себеподобните бяха думите на момичето, произнесени на съвсем ясен унгарски, може би с лек акцент:
— Прости ми за избухването. Нервно ми е. Тръгнала съм на… — рече тя и беззвучно оформи с устни думата „БИТАК“. — Да не би и ти да си натам?… — довърши със зле прикрита надежда.
— Хм. — Фери се постара да прикрие устата си от видеокамерата, като преди това с поглед я посочи на момичето, а то веднага направи същото. — Всъщност, да.
Радостта й бе искрена.
— За първи път ще ходя на такова място — призна тя. — И ме е страх да не ме излъжат. Циганите винаги лъжат, нали? — уточни загрижено.
— Трябва да се внимава — снизходително отвърна Фери, преливайки от благородство. — Приемам извинението. Напълно те разбирам, че ти е избухливо да ходиш на… — Небрежен жест с дланта, която криеше устата му от камерата. — И аз се вълнувам, макар че не ми е за първи път. Просто трябва да се внимава.
— Аз имам точна информация как трябва да изглежда онова, което ми трябва — похвали се момичето. — Извадих си снимки от евронет и мога да проверя дали опаковката и маркерите са оригинални. Обаче… бих искала да имам човек до себе си. Нали разбираш…
— За подкрепа — кимна Фери. — Става! Така е и по-разумно. Единият се пазари, другият гледа мръсно. Обикновено циганите не тръгват да лъжат групи клиенти, предпочитат по-лесните за измама единаци. Ще си помогнем. Още повече, че можем да си говорим без преводач… А ти… как разбра, че съм унгарец?
Момичето изсумтя, но може би се изсмя късо:
— Че кой би носил значка на „Ференц Варош“?
Фери скоси поглед към ревера на блейзъра си. Хм.
— Да. Наистина. От сектор Будапеща ли си?
— Не, живея в сектор Мюнхен. Баба ми е била унгарка. Майка е българо-унгарка, а баща ми е турко- германец. Затова знам и унгарски, освен немския. Мога да разбирам и български.
— Охо! — вдигна вежди Фери. Не се случваше често да се сблъска с човек, който знае повече от един език. Че и кому е нужно да знае друг етнически говор, освен собствения си? Военните може би, но те ползват евроесперанто версия „Марс“. А в университетите приемът на студенти за филологични специалности е ограничен. Нали Машината превежда без проблеми всичко. Даже има гъзари, които си купуват лингва-очила за четене на чуждоезични текстове. Снобизъм.
— Веднага се досетих, че не си чиста унгарка — леко поизлъга той. — Имаш акцент. Но говориш идеално иначе! — побърза да я увери.
— Ами ти, чист етно ли си?
— Не знам — сви рамене Фери доколкото му позволяваше прегръдката на креслото. — Не съм се интересувал.
— Ха! Не са много такива като теб. Да не си европатриот? — последва въпрос, в който младежът долови намек на презрение. — Човек трябва да си знае произхода и да се бори за културната си идентичност! — добави тя почти назидателно. И вероятно малко предизвикателно.
— Не се интересувам от политика — сухо съобщи той. — Май имам румънски и български елементи в произхода, но наистина това не ме вълнува. Разбира се, симпатизирам на твоята позиция — додаде небрежно. — Гласувам обикновено за партии, които защитават културната идентичност. Без крайните.
— О! — оживи се момичето. — Правилно, крайните само задълбочават проблема. Именно заради тях сме станали зависими от машинните преводи, а това не е хубаво!
— Никак даже — с готовност се съгласи Фери, но не поради споделяне на твърди нео-хуманистични убеждения. — Тъкмо незнаенето на езици дава хляб на циганите да въртят далаверите си, да държат целия черен пазар… — изтъкна той втората причина, която го караше да е съгласен със съседката си. — Не че съм против циганите! — побърза да уточни. — Обаче така те стават един вид негласно привилегировани, що ли…
Благосклонната й усмивка му подсказа, че е на верен път. Секунди след това получи още едно потвърждение, че е налучкал правилния тон в общуването, защото девойката му подаде ръка и се представи:
— Инга Йълдъзбауер, сектор Мюнхен на Европолис.
— Ференц Варош, сектор Трансилванска урбанизирана зона, понастоящем — сектор Виена. Опитвам се
