част от любителите да приказват крамолни речи. Не беше наясно на какъв етап от прехода от думи към дела се намира Инга. Хич не е хубаво да попаднеш в полицейските списъци като познат на екстремист…
Инфотаблото сочеше: МЕЖДУСЕКТОРНА ЗОНА 034. След малко и гласовият информатор съобщи същото на евроесперанто версия „Универсална“. Която съвсем не беше универсална, освен подверсиите й, използвани от различни специалисти като техници и инженери, например.
— Имаме още пет минути — каза Инга.
Зад прозореца продължаваха да се простират афсидните полета, зад тях хоризонтът бе заграден от двестаетажните масиви на близката урбанизирана територия. Трепкането на префучаващите пръстени на държачите-движители на плъзгача стана различимо, мотрисата гасеше скоростта си.
— Ти добре ли си скрила класьора с марките? — сети се да попита Фери. — Внимавай! Циганите НАИСТИНА са големи джебчии!
— Погрижила съм се, няма страшно. Даже и кредитната ми карта е в сутиена.
Ференц за миг се разсея, визуализирайки сведението.
— Е, кредитни карти не крадат… за какво са им…
— Абе недей така лекомислено, от една приятелка чух, че циганите търсят карти от клиентите си. Имам една почти изчерпана, мислех нея да разменя за „бижуто“ за Жорж, но може да имам по-сериозни неприятности от една глоба за нерегламентирана търговия! Даването на лична кредитна карта е криминално деяние.
— Искаш да кажеш, че циганите са се научили да неутрализират чипа за разпознаване на собственика на картата? Стига бе!
— Щом продават и оръжие, картите са им от лесни по-лесни.
— Брей…
Последната чута информация бе изненадваща за младежа. Но, като поразмисли малко, най-вече сещайки се за всичко, което бе чувал за циганските битаци, си рече, че не би трябвало да се учудва. Всичко, което е мъчно за придобиване вследствие на високо данъчно облагане поради категоризиране на стока или услуга като луксозна, или пък като ограничено за ползване, или със специално разрешение — всичко това циганите или го имат, или могат да го доставят. Не да посредничат и да свързват клиентите за директна сделка. Те са прекупвачи. Вземат го от едно място и го дават на друго. Тоест — пак посредничество излиза, но без преки контакти на източника с крайния потребител. Вероятно и клиентите в повечето случаи ги устройва такава практика на тотална анонимност. От циганския битак няма по-надежден на тема неизтичане на информация посредник. Каквото и да вземеш там — не може да се проследи откъде е дошло. Каквото и да дадеш — не може да се научи за кого е предназначено. Така че…
— Аз онзи ден ходих до Междусекторна 802 — каза Инга. — И се опитаха да ми пробутат менте глава за самобръсначка, на всичко отгоре за друг модел и нестандартна. Нали ще ми помогнеш? Просто да ми дадеш кураж… да съм сигурна и спокойна, да не взема пак да им се хвана на лъжите…
— Е, разбрахме се! Хайде, спирката ни наближава…
3. Същият, но вече не много слънчев есенен ден — ранен предиобяд
Мотрисата със свистене си замина нататък, а Инга и Ференц останаха на издигнатия над земята перон заедно със стотина разделени на групички или самотни хора, които се оглеждаха крадешком и подозрително един друг. После забиха погледи под нозете си и тръгнаха към стълбището — гол бетон без облицовка, грапав, грозен, потискащ. Под козирката на спирката обаче имаше видеокамери, затова всеки гледаше да сведе лице с надеждата, че няма да фиксират физиономията му. Напразна надежда. Но пък всеки може да си декларира покупката после пред данъчните и така да излезе от опасното пространство край ръба на закона, макар че защо тогава ще пазарува от битак? Или пък винаги може да се оправдае при възникнали усложнения, че, да, бях при циганите, ама нищо не съм купувал, нищо не съм разменял, само гледах, любопитно ми беше. И понеже все още се спазват гражданските права — благодарение на безпристрастната и неподкупна Машина, която обаче бди също и за най-дребното ти нарушение — може и да минеш между капките.
Инга хвана новия си познат под ръка, от което Фери изправи гръб, изпъчи гърди и глътна корема, а чак след това обърна внимание на шепота й:
— Ей онзи там, дето върви с вдигната яка на шлифера и е с шапка и очила, по една случайност го познавам. Гаден бюрократ! Лицемер. Уж осигурява съблюдаването на законите. А какво търси ТУК тогава?! Сега разбра ли, защо никой никога няма да забрани битаците и няма да тормози клиентите и търговците? Освен от време на време да провежда хайки за пред „общественото мнение“. Ха-ха. Общественото мнение. Същото, дето крачи, нахлупило кепета на очите право към циганските сергии! Заедно с чиновници на държавна служба… Впрочем, това е добре, че го виждам. Значи няма да налетим наистина на хайка…
След няколко крачки Фери тихо рече:
— Много си печена и отракана, гледам… затова ти се чудя, как така си за първи път на битак?
— Ами защото смятам битаците за гадост. И все гледах да не ми се налага да ги ползвам за нещо, дето изведнъж се оказва, че при нашето изобилие е трудно да си го осигуриш.
Фери се опита да си представи нормален живот без консумация на неща, които наистина мъчно се осигуряват без услугите на циганите. Малко се смая, че модерно облечено момиче с красиви дрънкулки по нея се придържа към подобна монашеска философия. Интересна птица е тази Инга. Придобиването на излишни неща е излишно! — такива лозунги имаше по едно време. Само че тогава Ференц тъкмо завършваше гимназия и оттогава се научи да прави компромиси. Инга явно е свиквала по-трудно. Странно момиче. Можеше да постъпва като него — той уговаряше приятели да му донесат това или онова от битака. Не си падаше по рисковете извън определени граници. Само че днес… както и предишните няколко пъти, нямаше как, наложи се сам да си върши работата. Защото личните ангажименти се вършат лично. Навярно тъкмо от този принцип се е ръководела Инга. Иначе би ли дошла на място, което смята за „гадно“?…
Поне в това определено си приличаме, помисли си младежът. Мисълта бе приятна, той се отнесе и без малко да се спъне тъкмо пред стълбището. Инга го подпря, което изпълни Фери с противоречиви чувства — лек срам от неловкостта си… но и вълнение от по-плътния допир с тялото й. И не забеляза, че в този миг хич не се сети за Илона…
— Извинявай — рече гузно. — От нерви е.
— Кураж, с теб съм! — изкиска се в отговор Инга.
Заслизаха по стълбите. Последните неизключили своите слушалки хора припряно докосваха ушите си. Стъпала, стъпала — безброй боклуци и кал по тях. Една площадка, втора… на стената — надпис със спрей: МАШИНАТА НИ ПОРОБВА!
Да-да, рече си наум Фери. Машината я построиха и включиха към държавната администрация и сферата на обществените услуги, за да улеснят административното обслужване на гражданите, а като следствие от това — да преборят корупцията, да притиснат в ъгъла организираната престъпност, да решат проблемите на общуването между различни малцинства и мнозинства.
А то какво стана… Но пък чак поробване! Е, погледнато от друг ъгъл… Дощя му се да сподели мнението си с Инга.
— Имало още отчаяно смели хора — подшушна той на спътничката си, докато подминаваха надписа. Разчиташе да спечели още малко точки в очите й.
Тук обаче не позна. Презрението й се чу дори в лекия като дъх шепот:
— Камерата го е заснела и са му лепнали миниатюрна глоба за хулиганство и повреда на държавно имущество. И сега се мисли за герой! Ако е толкова смел, да си го напише на челото!
— По-добре ли е да хвърля бомби по камерите? — засегна се кой знае защо Фери.
— Тогава е престъпник и два пъти глупак от предишното! — отряза Инга.
Излязоха изпод мъчно различимата заради появилите се сивкави облаци сянка на перона. Енергийно- суровинните площи се простираха нашир и надлъж. Фери и Инга спряха, за да се огледат. Другите клиенти май бяха по-информирани, защото без да се бавят поеха по една пътечка между лехите черни механични слънчогледи. Двамата младежи ги последваха.
От апаратите за изкуствена фотосинтеза се донасяше звук на мъртво бръмчене-клокочене-шумолене, изкуствено и сухо. Инга се намръщи. Шумът явно й бе неприятен.
