Почти навсякъде в далечния космос земяните се сблъскваха с проблемно възпроизводство на населението. Зачеването на деца се оказа по-сложно далеч от родината на човечеството. Затова се практикуваше изкуствено оплождане и често двойките раждаха свои генетични копия. Клонинги.
При тях показателите за възпроизводство обикновено бяха по-високи. Все още нямаше единна теория защо е така. Просто бе забелязано и прието като практика, спомагаща за приспособяването на колонистите към своя свят.
Тони бе генетично копие на баща си Стан.
И, естествено, можеше да се настани в кабината на ракетоплана-космолет и компютърът да му се подчини.
На всичко отгоре Стан бе обучавал малчугана да пилотира, убеден, че попрището на космонавт ще е най-естествено за него. Разбира се, не би настоявал Тони да поеме по неговия път, но нищо не пречи да има повече знания и умения, нали?…
— Стан, няма начин да го настигнеш.
Пилотът не отговори. Вниманието му беше концентрирано върху екраните и пулта. Пък и беше трудно да говори — тягата създаваше претоварване на ръба на издръжливостта му. В средата на радарния дисплей святкаше точицата — личният му ракетоплан, приспособен за далечни полети вътре в системата.
Личен дотолкова, доколкото бе задължен да го стопанисва и да изпълнява работа, полезна за колонията.
Сега в ракетоплана се намираше Тони с Животинчето си. Опитите да се свърже по радиото с момчето не дадоха резултат — хлапето съвсем разумно бе изключило приемниците, за да не позволи дистанционен преинструктаж на бордовия компютър.
Стан изобщо не се чудеше какво е тръгнал да прави синът му.
Отново се обади радиото:
— Стан, ще ви загубим и двамата заедно с корабите ви! Съжалявам, че искам от теб такова нещо като да зарежеш детето си, но помисли за колонията, Стан!
— Тогава не го искай от мен — изфъфли пилотът.
— Стан! Ох, какво да ти кажа?! Какво да направя?!
— Или ми помогни, колега, или ме остави на мира.
— Роякът им се приближава. След няколко часа ще сте в обсега на оръжията им… Стан, не мога да хвърля бойни кораби да те прикриват! Ще е самоубийство за всички!
— Не го искам от теб, Старши координаторе.
Далеч зад космокатера, от орбитата на планетата се донесе тежка въздишка. Координаторът наистина нямаше какво да каже, нямаше аргумент. Донякъде Стан му беше благодарен за това, че не се опита да го увещава с абсурди от рода на: помисли за жена си, ако загуби и двама ви.
Тъкмо за нея мислеше — как ще го погледне, ако той зареже сина им, но преди всичко мислеше за Тони.
И за това, че навярно би постъпил по същия начин на негово място.
В края на краищата, нали не е редно да изоставяме онези, които обичаме, които за беззащитни?
— Стан, радиотелескопът регистрира транслиране на данни от ракетоплана към Нашественическите кораби.
— Какво точно?
— Трудно е да се каже… Насочен лъч… Ще се опитаме да анализираме отразените сигнали. Почакай малко.
Пилотът прибави още тяга. Пред очите му започна да притъмнява. Компютърът запротестира и препоръча намаляване на мощността на двигателите, за да може човекът, който представляваше волята и последната инстанция в ръководенето на апарата, да остане в съзнание. Стан с нежелание се подчини.
— Стан, пак съм аз. Твоето момче предава към чужденците картина от кабината си. Нищо друго. Не, чакай… и някаква графика… неясна е. Клатушкаща се буква „Р“…
„Р“? Стан трескаво запрехвърля наум какво може да значи това.
— Цветна ли е графиката?
— Бяла. Проектирана на фона от картината от кабината. Сещаш ли се за нещо?
Пилотът отговори след около минута:
— Май се сещам. Лошото е, че Нашествениците надали ще се досетят…
Изобщо няма да се досетят, ядно добави наум. С тях сме толкова различни! Нямаме нищо общо!
— И какво е то?
— Бяло знаме. Парламентьор.
— Какво?… Стан! Какво значи това? Имаш представа какво върши момчето ти, греша ли?
— Не грешиш. Извини ме, мъчно ми е да говоря…
— Стан! Роякът забавя скоростта си! Маневрира!… Нищо не разбирам. Отклоняват се от курса за сближаване с колонията ни. Леле, какви ли претоварвания им костват тези завои! Освен това синът ти също май спира.
— Спира, да — учудено избъбри Стан. — Не, спират го. Не виждам реверсивна тяга…
— Да, сега го различихме и ние… Май угаси ускорителите. Току-що.
— Видях.
— Горивото ли е свършило?
— Не, разбрал е, че го спират. Може би с някакво поле. Не ги виждам добре. Има смущения…
— Телескопът регистрира пространствен скок, затова.
Пилотът не смееше да изрече на глас това, което му се завъртя в главата. Накрая се престраши:
— Оттеглят се, така ли?
— Да. Махат се. С какво ги уплашихте?
Стан намали тягата и зададе на компютъра маневра за сближаване и скачване с ракетоплана на Тони. Лекотата на безтегловността го замая за кратко. Като се посъвзе, той обърна лице към радиоуредбата. Поколеба се — дали не е твърде самонадеяно това, което искаше да каже?
— Координаторе, не ги уплашихме.
— А какво?
— Доказахме, че не сме им врагове… значи, все пак имали сме общи неща с тях…
— Предавам се, Стан. Обясни какво имаш предвид.
— Нищо особено. Просто те видяха, че… Момент! Прекъсвам за малко! Тони ме вика на личната ми честота! Потърпете малко!
От вълнение ръката му не улучи веднага нужния бутон. А когато гласът на момчето изпълни кабината, пилотът се задъха.
— Татко?
— Да, момчето ми.
— Сърдиш ли ми се?
— Не знам, Тони… В момента се радвам, че си жив, здрав и че скоро ще се скачим, а после ще тръгнем да се прибираме. Може би после ще ти се сърдя… малко.
— Исках само да им върна Животинчето… за да не го убият Координаторите. То никому нищо лошо не е направило…
— Да, наистина.
— Правилно ли постъпих?
— И да… и не… Но повече да, отколкото не.
— Ще имаш ли неприятности заради мен?
— Това сега не е важно.
— Мама… знае ли?
— После ще говорим за това. Тони?
