— Да, татко?
— Ти… имаше ли представа, че Чуждите може и да си тръгнат? Че може да разберат, че няма защо да ни нападат?
— Ами, мъничко ми се искаше да е така. Щеше да ми е мъчно да се разделя с Животинчето. Татко, трябва да се извиня на мама… и на теб.
— Аз приемам извинението. А с майка си ще се разправяш сам. А сега, приготви се за скачване, синко.
— Татко?
— Да?
— Аз обичам теб и мама повече от Животинчето, но нали разбираш…
— Разбирам. Извини ме… нека първо се скачим, после ще минеш при мен… и ще си поговорим на дълго и на широко.
Но не и преди да те прегърна, калпазанино, добави мислено.
После, преди да постави длани на щурвала, Стан избърса очите си. Бяха светли сълзи. Те литнаха като малки диаманти из кабината, а заедно с тях отлетя и целия му ужас, цялата тежест, цялото отчаяние.
По уредбата се чу най-прекрасния звук за ушите му — смеха на момчето.
Очевидно Животинчето беше направило нещо смешно.
Информация за текста
© Николай Теллалов
Източник: http://www.sf-sofia.com/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14728]
Последна редакция: 2009-11-27 23:00:00
1
(Текстът на бележката под линия липсва — б.е.р.).
