Николай Теллалов
Животинчето
Когато на вратата се почука, момчето тутакси разбра кой и за какво е дошъл. Огледа се тревожно към Животинчето и се заизмъква заднешком от масата, зарязвайки чинията с пържени картофи недовършена.
Животинчето, то се знае, моментално скокна към него и се сгуши в прегръдката му — рошава пъстра топка с нежни гъвкави антенки, която според настроението си или според нуждата да свърши това или онова придобиваше различни форми — всички рошави и забавни.
Ала сега чудноватите звуци, издавани от любимеца, бяха тревожни, почти като уплашено скимтене. Животинчето също бе усетило заплахата или може би просто реагираше на чувствата на приятеля си.
Майката замръзна, дори не се опита меко да смъмри сина си, че се изнизва посред вечерята. Разширените й очи се обърнаха към бащата, който отбягна погледа й, стана, избърса уста с ленената салфетка, но забрави да я остави на масата, а я стисна в юмрука си. После спокойно напусна трапезарията, с уверена крачка и нетрепващо лице, ала пръстите му мачкаха салфетката и побеляваха от усилието.
Когато от антрето се дочуха гласове, момчето, гушнало животинчето, се скри в стаята си, но не позволи на вратата да се затвори, остави процеп, през който надникна със страх и надежда, че може би е сбъркал и най-лошото ще ги подмине.
Животинчето пак тихичко изскимтя и хлапето погали меката козинка:
— Няма, няма, всичко ще е наред… — Усети как телцето на извънземното се притиска към гърдите му и едва се сдържа да не се разтрепери, за да не тревожи още повече любимеца. — Няма да те дам! — прошепна към мърдащата топка.
В трапезарията откъм гостната влезе бащата, следван от двама мъже, облечени със старинните униформи на пилоти-конкистадори. Изглеждаха притеснени, но и решителни да изпълнят дълга си.
Майката се изправи като замаяна, подпирайки се с ръце в плота.
— Госпожо… — измърмори единият неканен гостенин, другият само кимна.
Тя обаче дори не ги погледна.
Този път съпругът й нямаше къде да се скрие от очите й.
— Обявена е евакуация на колонията — каза той.
Майката отвори уста, но не се справи от първия път.
— Къде?
— Астероидяните са дали съгласие да приемат всички бежанци. Корабите стартират призори.
— А ти?
— Аз… оставам.
Намеси се астронавтът, който беше направил опит да я поздрави:
— Координационният съвет няма намерение да оказваме съпротива на Нашественика. Просто патрулните космолети ще останат на орбита известно време. Преди да попаднем в обсега на оръжията на агресора, ще се махнем… ще останат само отбранителните роботи. Програмирани са да не стрелят първи.
Майката се завъртя стремително към него, още щом беше отворил уста — късо движение, което завърши с вцепенена, неудобна поза.
— Тогава защо трябва нашите космонавти да остават на орбита, вместо да се изтеглят към астероидите?
— Демонстрация, госпожо. Не искаме Нашествениците да си помислят, че бягаме панически и им отстъпваме света си. Но и показваме, че не желаем да се бием. Ако открият огън обаче…
Тя стреснато стрелна очи към мъжа си. Той сви рамене.
— Не може без мен, слънце…
— Господине, КС преобразува всички звена на космическите превози и групите за реагиране при бедствия и аварии в колониални сили за самоотбрана. — Първият космонавт говореше сякаш четеше реч. — КС ви присвоява звание командир на регионална ескадрила…
— И когато отстъпим към астероидите, какво нататък?! — остро попита майката. — Когато Нашествениците ни последват? Пак ли ще правим демонстрации?!
— Надяваме се, че дотогава ще пристигне звездолет от съседите, може би дори от Земята или системата Еридан, при нужда ще евакуираме цялото цивилно население към Старите светове, които имат далеч по-мощен отбранителен потенциал…
— Стига! — тя притисна пръсти към слепоочията си. — Не искам да слушам!… Добре… Извинете ме. — Замълча, за да се овладее. — Кога трябва да сме готови?
— След два часа от центъра на селището потегля транспортьор към космодрум 9.
— Ти — майката впи очи в бащата, — веднага ли трябва да тръгнеш?
— Не, ще ви кача на транспортьора и тогава отлитам. — Съвсем леко обърна глава и каза към посетителите: — Благодаря, колеги. Ще се видим по-късно.
И двамата пристъпиха от крак на крак. По лицата им личеше, че най-неприятното тепърва предстои.
— Има ли още нещо? — попита бащата.
— Да, Стен — каза вторият космонавт. — И ти го знаеш.
— Това са глупости! — отсече бащата и бързо погледна към стаята на сина си.
Момчето, което надничаше скришом през процепа, се сви. Притихна и Животинчето.
— Съжалявам, заповед на Координаторите…
— Повтарям, това е параноя! — упорито настоя бащата.
— Нищо не знаем за Животинчетата, освен че са чуждопланетен аналог на биологични роботи, протейоиди1. Кой обаче може да твърди, че не са генопрограмирани за нещо повече от това да забавляват притежателите си. Никой не може да гарантира, че техните истински създатели и господари няма да поемат контрол над тях…
Първият космонавт спря колегата си с жест. Тонът му беше по-мек, не толкова официален:
— Стен, любимците може и да са безобидни, но спомни си какви невероятни способности са проявявали, когато детето, към което са пристанали, се е оказвало в опасна ситуация. Да, да — вдигна той ръка, за да пресече възражението на домакина, — това говори в тяхна полза, но самият факт, че са дори по-ефективни от спасително-аварийните ни дронове и роботи, стряска. Животинчетата никога не са били изследвани детайлно… но сега се налага. И за по-сигурно, трябва да бъдат изолирани. Когато опасността отмине…
Майката внезапно се разсмя и мъжете се сепнаха от смеха й, а момчето направо се уплаши, като си помисли, че майка му започва да плаче като бебе:
— Концлагер за домашни любимци, олеле!
Бащата бързо пристъпи към нея и я прегърна, за да предотврати истерията да я завладее изцяло.
— Нека не пресилваме нещата, госпожо Яна — свъси се вторият космонавт. — И откъде изкопахте тая дума само, пфу… Любимците ще бъдат поставени в хибернатор… повечето. Само отделни екземпляри ще бъдат подложени на дисекция, за да…
— Млъкни, глупак! — изрева бащата.
Но беше вече късно.
Момчето изхвърча от стаята си, вратата едва успя да се плъзне встрани, след като детското рамо я блъсна. Но хлапето не почувства болка. Писъкът му, отчаян вой на малко зверче, изпълни стаята:
— Вие ще ги убивате!!! Няма да ви го дам! Няма!!!
— Тони! — извика майката и се втурна към крещящото момче. Синът й обаче се дърпаше от успокояващите й ръце и викаше изпод мишницата й:
— Ето, вижте го! Вижте го колко е мил! За последен път го виждате! Няма да ви го дам! Нямаааа!… — Викът му се удави в ридания, заглушени от майчината прегръдка.
Стен стоеше срещу колегите си, леко разкрачен, с ръце на кръста. Продължаваше да стиска салфетката.
— Борис — ледено каза той, — бластер ли виждам в ръката ти?
— Аз… заради гадинката…
— Напуснете веднага дома ми — засъска домакинът, толкова тихо, че едва го чуваха.
