— Ъ… Един момент, господин президент. Това не анулира донесенията, които получихме. Те бяха много убедителни, ако си спомняте. Сигурен съм, че капитанът ще може да ни ги разясни.
— Разбира се, ако ни ги представите.
Отново настъпи мълчание, но кратко. Президентът протегна ръка към каната с вино…
— Първо да пийнем — каза той весело. — После ще ви кажа как разбрахме.
41. Среднощен разговор
Много гладко мина, каза си Оуен Флечър. Разбира се, той бе малко разочарован от гласуването, макар че се съмняваше колко точното отразява мнението на екипажа на кораба. В края на краищата той самият бе посъветвал двама от съконспираторите си да гласуват «против», та да не би да бъде разкрита жалката все още мощ на движението на новоталасите.
Както обикновено, проблемът бе каква да е следващата стъпка. Той бе инженер, не политик, макар че бързо напредваше в тази насока — и не виждаше как би могъл да вербува и други поддръжници, без да се разкрие.
Това означаваше, че има само две възможности. Първата и по-лесната бе да напуснат кораба непосредствено преди старта и да не успеят просто да се върнат навреме. Капитан Бей щеше да бъде прекалено зает, та да ги търси — дори и да искаше, — а ласанските им приятели щяха да ги скрият до отлитането на «Магелан».
Но това означаваше двойно дезертиране — нещо нечувано в здраво сплотената комуна на сабрите. Той щеше да изостави не само спящите си колеги, но и брат си, и сестра си. Какво ли щяха да си помислят те за него три столетия по-късно, вече на враждебната Сейгън-2, когато научеха, че той е могъл да им отвори вратите на рая, но не го е направил?
Сега вече нямаше време; компютърното симулиране на ускорените програми за вдигане можеше да означава само едно. Наистина не бе я обсъдил е приятелите си, но не виждаше никаква друга възможност за действие.
В мисълта си обаче все още избягваше да я нарече «саботаж».
Роуз Килиън не бе чувала за Далила и щеше да се ужаси, ако знаеше с кого я бяха сравнили. Тя бе едно обикновено наивно момиче от Северния остров, което — както толкова млади ласани — бе покорено от обаянието на земните гости. Любовната й история с Карл Бозли бе не само нейно, истински дълбоко първо чувствено преживяване, така беше и с него.
И двамата изпадаха в отчаяние при мисълта за раздялата. Късно една нощ, когато Роуз ридаеше на рамото му, той не можа да издържи повече на мъката й.
— Обещай ми, че никому няма да кажеш — прошепна той, като галеше косите й, пръснати по гърдите му. — Ще ти поверя нещо много хубаво. Абсолютно секретно е — още никой не го знае. Корабът няма да продължи. Всички оставаме тук, на Таласа.
Роуз едва не падна от леглото от изненада:
— Не ми ли казваш това само за да ме успокоиш?
— Не! Истина е! Но никому ни дума! Трябва да се запази в пълна тайна.
— Разбира се, скъпи!
Но най-добрата приятелка на Роуз — Мериън, също ридаеше за своя земен любим, затова трябваше да й се каже…
… А Мериън сподели добрата новина с Полийн… която не можа да устои да не каже на Светлана… която съобщи на Кристъл.
А Кристъл бе дъщерята на президента.
42. Оцелелият
Много неприятна работа, мислеше си капитан Бей. Оуен Флечър е свестен човек; аз самият одобрих избора му. Как е могъл да направи такова нещо?
Обяснението сигурно не бе лесно. Ако не беше сабър и ако не беше влюбен в онова момиче, това може би никога нямаше да се случи. Каква бе думата за «едно плюс едно прави повече от две»? Син… — А, да. — Синергия. И все пак той не можеше да се освободи от мисълта, че тук има нещо повече, нещо, което вероятно никога нямаше да узнае.
Спомни си една реплика, която Колдър, който сякаш винаги имаше готова фраза за всеки случай, бе казал веднъж, когато двамата разговаряха за психоклимата на екипажа:
— Ние всички сме осакатени, капитане, без значение дали го признаваме или не. Няма човек, който да е изпитал това, което преживяхме ние през онези последни години на Земята, и да е останал незасегнат. Над всички нас тегне едно и също чувство — чувството за вина.
— Вина ли? — възкликнал бе той с възмущение.
— Да, макар и не наша. Ние сме оцелелите — единствените оцелели. А оцелелите неизменно се чувствуват виновни, че са останали живи.
Това заключение будеше тревога, но можеше да му помогне да си обясни Флечър, а и много други неща.
Ние всички сме осакатени хора.
Чудя се как си осакатен ти, Мойсей Колдър, и как се справяш? Аз зная своите поражения и имах възможността да ги използувам за доброто на себеподобните си. Те ме доведоха дотук, където сме днес, и мога да се гордея е това.
Може би в по-ранна епоха бих могъл да бъда диктатор или пълководец. Вместо това работих всеотдайно като шеф на континенталната полиция, като действуващ генерал, отговорен за техниката за строителството на космическите съоръжения, и накрая — като командир на звездолет. Моите мечти за власт бяха успешно удовлетворени.
Капитан Бей отиде до сейфа, за който само той имаше ключ, и плъзна кодово метално лостче в отвора на ключалката му. Вратата плавно се отвори и откри подредени папки и документи, няколко медала и трофеи, както и малка плоска дървена касичка, на която бяха инкрустирани със сребро инициалите «С. Б.».
Докато я поставяше нежно на масата, капитанът изпита забравеното присвиване в слабините. Отвори капака и се загледа в блестящия символ на властта, сгушен в кадифеното си гнездо.
Някога неговата перверзия е била споделяна от милиони. Обикновено била съвсем безопасна, а в примитивните общества — дори ценна. И много пъти тя променяла хода на историята, за добро или за зло.
— Зная, че си фалически символ — прошепна той, — но освен това си и оръжие. Използувал съм те в миналото, мога да те използувам отново.
Връщането му в миналото продължи не повече от част от секундата и все пак припомни си цели години…
Той все още стоеше прав до бюрото си, когато това свърши; само за миг цялата внимателна обработка на психотерапевтите бе разрушена и вратите на спомените широко се отвориха.
