и осемдесет или малко повече метра. Скенерът още уточнява топографията и диво неправилната форма на самородчето, така че точният обем и плътност ще станат ясни чак при приближаване на десетина километра и след пълно облитане, понеже собственото въртеливо движение на метеорита е доста лениво… Ала дори предварителните данни и засечената от гравидетекторите маса дава невероятно добра плътност, която се съгласува с данните от спектралния анализ: осемдесет на сто желязо, много никел, та дори и титан в забележими количества… охо! Кобалт! Следи от радиоактивни изотопи! Мамка му, на това се вика КЪСМЕТ! Пък и масата, масата! Гравидетекторите още не са много съвършени, но минимално обещават много стотин хиляди тона! Статистически само златото в самородчето в най-неблагоприятния случай ще достигне триста килограма, но нищо чудно да се окаже десет пъти повече. Десет пъти!
Налага се Васил да посегне към успокоително с витамини. Душата и всичко друго, ограничено от кожата му, пее и танцува от радост, ала танцът до голяма степен остава символичен, изразен с гримаси, пестеливи чупки в кръста и предпазливо размахване на горни и долни крайници, демек крака и ръце. Не рискува с по- бурни прояви на възторг в тясното пилотско гнездо, внимава да не удари пулта, от който сега не може да се откъсне. И само едно го гризе отвътре, как му викаха — молецът на съмнението? — и то е: ама защо не усетих тръпката? Ех, суеверия глупави!… Марш в утилизатора! Тръпки! Дрън-дрън! Долу! А на късмета — УРА!
Корабчето на Арапов маневрира, излиза на асимптотична към орбитата на метеорита траектория. Постепенното сближаване винаги е по-добрият избор. Двайсет часа — и ще е в обсег прихващане. Ще изстреля дълбокопроникващи котви и ще се върже към самородчето. После ще „кацне“, макар при такива размери би било справедливо да се каже „скачи“. Насетне ще ориентира соплата на двигателя в позиция за промяна на орбитата и ще се заеме с буксиране на плячката към Базата. Три-четири седмици с ниска тяга — и си е у дома.
— Бе-Ка, пресметни ми печалбата от тази мисия! — нетърпението говори с устните на Васил.
Компютърът обаче още не е изчислил орбитите, тоест още не знае реалните срокове за транспортиране на камъчето, не може да прогнозира кога ще се върнат. Дава предпазлива оценка в два варианта. Арапов бързо събира двете числа, дели ги на две и почва да се топи пред екрана — щастлив като жабче в блатен аквариум…
Кефът е прекъснат ненадейно от сигнал „ВНИМАНИЕ“. Какво става, бе…
Близък кораб. Насочва се насам. Клас, тип…
Посивелият Арапов се блещи към екраните, даже стрелка очи към илюминатора. Не, чуждият космолет не е тръгнал да се скачва с ловеца. Запътил се е да прибере самородчето. Видял е, мръсникът, попаденията от лазерната стрелба.
Неканеният КК хич не е дребен. Приписан е според опознавателния си код към Марсианските колонии. Не е петрофагер. По-лошо. „Прахосмукач“. Този тип добивни съдове настигат метеорита-мишена и фокусират върху й многокиловатовите си дезинтегратори. Започват бавно да изпаряват материала. В същото време разперват невидими фунии от електромагнитни полета и гълтат йонизирания, но сравнително студен газ, в който се превръща скитащата космическа скала. Нататък е като при класическа дестилация във вакуум. Химическите елементи се разпределят в различни холдери в трюмовете на „прахосмукача“ — чистички от примеси, хубави, удобни за по-нататъшно преработване. Отпадъчните елементи, които не са метали или ценни устойчиви съединения, се използват като реактивен флуид в йонния двигател на кораба. „Прахосмукачът“ е бързоходен тип космически апарат, пък и не му е необходим пряк контакт с плячката — ще я изплюска от разстояние, като остави Васил Арапов с празни ръце… да не кажем с пръст там, където Слънцето трудно те огрява без да направиш салто.
Ето защо нямаше тръпка! — досеща се изпотеният Васил.
Иска му се да почне да вие от мъка, лицето му гори от обида, нещо дращи гърлото и притиска отвътре очите.
И изведнъж, ни в шлюз, ни в илюминатор, си припомня как тези съдове се наричат от марсианските колонисти: Дистанционен сепаратор клас „Нергал-Минима“.
Нергал! Да ти се доповръща от тая дума! Адамовата ябълка на Васил трепери. Космонавтът-ловец започва да се ядосва. Пръстите литват към клавиатурата, защото няма глас да нарежда на бордовия компютър, ще се пречупи гласът на плач, срамна работа, нищо че никой няма да види, той нали ще се види сам, а не иска да се унижава даже пред малкото огледалце на ръкава на пилотския си костюм.
Не иска.
Ето защо я нямаше тръпката…
3.
В командния отсек на мобилния сепаратор облицовката на стените е издържана в избледняло-тухлено и сиво-жълто, намира се и белезникаво-синьо като тон. Снежнобели буквосрични надписи върху гъстолилав фон. Лъскаво-черни операторски панели с рубинени клавиши, екраните са в същата цветова гама, графиките по тях — яркочервени или топло-оранжеви. Всичките цветове са съобразени с адаптираните към пейзажите на станалата им вече родна планета очи на марсианските заселници. Тераформирането на червената планета пъпли със ситни крачки, но сякаш обратен насрещен процес се извършва и от самите хора, които се приспособяват доколкото им е възможно към обитавания от тях свят. Дизайнът на ложементите в комотсека, както и разположението на оборудването е непривично за земен човек, дори да е космонавт. Интериорът е функционален, отхвърлени са всички стари традиции на космическата инженерия. Новият клон на човечеството изгражда свой ред, развива собствена естетика. На околомарсианската орбита много гъсто се строят космически градове без псевдогравитация в тях, орбиталните станции вече оформят същински изкуствен сатурнов пръстен, като продължават на нарастват. За толкова съоръжения трябва много материал. Флотът астероидни ловци и прехващачи на всякакви метеоритни дреболии, принадлежащ на Марсианската Федерация (на Земята упорито я наричат „колонии“) пет пъти превъзхожда бройката космически съдове на всички държави от планетата-майка заедно с Лунните територии. А по общия тонаж на мобилните пилотируеми единици — три пъти.
Земяните изостават — отвсякъде.
Двама оператори приказват на чудноватото си „марсианско“ наречие. Говоримата граматика и част от терминологията звучат като на английски, другите думи са славянски, японски, чуват се вметки от други езици, които даже не могат да бъдат разпознати заради произношението.
— Земният ловец следва курс пет-алеф-два.
— Няма да успее, ние сме съвсем близо до критична дистанция.
— А дали… да не му отстъпим? Независим иманяр е все пак, не служител на картел…
— На кого да отстъпим? На някакъв си земянин? Абсурд! Нека си търси друго паве! Пък и вече сме пуснали главния си реактор на пълни обороти, да не искаш да го гасим сега заради тоя… сладур?
Намесва се секторният офицер:
— Първи оператор, правя ви забележка. Подбирайте си думите! Втори, не се впрягайте, правилата за свободен добив на дребни небесни тела са прости — който първи е заел камъчето, негово е… Установихте ли радиовръзка със земния ловец?
— Пратихме повикване, но вероятно не му функционира киберпреводачът, затова повторихме обръщението на стандартен международен език номер четири. Вече комуникираме с него.
— Какво отговори?
— Ругае. Настоява, че плячката е негова.
— Нима е успял да регистрира метеорита? — усмихва се офицерът.
— Не, разбира се. Кога?
— Отговорете така: „Собствеността ви ще признаем само ако акостирате върху обекта“. Той е с малка тяга, няма да стигне метеорита.
— Момент… Пита какво значи „акостиране“. Искаме ли да стъпи с крак върху планетоида? И каза още… — Операторът замлъква за миг. — Е, изразява емоции…
Приближава се капитанът, движи се ловко в условията на микрогравитация. Заради тяга с ниска мощност в отсеците на „Нергала“ няма същинска безтегловност. Сепараторът се прицелва с емитерите на магнитните си мрежи и с дулата на бластерите си към изключителния метален скитник. Офицерът набързо
