Но когато Средомир млъкнал, за да си поеме дъх и да се сети още нещо от репертоара на батко си, се разбрало, че Задморският принц принадлежал към онази една четвърт врази, които губели разсъдъка си под въздействието на деморализиращите попръжни. Останалите негови хора били или смразени от страх, или оглупели от обида и стояли наоколо като побити колци. Извадил принцът тънък меч и преди да помисли, пронизал пленника в стомаха. Средомир се сгърчил, застенал. Раната била смъртоносна и не му оставало много. Но въпреки болката, която късала речта му, несъстоялият се цар намерил сила да се присмее над убиеца си.
А онзи се проклел, че избързал, но стореното — сторено. Задморският принц имал план по въпроса за дървото, но какво да прави с ябълките? От Средомир нищо повече не могло да се изкопчи. Заповядал тогава принцът на командосите си да изкопаят от корен ябълката и след известно колебание решил, че щом има вълшебен плод, той трябва да се изяде…
Аз в тоя момент умирах, ама го видях… Стой! Къде хукна? Няма къде да избягаш, отвънка стража стои. Ще слушаш докрай. Ето, сега вече мога да махна това миризливо наметало, цялото от кръпки, по-мърляво дори от твоето… Седни спокойно де! Пийни си вино. Хапни си от гозбите. Досега лапаше като разпран, продължавай, няма от какво да се притесняваш — царска дума!
Та, видях го значи. Как захапа първата, задъвка… Леле как му се изметна муцуната! Яд ме е, че нямах фотоапарат под ръка или поне иконописец наоколо, да го зографиса — киселовеликомъченик Задморски злодей! Червата ми срязани горяха като жар от люта мъка, ала като му се сви мутрата досущ кокошо дупе, разсмях се и заплаках — от болка. И пак се смях… и тъмата ме погълна. Умрях.
А онзи разбойник изплюл ябълката, цвилеше като кон, пак отхапал, гълтал, плюл, с мед мезил, мъчил се… А през това време…
През това време хлапето на злощастния изобретател на роговите съобщения се свестило. Корава глава имало — като майка си. Допълзяло до селото, вдигнало тревога. Селяните изскочили и се понесли към хълма, където умирал князът… тоест аз. Не успели задморските диверсанти да мигнат, кога край тях заваляли камъни и стрели. Въоръжените селяни са кошмар за всеки чужбински рицар, особено когато воюват на свой терен. Само дето от тактика не разбират много, та вдигнали врява преди да са обкръжили хълма. Затова принцът и половината от хората му — другата половина останали да лежат до мъртвия княз — успели да се измъкнат. По пътя до границата още поганци полегнали като леш, а на самия брод се отървал само принцът и издръжливият рицарски кон, на който било натоварено изкорененото вълшебно дърво. Граничната стража нямала вина, че го изпуснала — граничарите обикновено пазят враг да не влезе, не вардят за будали, хукнали да бягат в чужбина. Някой ден и това ще стане, ала засега никой нашенец няма да тръгне да прави такова глупаво нещо. Освен ако не е разбойник. Ала ако е такъв — прав му път, нека тормози чужбинците. Вярно, че така излага народа ни, но пък от друга страна, без да иска върши и полезна работа — съседите още повече ги е страх от царството ни.
Но да не избързвам. Селяните превзели хълма, видели какво е станало и ударили на плач — хем от жал, хем се уплашили какво може да им се пише, че не са опазили цял княз и уникална природна забележителност — Златна ябълка. При паническото си бягство задморските бандити обаче изтървали двете останали ябълки. И как да не ги изтърват — синът на другия геройски загинал на поста си стражник, бащичко от глава до пети, пуснал една стрела от детския си лък и пронизал ръката на принца. Даже не било стрела, а стреличка, обаче свършила работа. Търкулнали се ябълките — къде в тоя калабалък ще ги търсят, селяните със сопи и коси са вече близо, ръмжат като мечки в праведна ярост. И едната от тях, нали са дребни тези плодове чудни, попаднала право в устата на мъртвото ми тяло и оттам заседнала в гърлото…
Хм, грозно съм изглеждал тогава — зинал, с разпран корем. На Любосвет всеки път сълзи му текват като ми го разправя — на ухо, мисли си, че така щади суетността ми. Донякъде е прав. Но, стига за неприятни неща.
Последната ябълка пък улучила дупката, оставена от малкото грозилище. Представяш ли си каква изненада било това за обитателите на Подземното не-царство! Веднага взели да научат какво е станало и бързо разбрали. Те са слепи и глухи за светлина и звук, но подушват миризма и усещат мисли. Надушили, че в Панаирград имало змеедива, придворна мома на едната от любимите им Орисници. И обадили на нея, с мисли както ние с глас, за станалата беля.
Селяните вече се гласели да ми затворят оцъклените очи и зиналата уста, да ме умият и да ме готвят за опяване, когато от звездното небе като жар-птици кацнали два щъркела, плеснали с криле и станали на хора. Тоест само малкият ми брат станал човек — а жена му — на змеедива. Та тя, милата ми снаха, се склонила над мъртвата ми плът и забелязала, че от гърлото ми иде златисто сияние…
Така както ти разправях кога Задморския принц ял ябълката, сигурно си рекъл, че от тая киселищина аз сам на крака съм щял да рипна. Не, драги ми приятелю и поданико. Това е само метафора дето умрял се разсмива или от гадост се изправя, или в гроба се върти докато го одумват живите. Брат ми и жена му ме посадиха като голяма семка от ябълка в същата яма, останала от изкореняването на вълшебното дърво. После седнали и зачакали.
През това време по змейските земи се разнесла мълвата за случилото се. Долетял и брат ми Първослав. На мига щом чул скочил, но нали там времето е по-бавно, сколаса да пристигне малко преди обед. Ругаел на змейски, а понеже змейовете нямат неприлични думи, сам ги измислял, така че оттогава и змейовете знаят да псуват, ала се притесняват да го правят — само брат ми попържа. Водел Първослав подире си, както крава се води, един облак с най-плодородния дъжд, който се намерил у черните змейове. Нагласил го той така, че да не засенчва слънцето, което пък било придумано от белите змейове да праща само най-меките си лъчи на хълма, радост за всичко зелено, и покапал най-благодатният порой, който може да се излее върху земята.
И поникнало дърво. Ябълка. Само че истинска — с едри, сочни и сладки плодове. Две реколти за лято ражда. По девет каруци на реколта. Цъфнала след пладне, вързала и узряла привечер. И сред златните на цвят, но иначе обикновени ябълки, висяла една малко по-инаква. Е, от тая аз изпаднах — жив и здрав, с малко белези около пъпа, много объркан и гладен. Нагостиха ме с ябълки.
Сега под този хълм има чешма — върху стария извор. В памет на тримата багаини. Къщерата си е истинска къща, хубаво ханче, което се слави с най-доброто в цялото царство ябълково вино. Държи го синът на единия покоен стражник. Синът на другия загинал герой, онзи същия, стрелецът, е командир на селското опълчение, което варди нощем ябълката — по традиция, макар и не вълшебна вече, тя е много сладка и лековита. А момчето, което беше отроче на тръбача, сега е в столицата — боила на глашатаите. Ден и нощ над царството пеят рогове, тръби и свирки, носят новини и край всяка селска и градска къща слухтят хората, научават важни и не много важни вести. И официалната история на Златната ябълка слушат. И после си я преразказват. Всеки път все по-далеч от истината.
Защо те посветих във всичко това ли? Ами нали ти казах, че един вид съм излапал едната чудодейна ябълка. И оттогава сънувам какво ще стане след много години напред. Предишната нощ сънувах кацането на Марс… Не, туй не ти трябва да го знаеш. И ме доядя, разбираш ли, че след хиляда години ще продължат да разправят за мен и братята ми небивалици. Виж, ако някой запише истината и след десет-петнайсет века намерят ръкописа, тогава хората ще научат кое как е било, нали?
Ето на теб ти се пада тази чест! Сядай и пиши! Ще ти осигурим хубава килия в един манастир с много планински въздух — твори на воля!
А, да. Като приключиш книгата, по-добре направо си остани в манастира. Тъй и тъй ще свикнеш, докато работиш. И обет за мълчание дай. Докато си жив. Как защо? Защото ти го заповядвам, затова. Нали те предупредих — тая история още не подлежи на разгласяване. Пък и онези ябълки повече не се раждат. Изсъхна дървото на чужбинска почва. Има и такива, които виреят само на родна земя. Тази ябълка се оказа от носталгичните. И затова, ако истината излезе не навреме наяве, вражи орди ще нахлуят отвсякъде. Трябва да разбираш каква отговорност нося, а ти сега я споделяш с мен. А в манастира нищо няма да ти липсва. И виното ти е вино, и храната ти храна. Лековити ябълки за десерт ще ти пращам от царските хамбари. Да, в манастирите, чувал съм, имало пости, но пък то е здравословно. Жени ли? Ееее, и ти като брат ми… Жените са преходно нещо, след двайсет-трийсет години хич няма да те интересуват. Добре де,
