— Любосветко! Тоя блясък в очите ти ми е познат! Стегни се!
— Ще се стегна, брате, обещавам. Виж, че вече нося неин пръстен.
— Ха, хванаха те най-после, немирник! — каза с удоволствие средният царски син. — Е, значи, не искаш да дойдеш с мен, да станеш цар, а аз кавхан да ти бъда?
— Бих дошъл, Средомире, ала за наопаки — ти да си цар, пък аз кавхан. Или чаргу-боил, по чужбински посолства да се разхождам. Обаче друго ми допада. С моята змеедива всяка пролет ще обикаляме земята, за да я будим от зимния сън. Ще ти идвам на гости, обещавам. И да улегна също обещавам!
— Е, щом така ти е мило… поне ме изпрати до нашата земя!
Малкият брат си казал нещо с жена си на змеедивски — съскане, ала като музика приятно. После рекъл на Средомир:
— Знаеш ли, става. Ще се превърнем на щъркели, те са наши пратеници в човешката земя. Сега оттатък е време да отлитат и да отнасят в отвъдното душите на умрелите през тази година, също както напролет донасят нови души, които да се родят в плът. Тъкмо с любезната ми ще направим малко инспекция как се носи службата… — навел се и подшушнал. — Братко, ще ми дадеш ли назаем една кесия жълтици? Обещах й да я разведа из някой панаир, герданчета и шарени ботушки да й купя…
— Ама за какво са й ботушки?
— Еее, нищо не разбираш от жени. Може да не й трябват да ги носи, а за подарък. Пък и човешките герданчета тука са на мода. Прав си, че е абсолютен грънч, но не съм го измислил аз. Хайде де, знам, че не ти се свиди.
Въздъхнал Средомир — брат му явно не във всичко щял да се промени, ала по-добре да пръска пари, отколкото да му пръснат глупавицата, ако вземе да кръшне от такава хем хубава, хем страховита девойка като змеедива.
— Ще ти ги върна напролет — с дваж по-буен цвят по градини, триж по-плодородна земя на нивите, за добитък дребен и едър — както дойде, ала поне четири пъти ще е… Нали, слънчице? — свел глава към с жена си за потвърждение.
Тръгнали. Колко вървели, не мога да кажа. Даже не твърдя, че са вървели. Но ето, че излезли точно от къщерата, без Средомир да разбере как са попаднали в нея. Във всеки случай не било през кладенеца. Колибата му се сторила позанемарена, а следите от голямото сражение с грозилището били покрити с прах. Почесал глава Средомир:
— Как го каза — вече е началото на есента ли? Нали онзи ден беше средлятово време!
— То е защото, мили батко — рекла Любосветовата булка, — в змейските земи времето е по-бавно от човешкото. Тук един ден минава, а у вас може седмица да се е изтърколила или даже месец, че и повече.
Излезли навън, въпреки че входът на къщерата бил затрупан с големи камъни — змеедивата само махнала с ръка, над която и крило протегнала, и камъните прелетели на цял конски преход, па паднали посред една нива и… не, това е друга правдива история, но нека не се отвличаме. Стражите горе — изпити и почернели на слънце, стопили шкембета, станали пак красавци, само че по-солидни, с бели косми в мустаците и прошарени коси — бързо се окопитили, чест отдали, защото веднага разпознали князете. Поизмигали към змеедивата, после докладвали, че дървото е наред, ябълките са обрани, но този път е предприет опит да се направи от тях вино. Какво ще стане, ще се разбере до Коледа, пък тогава ще се включат прасетата, но във вид на пържоли. Средомир, се усетил, че трябва да свиква да се държи като цар, поразпитал пъдарите за семействата, изслушал оплаквания от забавянето на доставките с муниции и намалените заплати, обещал да види какво може да направи и накрая бодро завършил:
— Добре, багаини! Гледайте си службата.
— Е, брате, да си кажем довиждане до напролет — казал малкият, даже сълза пуснал, нали си бил чувствителна и деликатна душа. Прегърнали се, а змеедивата ръка на Средомир целунала като на свой брат. Сетне двамата плеснали с длани и се покрили с черно-бели пера, като нейните повече биели към розово и тъмно-червено, защото и кожата й била бакърена, като че погалена с най-нежния цвят на зората. Потракали с клюнове за сбогом и отлетели — право към Панаирград, да харчат харизаните от Средомир жълтици.
А времето било на здрачаване, та стражниците на Златната ябълка предложили на княза да преспи в селото, пък сутринта на най-хубавия кон — право в столицата.
— Ей сегинка ще викна сина си да докара каручката, да не биеш път до нас, княже честити! — казал единият от пъдарите, па надул рога си, цяла песен изсвирил. — Казах — пояснил той, — докато каручката дойде, вода да ти стоплят да се изкъпеш, княже, и гозби да опекат като за боилска трапеза.
— И това го изсвири с тръбата? — почудил се бъдещият цар и взел да разпитва, обмисляйки възможността да направи стражника началник на далекосъобщенията. Защото има неща, които са за тайни грамоти с вестоносец, но има и новини, които не са никак секретни, а даже е полезно да бъдат разгласени час по-бърже.
Докато си приказвали, мръквало се. Другите двама багаини предлагали рационализации и цял пакет услуги как тръбачи можели да покрият царството с мрежа за предаване на вести — усетили те, че и на тях може да им падне хубава длъжност в столицата, по-далеч от тъщите, че заврян зет не е много сладко да си.
Подир време чули долу как скърца каручката и трополят копитата на муленцето. Изправил се единият стражник и уста отворил да викне на хлапето фенер от куха кратунка да запали, за да може князът да иде при него…
Свирнала стрела и багаинът паднал с пронизано гърло!
Не успели другите двама и князът да скочат, още две стрели долетели и поразили пъдарите, а после камък от прашка, омотан в зебло, халосал княза по челото и го проснал до дървото…
Спомняш си онзи злодей подмолен, Задморския, нали? Как пращал съгледвачи и слухачи да научат тайната на Златната ябълка? Е, и той не ни забравил. Освен щерка, която гласял да пробута на Любосвет, Задморския цар имал и син — принц. Та тъкмо принцът бил най-мотивиран да действа, защото ако баща му вече си бил поцарувал, за него трон можело и да няма. Най-много да го направят бан на новата провинция към нашето царство, и то ако няма други боили, от нашите, желаещи тази длъжност. Пък бил и по-хитър от баща си и по-смел. Лично се преоблякъл като търговец и поел към нашето царство. А по време на битката с грозилището стоял предрешен край селяните и слухтял какво се приказва. После тайно се срещнал с чернокнижниците на баща си, астролозите му сметнали къде ще се появи онзи княз от трите братя, който щял да стане цар. И го причакал на посоченото място, като справедливо разчитал трите златни ябълки да са у средния брат — слуховете му подсказали, че без тях князът няма да види трона.
Свестил се Средомир на хълма под Златната ябълка — овързан, с цицина на челото, която го подсетила за Първославовите страдания. Само дето нямал силата на батко си да разкъса ремъци и въжета и с голи пестници да попилее разбойниците, тоест облечените като разбойници джамачи на Задморския — те им викали командоси по тяхному. Въздъхнал Средомир и изохкал — много го боляла главата…
— О, мой колега принц! — чул глас.
Погледнал нагоре и в светлината на факлите видял Задморския престолонаследник. Поганецът държал кърпата на Бялата самодива и разглеждал златните ябълки.
— Казваш какво прави с голден ябълка — изложил условията си принцът, — и тогава умирай тихо. Не казваш — умира вери хард.
Средомир се замислил за миг. Не дали да приеме. Припомнял си попръжните, с които се славел Първослав и които до ден днешен ехтят от небето при гръмотевична буря. Отворил уста и, изчервен от срам и яд, обяснил с братовите думи какво мисли за предложението на Задморския принц, къде принцът да си завре ябълките и какво ще му се случи точно след пет минути, ако не го развърже и не поиска прошка. Завършил на развален задморски:
— Ако мене пускаш, тогава ти умира бързо, а ако не, ще умирваш… — и подробно описал как, пак с изразите, взети назаем от Първослав.
Принцът бил като вцепенен, докато траело изявлението на вързания и проснат в краката му бъдещ цар.
