Сигурно си мислиш, че нататък е съвсем според официалната версия, нали? Не позна. Да, стана една битка край ябълката. Войскарите налагаха грозилището със стрели, поливаха го с катран, млатеха го с боздугани, а колко мечове и копия изхабиха — тиловаците ги заболяха главите после при отчитането на материалната част, а на ковачите им се отвори извънредна работа, не е за разправяне. Доста юнаци, като видяха отвратилището, върнаха вечерите — право връз него. Ето, това го няма във версията за масово слушане. Обаче се случи.
Случи се и друго. Предвид съпротивата на повърхността, не-тварите от Подземното не-царство пратиха не едно, а две такива изчанчени създания. Едното по-малко, съвсем дребно. Колкото котка. И пак грозно, отвратително, но яко и здраво като кремък. Князете уж оглеждали към мястото на изкоренения шипков храст — невинна цивилна жертва, — където кипяла битката и дебнели златната ябълка да узрее на лунна светлина. Но дребната твар през това време се промушила под земята покрай корените, тииихичко се покатерила на дървото и грабнала ябълката, която тъкмо светнала като фенерче. Братята гък не успели да кажат, а дребното грозилище скочило отгоре и се гмурнало право в земята така, както ние се бухаме по вировете, с тая разлика, че в случая нямало пръски, нито даже буци пръст — просто останала една дупка, колкото змия да се провре. Това е защото тия грозилища нямат ясна форма, като восъчни са, разтягат се и се променят както им скимне. Князете със зинали усти се втренчили в зейналата дупка, месечината достатъчно ярко светела, та било наоколо видело като в облачен ден. Пък и огньове по хълма, факли — колкото щеш. И докато тримата бавно си давали сметка, че са се провалили напълно и докрай, откъм къщерата екнал победен вик, защото другото, едрото грозилище почнало да се преструва на уплашено и да бяга, тоест да се прибира обратно. Дотичал радостен багаин с оповръщана отпреде ризница да докладва, че врагът отстъпва в паника, надавайки едно такова жаловито скърцане — победа, князи честити! А вие оправихте ли си там своята работа?
Първослав само седнал и стиснал глава с ръце, замучал от мъка. Любосвет се заумилквал около него да го утешава, ама сам току ще зареве, а Средомир се развикал на багаина да се маха надалеч и да не трие сол в жива рана.
Войникът благоразумно се оттеглил, сражението затихнало, поумълчали се за малко и воините, а после взели да си шушукат, все по-силно, че ябълките не били опазени и сега ще стане една…
Средомир се опомнил, когато видял тълпа селяни да се препират с войниците. Наострил уши и направо щял вдън земя да пропадне и той като грозилище някакво, щом чул какво се обсъжда между войскарите и цивилните. А се разисквали възможните последици от кражбата на златните ябълки, пълновесни златни плодове по една ока всяка и златото от най-чиста проба, тц, тц, тц, дали няма да поскъпне всичко, а, войниче? Не знам, дядо, ама ми се чини, че данъците ще скочат…
Подмамил Средомир с пръст един от джамачите и много тихо го попитал — кой, майна-райна, е позволил на цивилни да си пъхат гагите в зона на бойни действия, на всичко отгоре секретни? И защо багаини и багатури не си държат човките затворени, а са зинали като пилци в гнездо? Джамачът разбрал намека и хукнал да взема мерки.
А вторият княз се обърнал към братята си и рекъл:
— Хайде, няма какво да седим и да чакаме първи петли да се обадят. Да скачаме в кладенеца.
Първослав махнал ръце от лицето си и се съгласил сурово и прегракнало:
— Да скачаме.
— Да скачаме — потвърдил и малкият, макар и с изтънял глас, и докоснал за кураж една забодена на шлема му китка — спомен от поредната дама на сърцето му.
И станали дружно и се запътили към къщерата, където ги чакало черното гърло на кладенеца.
Вървели и всеки, уж покрусен и засрамен, тайничко се радвал, че кръвта вода не става, че може да е мислел за братята си лошо — ама ето, можело да се разчита на тях. Има с какво да се гордееш. Така де, брат брата не храни, ама тежко ти, ако се наложи да скачаш сам в някой бездънен кладенец — право в подземното не-царство или още къде на фуста си стринкина…
И? Как мислиш — скочили ли са? Разказвачите по мегданите така разправят, ама то е, защото ако рекат, че станало другояче, слушателите ще ги нагостят с дървена салата. Аз ти казвам — не скочиха. В последния момент ги спряха. Лично царят ги спря. Тоест прати кавхана да ги докара в столицата. Засега без окови. Защото добре познаваше синовете си и знаеше какви могат да ги надробят.
И застанаха те пред него, страховития и всевластния, свели очи долу, опозорени и сломени. Но и доволни, че някак неволята ги бе сприятелила както никога досега. Всъщност, те не съзираха ясно кое ги държи, за да не паднат съвсем духом, само го усещаха още, а не бяха си го изрекли. Само изречените мисли стигат до акъла, всичко друго е повод за суета и излишно сърцебиене.
Царят първо ги зачесал персонално — че големият взема решения, пък после мисли, което може да е добре в бой, но не всякога, а държавните дела не са само походи и война — има и мирен период, който служи за подготовка към война. Нахокал средния си син за безличните му решения, за това, че все се пази да не сторва нещо щураво, а един истински мъж трябва понякога да тръгва с рогата напред… ала не и в кладенеца я! За малкия… то е ясно какво. Питал го само начумерено колко още копелета е завъдил, на които после трябва да се признават боилски привилегии и да се опразва хазната за глупости като издръжка.
После ги похвалил. За инициативата. Похвалата била последвана от уместния упрек, че инициативата им не довела до нищо. Утешил ги, че обстоятелствата наистина били непредвидени… и ударил с юмрук подлакътника на трона, като им извикал, че за един княз няма непредвидени обстоятелства! Завършил речта си делово:
— Знае се, че Първослав е престолонаследник. Князете обаче сте трима. Всеки има и трески за дялане, и дарби за хвалене. Ако можех от всеки да взема по нещо и да го смеся — би се получил добър бъдещ наследник на царството. За добро или лошо разполагам с вас каквито сте. Така, момчета. Вие сте царски синове и сте посветени в някои работи, дето не са за ушите на всеки. Знаете, че имаме таен договор със змейовете от време оно. Поговорих с тях, напомних им за задълженията им и те се съгласиха да помогнат срещу известни отстъпки. Отивайте сега в тайната стаичка под затворената кула. Там има три врати, три змея ще ви ги отворят. Влизате през тях и търсите ябълките. Който ми донесе и трите — той ще стане цар. Хайде, дим да ви няма.
— Тате, ами другите двама? — осмелил се да попита Любосвет, използвайки слабостта на стария си към себе си.
— Другите! — изръмжал царят. — Другите по-добре да не се връщат. В едно царство за трима владетели място няма! Марш!
Тръгнали братята към тайната стаичка под затворената кула. Бащината заповед никак не им се харесала. Ами те току-що спрели да се карат помежду си, всеки за всеки за първи път душа давал и изведнъж… Излиза, че сега трябвало да се хванат гуша за гуша — пак старата песен. То бива-бива държавни съображения, ама чак толкова!
Влезли в стаичката — и там вярно три врати: сребърна, бакърена и желязна. И три змея пред всяка — единият все едно побелял от старост, но очите му ясни като на младеж, макар че змейовете не можеш ги разбра кой какви години е натрупал. Другият червеникав такъв — като кон. И едър колкото кон, само че със змийска опашка, нокти страховити, криле, люспи — змей като змей. Книга чете и си свети с пламъче от устата. Третият пък бил черен като гарван, по люспите синкавина блещука.
Стоят братята и гледат змейовете, а змейовете гледат тях.
Сепнал се Първослав, прегърнал братята си и рекъл:
— Да си избираме врата, няма да е честно както и да почнем — дали от мен, дали от Любосвет. Викам да теглим чоп.
Теглили. На големия брат се паднала желязната врата и черният змей му я отворил веднага. На малкият му се паднала бакърената, но преди да я прекрачи, младежът попитал червения змей:
— Прощавай, змей-боила, оттатък змеици има ли руси и синеоки?
А Средомир минал през сребърната врата и не успял да чуе отговора на пазителя на портала.
Хм, тук се налага да пропусна малко от историята, защото нещата около змейските земи още не им е
